щастливо и винаги с добро настроение някои омиротворяващи функции. Струва ни се, че е по за предпочитане да взаимствуваме неговия разказ, положително по-добър от този, който ние бихме могли да изложим, защото имаме пред себе си един истински свидетел с присъщия му естествен местен колорит на словото. А този колорит е много необходим сега тук. Ето, значи, разказа на Сиприен Босолей. Нека изслушаме разказа на този човек за миналото, освободен от пристрастие благодарение на времето, което възстановява нещата на истинското им място и разкрива слабото значение на хората.
"И тъй, ето че изведнъж Адел Торбейон почна да става безсрамна, все току въздиша, очите й едни такива хлътнали, като че ли са я били с юмруци, и все с онова изражение на човек, който мисли за неща не особено трудни за отгатване, и дето им се въртят в главите на жените, когато любовта ги направи шашави. Тази, рекох си, която дълго време си беше кротувала и въртяла честно и почтено търговийката, да не би пък да си е загубила сега акъла по Иполит Фонсиман. Такъв хаплю като Артюр (хаплю, понеже беше мъжът и затова беше като кьорав) можеше нищо да не забележи, но тия работи не можеха да се скрият от човек като мен, дето познава всички жени в града и околностите. Един полски пазач с униформата си и властта да състави акт, ако не е схванат в езика и ръцете, като стои по цял ден без работа и се прави, че уж не забелязва нищо, а пък следи всичко, скоро научава много неща за жените и ги държи в ръцете си, само за да мълчи, защото ще стане лошо, ако някой човек, който умее да вижда зад фасадата, отиде някой ден и разправи всичко!
Имах си колкото си ща време, за това не ще и дума, и понеже ги следях тези дупли, знаех да се появя тъкмо в подходящия момент. Подходящият момент — ето къде е цялата работа с тези мили магарици. За човек, който умее и който познава похватите им, не е трудно да разбере кога трябва да се домъкне уж случайно.
И тъй, Адел изведнъж просто се побърка, все една разсеяна, та чак объркваше сметката, и човек можеше направо да се измъкне от кръчмата, без да плати. Една жена, която почва да забравя чак дотолкова, нещо, съвсем противно на обичаите в нашите села, където всички жени събират стотинките, не се чудете, добри ми господине — пипнало я е за задника, и то здравата. Говоря за жени като Адел и Жудит, да речем, жени с голям темперамент, които умеят да се наслаждават както трябва на тая работа, майсторски и с плам, а не като онези превземки, както онези студени жени, от които никак не ти се ще, виждал съм аз от тях. Такива, дето никога не закипяват, са само злоба и тям подобни и са много отегчителни за мъжете. Това е ясно — жени, които не можеш да задоволиш откъм тая страна, не можеш да ги задоволиш откъм никоя друга, трябва да знаете това. Наричат ги жени с глава. Охо! Жените не са създадени, за да работят с главата си, това е моето мнение, а когато работят с главата си, работят лошо впрочем. Винаги им куца нещо, а това е, защото не им сече както трябва акъла, ще кажа аз, Босолей. С жените, господине, съм бил близък, слушал съм ги, държал съм ги и всичко останало, с дузини. По необходимост, като полски пазач, представят се много случаи, когато са сами в къщи, при тези дяволски бури тук у нас в Божоле, които ги преобръщат всичките наопаки, така да се каже. Чуйте моя съвет: за да имате мир в къщи, вземете си някоя добра дебеланка, малко отпусната, една от онези дунди, дето почти падат в несвяст само като ги пипне човек, а понякога дори само като ги погледне така, някак обещаващо. С такива винаги ще се справяш, докато си горе-долу държелив. Танго за танто — щом ще се крещи, по-добре е жените да крещят през нощта, отколкото през деня, и още по-добре, ако това е от удоволствие, а не от лошотия. Основно правило: добрата жена се познава в леглото. Жена, която се държи там добре, рядко бива истински зла. Когато ги прихващат, нервите им де, покажете й на какво сте способен — това веднага пропъжда дяволите от тялото им, и то по-добре от китката за ръсене на Понос. След тая работа стават съвсем кротки и са винаги съгласни с вас. Не е ли така, какво мислите?
"Адел, по онова време си я биваше и още как, и си играеше с мнозина, и само за да си напълнят малко очите, мъжете в Клошмерл отиваха да пият едно вино в кръчмата. И дори, да си кажем правото, Артюр тъкмо от това натрупа голямата пара. Трябваше само да остави другите да хвърлят погледи на жена му, за да му бъде кръчмата винаги натъпкана с хора, а това значеше пълно чекмедже с мангизи всяка вечер. Правеше се, че не забелязва, когато мъжете попипваха Адел. Не ревнуваше, понеже не я пускаше много- много да излиза, и затова нямаше как да докараш работата докъдето трябва. Трябва да кажа също така, че Артюр беше як мъжага, който качваше пълна бъчва на колата, без дори да изпъшка. Така че никой хърба нямаше да му натежи много на ръката. С него бяхме винаги нащрек.
Като видях тази съвсем променена Адел, която дори престана да се шегува с клиентите, та чак почна и да греши като връщаше пари, и то в своя загуба, подуших, че става нещо. Аз отдавна си мислех, че е буйна жена, макар и да се правеше на кротка. Но никой не казваше, че е сложила досега рога на Артюр. Трябва само смелост и малко време, за да пипнеш някоя фуста, защото тези проклети келешки, когато ги прихване, винаги му намират цаката, та ако ще и за пет минути, да швъкнат нанякъде. Казах си, като видях Адел така променена: „Туриха му ги този път на Артюр!“ И донякъде ми беше кеф, понеже не беше право. И наистина, признайте, че не е право, когато в един град има само две-три хубави жени, те да бъдат все на едни и същи хора, докато в това време на другите не им е много весело с безмесните и дървенячките!… И се залових аз да открия проклетата късметлия свиня, която беше успяла да докопа Адел, без да го усетят. Не ми трябваше много време, за да ми стане ясна работата. Само като проследих как Адел гледаше Фонсиман, с едни такива влажни очи, как бавно му се усмихваше, без да гледа никого, как се надвесваше над него да му сервира, като отъркваше о главата му хубавите си гърди, и как забравяше всички останали, за да не изтърве нито за миг хубостника си, докато беше в кръчмата, разбрах каква е работата. Жените, като изпаднат в такова състояние, се издават по двайсет пъти на ден, без дума да кажат — любовта блика от тялото им, като пот под мишница. А че е така, така е, защото мъжете около тях просто пощръкляват, понякога без да могат да разберат защо. „Добре — рекох си аз, като видях тая смешна работа, — скоро ще стане каквото ще стане!“ Имаше опасност не толкова от Артюр, според мен, колкото от отсрещната Жудит, която нямаше да отстъпи и най-малкото парченце от своя сладкиш, а пък тъкмо Иполит беше нейната торта с крем.
Както предвидих, така и стана, и то много скоро. Моята Жудит веднага подуши какво й се беше случило и по цял ден взе да стои на прага с намръщено лице и да хвърля мръсни погледи към кръчмата, та човек си казваше, че няма да изтрае дълго време и ще дойде да издере очите на другата. И все току пращаше онзи свой глупак Туминьон да пита дали не са виждали нейния Фонсиман. А скоро почна да разправя съвсем високо в магазина си, че Адел си е била от край време такава-онакава, и че някой ден щяла да отиде да я нарече безсрамница, без да й мигне окото пред Артюр. И вдигаше такъв шум като побесняла, че слухът се разнесе из целия град и стигна до ушите на Адел, па мина и край ушите на Артюр. И той стана много подозрителен, и взе да разправя, че нямал обичай да изтървава онези, които му изменяли, и че нямало да се отърват живи от ръцете му, и припомняше историята с онзи човек, когото пребил само с един юмрук като се връщал една нощ пеш от Вилфранш. Докато накрая Иполит, заплашен и от Жудит, и от Артюр, се уплаши и се премести да живее в друга къща в долния град, като остави Адел, съсипана като вдовица. А Жудит отсреща тържествуваше и почна да ходи в града по два пъти в седмицата, вместо по един и да излиза повече от всякога с велосипед. Иполит си кротуваше. А Адел се издаваше по очите, че си поплаква. Целият град следеше историята и най-малките маневри на тримата.
По-сетне научихме всичко, и то беше точно така, както се бях догадил, по вина на Иполит, който не можа да се сдържи да не разправи наляво и надясно, когато веднъж се беше напил, че се бил забавлявал добре с Адел. Разбира се, по-добре щеше да направи, ако беше мълчал. Но рядко се случва мъжете в края на краищата да не разкажат подробно за тези неща някой ден. Щом веднъж всичко свърши, остава им поне удоволствието да се хвалят и да пораждат завист, когато жената заслужава това, както беше случая с Адел, която едва ли щеше да си намери Йосиф, ако й беше хрумнало да се прави на Пoтифарка [Потифар — древноегипетски сановник, чиято жена се опитала да съблазни Йосиф. Той я отблъснал, но връхната му дреха останала в ръцете на тази жена, която след това го обвинила пред мъжа си, че искал да я насили. — Б. пр. (Петефрий или Потифар — Сашо)] с клошмерлските мъже. Виж, аз не бих я оставил да ме кандърдисва. Предварително бях готов да не й откажа любезността. Но тя не ми обърна внимание. Тази жена не беше загубила ума си.
Всичко това стана около три седмици преди войската да дойде в Клошмерл. За три седмици Адел се беше поутешила, но честолюбието й беше засегнато, и освен това беше свикнала лошо с Фонсиман, лесно си угаждаше, понеже го имаше под ръка, в една от горните стаи. През оградата и задния вход той можеше да се промъкне през всяко време. Лошите навици, в сравнение с всичко друго, са може би най-хубавото в
