— Какво правиш през нощта? Къде другаде си живял? Защо не ходиш на училище? — забърборих внезапно аз.
— Намали малко.
— Ъм… Къде си роден?
— Румъния.
— Тогава къде е румънският ти акцент?
— В Румъния. Пътувахме непрекъснато.
— Ходил ли си изобщо някога на училище?
— Не, винаги съм имал частен учител.
— Кой е любимият ти цвят?
— Черния.
Спомних си мисис Пийвиш, замълчах за малко, и после попитах:
— Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?
— Имаш предвид че не съм възрастен?
— Това е въпрос, а не отговор, — казах аз лигаво.
— Каква искаш да станеш ти?
Погледнах в дълбоките му, мистериозни очи и прошепнах:
— Вампир.
Той ме загледа любопитно и явно се притесни. А после се разсмя.
— Ама и ти си една!
После ме погледна остро.
— Рейвън, защо се промъкна в къщата?
Отклоних поглед, засрамена.
Джеймсън донесе сладкиши на един поднос. Той драсна една кибритена клечка и пламъците затанцуваха около десерта ни.
— Фламбе! — обяви той. Точно навреме.
Александър потуши огъня и каза на Джеймсън, че ще завършим вечерята си навън.
— Надявам се, че не те е страх от тъмното, — каза той, докато ме водеше към разнебитената беседка.
— Да се страхувам? Аз живея за това!
— Аз също, — отвърна ми той с усмивка. — Това наистина е единствения начин, по който могат да се видят звездите. — Той запали една наполовина разтопена свещ на перваза на терасата.
— Всичките си гаджета ли водиш тук? — попитах аз, докато угасих пламъка с пръсти.
— Да, — разсмя се той. — И им чета на светлината на свещта. Какво би желала ти? — попита той, посочвайки ми купчина книги на земята. — „Функции и логаритми“ или „Културата на малцинството“?
Аз се засмях.
— Луната е толкова красива тази нощ, — каза той, докато гледаше към небето.
— Кара ме да си мисля за върколаци. Мислиш ли, че човек може да се превърне в животно?
— Ако е с точното момиче, — отвърна ми той през смях.
Приближих се по-близо до него. Лунната светлина меко осветяваше лицето му. Беше красив. „Целуни ме, Александър. Целуни ме сега!“, помислих си аз, затваряйки очи.
— Но ние имаме цяла вечност пред нас, — внезапно каза той. — Нека засега да се насладим на звездите.
Той остави купичката си с десерта на перваза и духна другата свещ, а аз бързо хванах ръката му. Не беше като тази на Тревър, или пък кокалеста, като на Момчето Били. Той имаше най-хубавата ръка в целия свят!
Лежахме на студената трева и се взирахме в звездите, държейки ръцете си.
Бяхме спокойни в тишината, ръцете ни се топлеха една друга. Можех да усетя острите краченца на пръстена-паяк.
Исках да го целуна. Но той просто лежеше и гледаше звездите.
— Кои са приятелите ти? — попитах аз, обръщайки се към него.
— Ще запазя отговора за себе си.
— На бас, че си се срещал с много готини момичета преди да се преместите тук.
— Готини е едно нещо. Но момичетата, които те приемат такъв какъвто си — съвсем друго. Бих искал нещо… трайно.
Трайно? За цяла вечност? Но не можех да попитам така.
— Искам връзка, в която да мога да „впия зъби“.
„Сериозно ли? Е, аз съм твоето момиче!“ — помислих си аз. Но той не се обърна към мен, вместо това се загледа в звездите.
— Значи нямаш никакви приятели тук? — попитах аз, опитвайки се да изкопча повече информация.
— Само един.
— Джеймсън?
— Някой, който носи черно червило.
И двамата се загледахме в луната мълчаливо. Направо греех заради комплимента му.
— С кого се движиш ти? — попита той най-накрая.
— Беки е единствената, която ме приема, а това се дължи главно на факта, че съм единствената, която не я пребива. — И двамата се изсмяхме. — Всички останали смятат че съм странна.
— Аз не смятам така.
— Сериозно? — Никой не ми бе казвал това през целия ми живот. Ама наистина никой.
— Доста приличаш на мен, — каза той. — Не ме зяпаш, сякаш съм някакъв изрод.
— И ще сритам всеки, който го направи.
— Мисля, че вече го стори. Или поне го смачка с помощта на една ракета за тенис.
Разсмяхме се на лунната светлина и аз сложих свободната си ръка на гърдите му и го прегърнах, докато Готическият ми приятел леко разтриваше ръката ми.
— Възможно ли е това да са гарвани? — попитах аз, сочейки към маса черни крила, кръжейки високо над Имението.
— Това не са птици, а прилепи.
— Прилепи! Никога не бях виждала прилепи наоколо, докато ти не се нанесе!
— Да, намерихме няколко, които висяха в мазето. Джеймсън ги пусна на свобода. Надявам се, че не те плашат, те са удивителни създания.
— Трябва да си като тях, за да ги разбираш, нали? — намекнах му аз.
— Но не се притеснявай. Те никога не се спускат надолу и не се оплитат в катранено-черни коси като твоята. Само в пригладените коси.
— Обичат лак за коса?
— Мразят го, знаят, че зализаните коси изглеждат ужасно!
Аз се разсмях, а той нежно прокара пръсти през косата ми. Докосването му ме успокои. Почувствах се така, сякаш щях да се разтопя на земята.
Определено му трябваше повече време, отколкото на Тревър. Аз също помилвах неговите коси, които бяха копринено меки, заради гела, който използваше.
— Прилепите обичат ли гел? — попитах аз.
— Обожават как стои със сребристобял костюм на „Армани“, — пошегува се той.
Аз се претърколих върху него и притиснах ръцете му към земята. Той ме погледна учудено, но после се усмихна. Зачаках да ме целуне. Но той не помръдваше. Разбира се, че не помръдваше — аз го бях приковала към земята! Какво си въобразявах?
— Кажи ми кое ти е любимото нещо за прилепите, Момиче-Прилеп, — попита той, а аз напрегнато се взрях в него.
— Могат да летят.
— Искаш да летиш?
Аз кимнах.
