се бои, че ще го нахокат, а пък и Адел не се дръпна и не му каза като на някой клиент: „Я го виж ти, стар мръсник такъв!“ И понеже козирката ми беше нахлупела над очите, видях всичко, без те да забележат това. И тъй, Тардиво излезе, а Адел застана на прага и се загледа подире му.

В този миг вратата откъм коридора се отвори и Артюр, съвсем бледен и особен, с лице на човек, който не може повече да се сдържа, прекоси като хала помещението и също излезе навън, като отстрани Адел. Ние се попитахме: „Къде се е затичал пък Артюр?“ Не бяхме си отговорили още на въпроса, когато чухме навън шум от караница и бой, и гласа на Тардиво, който викаше: „Войници, на помощ!“ „Я Да видим тогава тая работа!“ — казахме си ние. Вдигнахме се всички да отидем и тъкмо в това време — бум! — една пушка гръмна съвсем наблизо и Адел падна на земята пред очите ни, и запищя: „Уууууу — УУУУУУ — УУУУУУ“, като мърдаше само с гърдите и корема си, които се повдигаха по-бързо от обикновено. Страшно нещо, ще признаете! Адел беше ранена, ранена от куршума на един проклет тъпанар войник, който беше стрелял, без да знае нито защо, нито какво в суматохата. Но ще ви обясня…

Докато другите се занимаваха с Адел, аз изскочих навън, където ме зовеше дългът. Е, добре, дявол да го вземе, навън беше станало каквото беше станало! Една каша от цивилни и войници посред улицата всички бяха побеснели, биеха се здравата и ревяха като индианци, а от всички страни прииждаха други с тояги, с железни пръчки и щикове. По едно време заваляха камъни, всичко каквото можеше да попадне в ръцете на клошмерлци също полетя. Брей, дявол да го вземе, дебела стана! Хвърлих се тогава аз сред тая каша и завиках колкото ми глас държи: „В името на закона…“ Пет пари не даваха те за закона, аз също, правичката да си кажа, и почнах да се бия като другите. В такъв момент човек не може да се познае. Така или иначе, стана същинска революция, всички бяха загубили здравия си разум, положително. Питаме се понякога как стават безредиците. Ей така на стават, без предупреждение, и никой нищо не може да разбере, макар че сам е замесен. Но ето че двама-трима от тези мръсни свини, войниците, отново гръмнаха с пушките си. Това все пак спря боя, от страх, понеже цялата работа беше почнала да става премного сериозна. И после бяхме останали и без дъх. Бяхме изхабили твърде много сили, без да ги пазим за края.

Колко време беше траяла тази битка, не знам, пък и никой от клошмерлци също не може да каже. Четири-пет минути може би. Но и те бяха достатъчни, за да станат големи бели, поради тази идиотска наша ярост. И то такива бели бяха станали, просто да не повярва човек. Първо, значи, Адел беше ранена в гърдите. Сетне пък Артюр, с щик в рамото. После самият Тардиво, лицето му беше станало на каша от юмруците на Артюр. След това и Тафардел — бяха го фраснали с приклад по главата, та сега тя приличаше на тиква. А на Маниган, на сина му, бяха счупили ръката. Имаше и един войник, когото бяха ударили лошо с лопата, и още двама други, ритнати в корема. Имаше още неколцина, и клошмерлци, и войници, дето се търкаха кой тук, кой там, или накуцваха. И вече, най-лошото и най-страшното, имаше един убит, останал на място от заблуден куршум, на около шейсет метра оттам, Татав Сома, викаха му Татав Блеещия, идиотът на Клошмерл, един безобиден смахнат. Това наистина доказва, че винаги невинните опират пешкира.

Бяхме я наредили, няма какво! Загубихме и ума и дума, дето е речено, и хората се питаха как можаха тези тъпи отвратителни неща да станат така бързо, без някой да е имал лоши намерения. Това наистина доказва, че нещата стават съвсем глупаво. А тези работи, за които ви разправям, бяха станали по същия начин и нямаше да се разминат само с вайкането на онези, които бяха дошли да видят какво се бе случило и сега стояха и гледаха, изпълнени със скръб и жал, и се питаха как е могло такова нещо да стане в един град, където хората в края на краищата не са лоши, а това е наистина така по мое мнение като полски пазач. Не са лоши нашите хора тук, по това и дума няма! Но няма какво, станало беше вече!… Трябваше да се уверим в жалката истина, като гледахме пострадалите, и особено Татав, който беше вече побледнял, сякаш се чудеше, че е умрял на сериозно, горкият идиот, защото и сега разбираше толкова, колкото и преди. Навярно се беше объркал, че се е озовал на небето, както и по-рано пък на земята!

Не е трудно да си представим какво последва сетне. Кръчмата на Торбейон стана същинска болница, пълна с хора, дошли да видят ранените, а Мурай и Базеф, потънали в пот, отиваха ту при този, ту при онзи, с лекарства и превръзки. На туй отгоре Артюр крещеше силно, задето беше едновременно и ранен и рогоносец, и задето му бяха повредили жената, и при това след като я бяха налюбили, с извинение. Това все пак не беше малко, нека си признаем! А пък и Тардиво също така крещеше като побеснял поради засегнатата си военна чест. Торбейон го беше цапардосал здравата по лицето, та му беше разцепил устната и счупил два зъба, нещо, което положително никак не допадаше на един капитан. Но най-много го хващаше човек жал за Адел, просната върху билярда, особено като слушаше нейните „ай-ай-ай“, които тихичко се изтръгваха от устата й, а в това време нашите добри жени се трупаха около нея и мълвяха: „Боже господи, как е възможно това!“, и то с по-гадно изражение, отколкото и на изповед. На първа линия беше Жудит, довтасала веднага щом научила новината, а това показва, че не беше лоша, Жудит де, но когато не й отнемаха мъжете. Беше разтворила корсажа и блузата на Адел много внимателно и толкова се вълнуваше като гледаше как тече кръвта на съперничката й, че повтаряше непрекъснато: „Всичко й прощавам на Адел!“ А това показва, че в нещастието хората са по-добри към своите ближни. Наведена така над ранената си и може би умирающа съседка, Жудит се заливаше в сълзи и беше толкова беззащитна, че просто нито виждаше, нито усещаше нещо, притисната сред тази разтревожена тълпа. А пък двама-трима мръсници използуваха това и я мачкаха здравата по задника, като непрекъснато викаха, хитреците им с хитреци: „А, какво нещастие! А, какво нещастие!“ Това показва, господине, че свинщината на мъжете не пропуска никакъв случай. Имаше още един, който също ревеше, по свой начин — Тафардел, с издутата си глава, съвсем лилава около лявото око. Този удар с приклада по темето му беше раздрусал удивително идеите. Не смогваше просто да ги запише, изхаби си целия бележник наведнъж, а в същото време бълваше срещу кюретата и бившите хора, които искали да го убият, както разправяше, за да задушат истината. Това внасяше нещо комично в цялата тази тъжна работа. Тафардел е наистина начетен човек, не може да се каже, но винаги съм го смятал за малко смахнат и доста глупав въпреки всичко, а пък това фрасване с приклада съвсем не допринесе, разбира се, да му тури чарковете в ред.

Най-сетне, представете си всички тези сцени, точно посред града, целият обхванат от закъснял страх и от желание за помирение, което също идваше със закъснение. Едва когато злото стане, тогава хората си казват, че е щяло да бъде по-добре, ако са се споразумявали. Ясно ви е, нали, стрина Фуаш, Бабет Манапу, Каролин Лалиш, Клемантин Шавен, Онорин попската, Тина Фаде, Тоанет Нюнан, Адриен Бродкен, стрина Бивак, и онези от пералнята, и разни други главно от долната махала, вдигаха такава врява на улицата, че беше нещо по-лошо и от пеенето на псалми или от воденето на пазарлък, и всичко се обясняваше с мръсотиите на онези пламнали задници, и ах, горката, и нали ви казвам, аз го бях предсказала, и разбира се, това не можеше да не се случи след такива отвратителни неща и тези безсрамия, които ставаха навсякъде, госпожо — понеже за тях беше от ужасно по-ужасно и нечувана свинщина, както казваха, да виждат как толкова много жени се поддаваха така лесно на мъжете, без да питат никой друг освен задника си, и че не й се виждаше края на тази работа, и още много други щяха да вършат същото, пачаврите им с пачаври, защото нямаше да искат да си стоят мирно. И всички приказваха и предсказваха от страшни по- страшни работи, без много-много да разбират какво разправят, както въобще си дърдорят всякога, тези кашкави дирници. Трябва да се каже, че повечето от тези, дето говореха така, бяха стринки, на които вече от дъжд на вятър им правеха хубаво на корема, и то съвсем случайно, понеже мъжете не им обръщаха почти никакво внимание, при това само по време на голям глад. Тези вечно неутолени жени неизбежно съдеха неправилно за другите, които имаха голям апетит и винаги намираха да си хруснат нещо, и дори повече отколкото им се полагаше. Всички тези работи са женски истории, а женските истории, за да ги разбереш както трябва, трябва да знаеш какво става под полите на тези, които ги разправят. Така или иначе, здравата дрънкаха, и то посред улицата. Дрънкаха горе-долу така както си плетат, без да влагат повече усилия, без да влагат и повече смисъл в думите, отколкото в бримките. На кокошки след като снесат яйце, на това приличаха.

И ето ти го по едно време пристига и Понос, разтревожен, че вижда измъчени и страдащи хора. „Добри мои приятели — не знаеше какво друго да каже, — трябваше да идвате малко по-често на литургия. Господ щеше да бъде по-доволен от Клошмерл.“ А пък Пиешу питаше: „Как стана това, я ми разправете!“, сетне изслушваше и този, и онзи, без да каже нещо, хитрецът му с хитрец. А Кюдоан, глупакът му с глупак, се жандармеризира много късно. И тъй, Ламолир, Маниган, Поапанел, Машавоан, Бивак, Бродкен, Туминьон, Фонсиман, Блазо, най-сетне всички, дори и онзи мръсник Жиродо, почнаха да разискват как да оправят тази работа, която почти не можеше да се оправи, най-напред поради Татав, когото нямаше как да го възкресят, а сетне и поради Адел, Артюр и останалите, които за да им се оправи фасона, трябваше да лежат и да

Вы читаете Клошмерл
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату