живота, Може също така да се каже, че най-опасно е, когато те прихване на по-късни години. Разбирате за какво става въпрос в случая с Адел, нали? А пък и Артюр навярно е бил доста поразредил, както става винаги в семейството, понеже ядеш все една и съща манджа. И пуйка с труфели да ядеш всеки ден, накрая пак ще почне да не ти се услажда повече от някоя безвкусна каша. Щом някоя жена стане нещо обикновено, всекидневно, човек по-трудно се настройва с нея. Само като си помислиш, че може да ти падне нещо ново, понякога нищо особено, понеже в края на краищата всички са еднакви, пощуряваме, говоря за нас, мъжете, защото за жените е по-друго. Докато са доволни, не ги интересува много-много чуждото. Но рядко е да бъдат съвсем доволни, и това почва да им човърка непрекъснато куфалницата, защото нямат за какво друго по-важно да мислят, ако рече човек да помисли. Разбира се, така беше и с Адел. Една хубава кобила, която никога не беше хапвала овес и тъкмо бе почнала да се тъпче с него — ето че не й даваха повече. Изведнъж твърде много я озаптиха. На нейните трийсет и пет години, можете да си представите какъв удар беше това! Обърка и акъла, разбира се.
И тъкмо тогава, както казах преди малко, ето ти пристигна и войската в Клошмерл, около стотина момци в най-голямата сила на младите си години — пожар носеха те със себе си, защото тази весела младост мислеше само за фусти и как да бърка под тях. Всички жени се чувствуваха под обстрел и мислеха за това подкрепление от буйна сила, която стоеше бездейна във военните квартири и измъчваше момчетата, а това пораждаше жалост у нашите добри жени, защото те имат голямо сърце и обичат да утешават. Искам да обърнете внимание как разбирам аз някои неща. Пристигането на войници винаги разстройва жените. Казват, че униформата им правела впечатление. По мое мнение това е по-скоро поради многото мъже, пълни с енергия и бодрост, и чиито погледи парят кожата им, а също така и поради това, което те си мислят за войниците. Винаги бързи в смъкването на гащите, те смятат войниците бързи и в продължаването на започнатото, без да искат съвет, нито да питат за позволение. Като че ли възможността да бъдат тръшнати и изнасилени им разпалва кръвта: това навярно им е предадено по наследство от прапрабабите им, които до една са си изпащали както трябва, когато разбойническите армии преминавали през този край. Най-сетне не е трудно да се забележи, че тази им представа за войниците раздвижва в тях цял куп неща, които иначе дремят дълбоко в тяхната природа. Жените — истинските искам да кажа — всички повече или по-малко са мечтали да пищят от ужас пред някой хубав момък, който ще им покаже всичко, без много да се церемони, изведнъж, защото от ужаса коремът им изпада в добро разположение. Това е така и за онези жени, дето не искат да ги питат за мнението им, та да не им е мъчно, нито пък да ги гризе съвестта, и после да могат да кажат: не съм виновна аз. Тъкмо това ги прави мечтателни, когато видят войници — мисълта, че някой от тези решителни мъже би могъл да се нахвърли върху тях, и само като си представят това, им става топло. Щом като мъжете и жените почнат да се гледат малко по-така, както се случва, когато минава някой полк, мнозина стават рогоносци наум! Ако всичко ставаше наистина така, както става в главите на хората, ще стане славен свински панаир от задници, какво ще кажете, не е ли така?
И така, когато видях тези стотина здравеняци, настанени в Клошмерл, веднага си казах, че в скоро време ще стане голяма патърдия И ето ги всички жени все навън, уж вадят вода с помпата, навели се над кофите, навирили задниците, а корсажът им ей така зейнал. В тези корсажи, където се виждаше надълбоко, и под тези поли, които не скриваха останалото, представяте си как гъмжеше от погледи, проврели се вътре като змиорки. Тези проклети дяволици не се и съмняваха в това, и според мен, тъкмо затова идеха толкова често на помпата, където иначе почти никак не ходят: в нашия винарски край нямаме много-много нужда от вода. И, значи, всички почнаха да си хвърлят погледи, открито или скришом, и мъже и жени, а сетне взеха и да се шегуват, жените без твърде да издават мислите си, а пък войниците ги издаваха твърде високо, премного високо, за да им бъде приятно на мъжете, които иначе пет пари не дават за жените си, но веднага отново почват да си ги харесват, щом някой друг им обърне внимание, това е стара работа. А жените пък, щом подушат, че ги желаят, само от това вече им става приятно: някои унили досега изведнъж захващаха да пеят, и в пералнята беше страшна врява — а там, ония, които не бяха толкова диви, гледаха благосклонно на възможността да се позабавляват допълнително след вечеря. Такова едно разбъркване не можеше да продължи дълго, без да се случи нещо. Започнаха да се приказват много неща, много повече, отколкото наистина ставаха, това е положително. Щом войниците почнеха да пообикалят повече около някоя веселячка и тя да получава повече комплименти от съседките си, можете да си представите, нали, завистливките веднага я изкарваха мръсница и разправяха, че вършела отвратителни неща в някой килер или в кьошето под сайванта. Положително не ставаха чак толкова неща, колкото се разправяха. Но все пак ставаха и големи работи, и тук, и там, навсякъде, и понякога с такива жени, за които не се приказваше нищо. Най-бъбривите обикновено не вършат много нещо: при тях всичко се превръща в думи, докато онези, които наистина се отдават, нямат нужда от приказки. Най-много се следяха жените, у които бяха настанени началствата, понеже се смяташе, че нашивките правят по-приятни всякакъв вид неща. А това наистина доказва, че суетността има пръст във всичко. От единия до другия край на Клошмерл се говореше, че Марсела Бароде навярно не си губеше времето с младия лейтенант, който не излизаше от нейната къща. Въпреки всичко не можеха да я укорят, защото беше вдовица от войната и в известен смисъл това беше напълно заслужена компенсация, която не нанасяше вреда никому, и същевременно доставяше удоволствие на двама души. А в магазина на Жудит имаше голяма блъсканица, защото тя е правила винаги голямо впечатление на мъжете. Но там беше загубена работа: за нея нямаше по-хубав от нейния Иполит, беше се натъпкала догоре със своя Фонсиман.
От всички жени най-много ме интересуваше Адел, у която се беше настанил капитан Тардиво, най- важната личност в града, ако се гледа по власт и новост. След срама, който преживя затуй, че Фонсиман я заряза така, че целият град разбра това, Адел не се държеше вече както по-рано. И появата на един капитан в странноприемницата дойде тъкмо навреме да я поразтуши. Без да се смята, че това ласкаеше, един капитан беше нещо къде-къде по-горе от Фонсиман — нищо и никакво секретарче на съда. Разбрах добре играта на капитана. Най-напред пообиколи в „Галери Божолез“, както всички новодошли в града. Като видя, че от оттатъшната страна на улицата няма файда, върна се на отсамната, и взе че си тури до прозореца нещо като писалище, но по-скоро за да си плакне с Адел очите и да си опече бързо работата, няма нужда да казвам коя. Не я изпущаше из очи, Адел, тази чужда свиня. Това беше обида за нас, мъжете, понеже Адел е местна жена. Когато някоя от нашите мами мъжа си с някого от нашите, няма какво толкова да се дрънка: това прави едновременно един рогоносец и един щастливец повече, и ако мъжете почнеха твърде много да му придирят, как ще искат после да им падне и на тях нещо в такива градчета като нашия, където всички се познават? Но да гледаш как една нашенска жена мами мъжа си с един чужденец, е, това трудно се преглъща! Ще изглеждаме на същински глупаци, ние клошмерлци, ако стоим със скръстени ръце, докато мръсницата си прави кефа!
И все пак, макар че виждахме как работата се опича, не мърморехме чак толкова, защото никой не обичаше много-много Артюр, понеже все се мисли за по-хитър от всички и смята другите за будали, ама прибира паричките им в касата си. Такъв тип хора никой не обича. Трябва да ви кажа също така, че предната година Артюр се беше хванал на бас пред пълна кръчма с хора. „Става рогоносец този, който иска да стане — беше казал той. — Аз не искам да ставам, и няма никога да стана!“ „Хващаш ли се на бас, и на какво?“ — запита го Ларудел. „Много просто — отвърна Артюр, — в деня, когато се докаже, че съм рогоносец, ще отворя едно буре, ще го поставя ей тук посред кръчмата и всеки ще може да пие, без да плаща, цяла седмица наред.“ Това е бас на горделив и глупав човек, съгласете се! Знаехме, че беше предварително загубил баса си, откакто Фонсиман това-онова, но никой не искаше да се наеме да му го каже. Между желанието да пие без пари и страха да не създаде неприятности на Адел, всеки предпочиташе да мълчи, в края на краищата.
Понеже не се възползувахме от баса, приятно ни беше да гледаме дали Артюр няма да стане още веднъж рогоносец. Ако беше преди шест месеца, никой нямаше и да помисли, че този нещастен Тардиво може да сполучи, но щом веднъж Фонсиман беше проправил път, всичко се изменяше. Двама-трима, значи, следяхме твърде внимателно как вървят работите. Не беше лесно да се разбере, защото Адел нямаше да седне да бие барабан, за да ни държи в течение на нещата, а не можехме, както е казано, да държим свещта я! И затова всички се колебаехме и не смеехме да кажем „да“ по въпроса, дали рогата на Артюр ставаха по-дълги.
Един ден отивам аз да пийна сам една чаша следобед и веднага забелязах голяма промяна. Тардиво, който обикновено гледаше непрекъснато Адел, сега вече не я гледаше. Казах си: „Щом не я гледаш вече, значи, че сега я познаваш!“ А вместо това, Адел, която преди почти не го поглеждаше, сега пък го гледаше.
