вече конференция по разоръжаването, и на нашето туристическо бюро това нямаше да му бъде никак приятно. А и вие, господа, вие също не бихте имали така често възможност да идвате в Швейцария за чужда сметка.“ Но това се шепнеше само зад кулисите на конференцията.)
А пък Белгия:
— Тъй като сме неутрална страна, чийто неутралитет не се зачита, искаме да се въоръжим свободно до зъби.
А малките страни, съвсем наскоро образували се, най-немирните, най-белалиите, най-кресливите, заявяваха:
— Ние сме най-големите поддръжници на разоръжаването на големите държави, които ни заплашват от всички страни. Но що се отнася до нас, първо трябва да помислим да се въоръжим прилично. („Впрочем, въоръженията са много необходими за нашите заеми, тъй като гарантират на заемодавците ни, че парите ще им се върнат чрез посредничеството на търговците на оръдия.“ Но това се шепнеше само зад кулисите на конференцията.)
Накъсо казано, всички страни бяха съгласни с една формула, която се свеждаше до една дума: „Разоръжете се!“ И понеже всички страни бяха изпратили в Женева военните си експерти, фирмите Круп и Шнайдер сметнаха за навременно да командироват веднага най-добрите си търговски агенти, на които в хотелите положително би им се отдала възможност да поговорят за най-новите модели и да получат добри поръчки. Тези търговски агенти познаваха из основи професията си, притежаваха картони с най-подробни сведения за държавните дейци и техните сателити и разполагаха с такъв бюджет за подкупи, който даваше възможност да бъдат задоволени и най-трудните съвести. Впрочем, повлияни от миролюбието на околната среда, двамата търговски агенти счетоха за по-изгодно също да се разоръжат в областта на търговията.
— Има място и за двама ни, драги колега — каза агентът на Круп. — Какво ще кажете за това?
— Ja wohl, ja wohl! — отвърна му на неговия език, от куртоазия, агентът на Шнайдер. — Ich danke so. Положително, няма да седнем да се бием в Женева!
— Тогава ще делим поравно — заключи агентът на Круп. — За кои артикули по-точно смятате, че имате по-изгодни условия?
— За 65, за 75 и за 155 скорострелни, и за 270 и 380 положително сме без конкуренция — отвърна французинът. — А вие?
— За 88, за 105, за 210 и за 420, смятам, че не можете да се мерите с нас — отвърна германецът.
— Тогава, дадено, куме!
— Дадено! И вижте какво, за да ви докажа, че съм лоялен, обръщам ви внимание, че България и Румъния имат намерение да подобрят леката си артилерия. Положително ще свършите работа с тези хора. Все пак, внимавайте с България — кредитът не е бог знае какъв.
— Вземам си бележка. А вие пък се насочете към Турция и Италия. Знам, че се нуждаят от тежки оръдия за укрепленията си.
От четиридесет и осем часа насам двамата търговски агенти бяха вече провели някои полезни разговори и бяха връчили няколко обнадеждващи чека. А самите пазарлъци в конференцията не вървяха чак толкова лесно. Но бяха произнесени вече пет-шест първокласни речи, с много възвишена мисъл, превъзходно преценени с оглед международните отражения. Френската реч беше на първо място.
През нощта на 19 септември в Женева пристигна шифровано известие във връзка с произшествията в Клошмерл. Щом съобщението бе преведено, секретарят изтича в покоите на министър-председателя, за да го уведоми незабавно за него. Ръководителят на правителството прочете два пъти съобщението, а след това още веднъж на глас. После се обърна към някои свои сътрудници, които се намираха там.
— Дявол да го вземе! — каза той. — Моят кабинет може прекрасно да хвръкне от една такава история. Трябва да се върна незабавно в Париж.
— Ами конференцията, господин министър-председателю?
— Много просто — ще я торпилирате. Измислете някакъв начин, и то колкото се може по-бързо. Разоръжаването може да почака — стават вече петдесет хиляди години, откакто чака. Ала Клошмерл няма да чака, и онези тъпанари там могат да ми тупнат някоя интерпелация само за четиридесет и осем часа, нали ги знам какви са!
— Господин министър-председателю — предложи шефът на експертите, — може би ще се намери начин да се уреди всичко. Поверете вашия план на министъра на външните работи. Той ще защити становището не Франция, а ние ще го подкрепяме с всички сили.
— Вие не сте се отракали още! — отвърна студено министър-председателят. — Да не би да мислите, че съм се потил цял месец върху моя план, за да го предам днес в ръцете на Ранкур, който ще си извоюва на мой гръб личен успех? За един експерт, позволете ми да ви кажа, зле преценявате нещата, драги приятелю!
— Аз мислех — замънка експертът, — че това би било в интереса на Франция…
Твърде неприятно извинение, което изглежда никак не се хареса на министър-председателя.
— Франция, това съм аз! — извика той. — До ново нареждане! Хайде, господа, вървете и се заемете да върнете кротко тези маймуни в страните им. Ще им пробутаме нова конференция след няколко месеца. Това ще бъде още една разходка за всички. Не ме главоболете повече с тази история, която е свършена за мен. Хайде, поискайте връзка с Париж, с Лювла.
Имаше още едно възражение, изказано от един човек, който дотогава не беше казал ни дума.
— Не се ли боите, господин министър-председателю, че общественото мнение във Франция би могло да изтълкува зле това ваше внезапно заминаване?
Преди да отговори, министър-председателят запита частния си секретар:
— С какви суми разполага касата на тайните фондове?
— Пет милиона, господин министър-председателю.
— Чувате ли, господине! — каза министър-председателят. — Пет милиона! С такова нещо, не съществува обществено мнение. И знайте и това: Френската преса не е от скъпите, при положение, че човек не може вече да вади горе-долу спокойно хляба си чрез нея. Имал съм възможност да разбера това. Именно в пресата, в сектора „външни работи“, започнах някога своята кариера… Решително, господа, можем да изфирясваме оттук. Ще се разоръжим друг път. Да вървим да се занимаем с Клошмерл.
Така се провали конференцията по разоръжаването през 1923 г. Съдбата на нациите зависи от съвсем дребни неща. Нашият случай е ново доказателство за това. Ако Адел Торбейон не беше толкова сластолюбива, ако Тардиво не беше толкова предприемчив, Артюр — толкова чувствителен, Фонсиман — толкова непостоянен, Пюте — толкова злобна, може би съдбата на света щеше да бъде различна.
Преди да напуснем Клошмерл от 1923 година. трябва да кажем как завърши този ден, 19 септември, който бе толкова драматичен.
Беше шест часът вечерта, убийствената горещина, която предвещаваше буря, усилваше още повече тревогата на поразените клошмерлци. Внезапно в града нахлу бурен вятър, който режеше като свирепите зимни вихри. Три огромни облака, подобни на издути каравели, тласкани от циклон, се понесоха из небесния океан. След това на запад се появи като някакво нашествие на варвари, страшната маса на цяла армия от черни облаци, които носеха опустошение в своите недра, издути от електричество, наводнения и смъртоносна артилерия от градушка. Ескадроните на тези безчетни нашественици покриха земята със сянката и тишината на прастарите ужаси, винаги готови да възкръснат у хората, преследвани постоянно от боговете. Азергските възвишения, които бързо губеха очертанията си, бяха разкъсани от трясъка на гръмовете, разсечени от блясъка на мълниите, раздробени от гигантски взривове. Скоро цялото небе представляваше само едно оловносиво, празно, опустошено, разорено пространство и в зловещата му необятност пламнаха пожари, затътна великанската бомбардировка на свръхчовешките фурии. Само в един миг долините бяха залени, хълмовете се снишиха, огромен прилив погълна хоризонта, черните авангарди на Нищото се появиха изведнъж. Къси съединения подпалиха от четирите краища света, планетата бе разтърсена върху оста си до дълбините на хилядолетните си недра, и всичко, което не беше ужас, изчезна при прииждането на водите. Огромни, смазващи водни стени се сгромолясаха отвред и изолираха Клошмерл като някакъв прокълнат град оставен сам със своята съвест пред изобличителния съд. Започна да бие град като яйца, който с ярост удряше косо стъклата под стрехите, заливаше стаите, чиито прозорци не бяха
