затворени, наводняваше плевни и мазета, изтръгваше капаци и ветропоказатели, събаряше сандъците за сирене, отнасяше като сухи листа неуспелите да се приберат кокошки и ги сплескваше върху къщите.
Покривите на два навеса бяха издигнати на сто метра височина и изсипаха керемидите си като бомби. Един комин рухна изведнъж като старец пред края си. Успоредни порои, които на места се сливаха, опустошаваха главната улица, като повличаха в мътните си вълни блестящи сини камъни. Върхарът на един кипарис в гробищата просветна за миг като голяма угасваща свещ. Гръм експлодира като самолетна бомба на върха на камбанарията, застрашавайки да срине това уязвимо съчетание от греди, легенди и векове. След това, променяйки мерника си, той насочи залповете си върху кметството, изви като игла гръмоотвода, разпиля на прах републиканските му керемиди, изпече знамето му въпреки силата на пороя, разби на фронтона му камъка, върху който беше издълбана думата „Братство“, и беляза с огнен печат дъската до входа, където бяха разлепени смешните заповеди на хората, подписани от Бартелеми Пиешу. Като удължи още малко мерника си, той пръсна само с едно леко чукване табелката на Жиродо, изщрака цели кутии кибрит от сяра пред кантората му, та чак корем присви нотариуса, готов веднага да потърси убежище зад бронята на огнеупорната си каса, обичайното жилище на неговата душа на негодник.
Струпани в най-тъмната част на своите тресящи се къщи, обзети от тревога, разкаяние и страх, клошмерлци се вслушваха в разсичащите пориви на проливния дъжд, в усилващия се ритъм на смъртоносния картеч, който трошеше стъклата и керемидите им, но това не беше нищо, — той поваляше лозите, разкъсваше листата им, разпукваше сочните гроздове, разпиляваше ги по земята, тъпчеше ги, изстискваше цялата им плът, винената им кръв, скъпоценната им и благоуханна кръв, и сякаш кръвта на самия Клошмерл течеше по склоновете, напояваше земята, смесваше се с кръвта на Татав и Адел, станали несправедливо жертви на глупостта, омразата и тайната завист. И сякаш това беше самото клошмерлско вино, превърнало се в потоци от вода. Поразен неочаквано от небесния пристъп, градът се виждаше вече разорен, анемичен, обезкръвен — предстоеше му цяла една дълга година на изкупление, година без печалби, която трябваше да прекара с празни изби в жестоко любовно отчаяние.
— Здравата сме наказани…
— Не ще и дума, това е Свети Рок, който е чакал само сгода…
— Тая работа не можеше да продължи все така, всички като че ли бяха пощурели!
— Бяха се струпали твърде много гадни неща, за един толкова малък град…
— Ще си плащаме сега за тоя голям разврат…
— Отде се намери в Клошмерл толкова злоба да се излее наведнъж!
— Нищо вече не зачитаха, това беше прекалено!
— Хубаво сме наказани! Хубаво сме наказани!
Жалките литании бяха изведнъж заменили безсърдечните приказки. Измъчвани от ужаса на възмездието, грешниците се покайваха за скверните си дела. Децата плачеха в полите на майките си. Кучетата страхливо се криеха на тъмно с клепнали уши; гъските влачеха коремите си на дебели матрони като смазани; кокошките цвъкаха безспирни из кухните и никой не ги гонеше. Целите наелектризирани, котките от време на време подскачаха с четири крака, падаха вцепенени, с извито като дъга тяло, с настръхнал косъм, с опашка на въпросителна, и гледаха втренчено унинието на хората с очи, чиито дяволски зеници странно угасваха и просветваха.
Застанали до прозорците, съсипаните лозари гледаха небето и търсеха да зърнат някъде пролука. Мислеха за всички тези унищожени неща, за целия напразен труд и чувствуваха как върху плещите им се стоварваха отново онези прастари тегла на дедите им, които някога също така се бяха борили по тези склонове срещу стихиите. И повтаряха:
— Много голяма беда е това, да, много голяма беда!
Дъждът продължи през цялата нощ, през целия следващ ден и дори през част от другата нощ, лееше се обилно, спокойно, но с една неумолимост, която превръщаше в играчка на съдбата всички души в Клошмерл. Не се появи нито една дъга, нито един лъч не преряза мътната завеса на този дъжд, дълбок много километри, със запаси от цели реки. Бяха хвърлили Клошмерл в най-влажните тъмници на света, в бездънната забрава на мрачната вечност. Най-сетне, на третата утрин, петлите; тенори с прочистени гласове, с прясно колосаните си нагръдници, горди с гребена си като с нов орден на Почетния легион, и повече от всякога „виж ме какъв съм“, пропяха още от ранни зори, за да възвестят раждането на един великолепен ден. От зората се раждаха гълъби. Хоризонтът беше един все още неизсъхнал акварел, в който всички оттенъци на синьото се преливаха възхитително, слети с неотразимите трепетни нюанси на розовото. Склоновете галеха погледа като млади гърди, а хълмовете — като налети, сочни бедра. Земята приличаше на осемнайсетгодишна девойка, току-що излязла от къпане, и която, не знаейки че я наблюдават, се е вслушала кротко в напевите на сърцето си и нагажда по техния такт танцуващите движения на тялото си. Това беше примирие, за кой ли път сключено! За да го ознаменуват, гръмнаха фанфари от светлина, и като прекрачи последния предел на изтока, слънцето се настани на небесния си трон. При един единствен знак на скиптъра му, бликнаха феерии и огряващи надежди. След това то заповяда на първородния си син Амур да се появи, като подеме веселата си песен. И Клошмерл разбра, че му бе простено.
Ала градът си оставаше наказан, строго наказан. Това меко съживяване подчертаваше още повече печалните опустошения от последните дни. Додето поглед стигаше, лозята бяха само жалки останки. Когато скоро след това дойде и гроздоберът, клошмерлци можаха да съберат в кошниците си малкото останали тук-таме лоши, повехнали и полуизгнили гроздове, чийто сок беше изтекъл. Когато ги натрупаха в бъчвите, получи се нещо твърде мизерно, което никак не радваше. От него добиха лошо щипливо вино, едно никакво вино, един тъжен, блудкав полски киселак, позорен за Божоле.
И който не можеше да се продаде, дявол да го вземе!
И който един почтен човек наистина не можеше да пие, мътните да го вземат!
Никога не се бе ни чуло, ни видяло такова блудкаво нещо, такава свинщина, добра само за чужди гърла. Не, никога!
Най-мръсната и проклета кутсузлия година, която се помнеше, беше тая 1923-а! Една мръсна, курвенска година, наистина!
Крайната развръзка на скандалите на Клошмерл стана в една неделна сутрин, на 16 октомври. Времето беше още меко и златисто. Все пак вечерта, от шест часа нататък, ледените тръпки на въздуха предвестяваха неизбежното настъпване на зимата. Забелязаха и първите й патрули — те се появиха по високите върхове на Азергските планини, където устройваха на утрото засадите си от скреж. Слънцето разпръскваше без бой тези дръзки северни хусари, промъкнали се твърде далеч и твърде рано, които през деня трябваше да се крият в горите, за да изчакат подкрепленията на равноденствието, главните сили на облачната армия, които се събираха някъде над Атлантика. Но все пак тези студени патрули бяха вече тук, заплахата от тях придаваше на последните хубави дни по-голямо очарование, макар и малко тъжно, защото в леката мъгла на здрача имаше примесена някаква печал. Земята скоро щеше да смени зелената си лятна дреха с шаяк. По склоновете на планините на места се появиха тъмни оголени петна. В долината ръждивите ниви разкриваха вече чернозема си през останките на скосената си растителност, която дъждовете превръщаха в тор. Този есенен декор стана фон на още едно последно произшествие. Трябва още веднъж да дадем думата на Сиприен Босолей:
"Беше, значи, неделя сутринта в началото на голямата литургия, по-точно казано, беше малко след десет часа. Както обикновено, докато жените бяха на църква, мъжете бяха в кафенето, а всички по- важни клошмерлци — при Торбейон. Артюр беше се върнал от болницата. Предпочиташе да си бъде в къщи, с превръзка през рамо за ръката си, отколкото да лежи и да мисли за затворената си кръчма — втрисаше го само като си представяше, че клиентите му отиват да пият в „Чучулигата“, или при леля Бока, едно кафене в долната махала. Беше се върнал, значи, макар и не напълно оздравял, като беше оставил Адел в болницата, където тя бавно се съвземаше, и тази неделя кръчмата беше като преди пълна с хора — всички тези хора говореха за всичко, но най-много за проваления гроздобер и за поразиите от боя. А пък на Артюр, понеже беше хем ранен, хем явно рогоносец, носът му поувисна и характерът му поомекна, та затова сега го зачитахме повече. А това показва, че хората по-често трябва да си поизпащат здравата, та да им дойде акълът.
Седяхме си, значи, там, пиехме си и си приказвахме кротко, като хвърляхме по някой поглед и навън, защото постоянно минаваха жени, а обикновено най-натъкмените и най-засуканите закъсняват за църква.
