неговия балкон.
И ето го и него, носейки се към желязната порта, невероятно секси в черните си джинси и черното кожено яке, носещ раница.
— На екскурзия ли ще ходим? — попитах аз.
— Не, на пикник.
— По това време?
— Има ли по-добро време от това?
Поклатих глава, усмихвайки се.
Нямах никаква идея къде ще ме води Александър, но можех да си представя реакцията на милите хора от Дулсвил.
— Това не те ли притеснява? — питах, сочейки към графитите.
Александър сви рамене.
— Джеймсън искаше да мине отгоре с боя, но аз не му позволих. Графитите на някой, са поредния шедьовър.
Той хвана ръката ми и ме поведе надолу по улицата, без абсолютно никакъв жокер за плановете ни за тази вечер. И на мен изобщо не ми пукаше къде отиваме, стига да беше на милион километри от тук и той никога да не ме пусне.
Спряхме до гробището на Дулсвил.
— Ето ни и нас — каза той.
Никога не бях ходила на среща, още по-малко на среща в гробище. Гробището на Дулсвил съществуваше от ранните години на 18-ти век. Сигурна съм, че Дулсвил е бил много по-интересен по времето на първите му заселници — малки магазинчета за дрехи, кръчми, пазари, казина и онези викториански ботуши с връзки, които са били много модерни.
— Всичките си срещи ли правиш тук? — попитах аз.
— Страх ли те е? — попита той.
— Като дете си играех тук. Но беше през деня.
— Това гробище е може би най-живото място в този град.
Слуховете се оказаха истина. Александър наистина е идвал на гробището през нощта.
Страховитата порта беше заключена, за да предотврати лесния достъп за вандалите от Дулсвил.
— Ще трябва да се покатерим — каза той. — Но знам как обичаш да се катериш по порти.
— Може да си имаме неприятности заради това — изтъкнах аз.
— Но е позволено да се промъкваш вкъщи, нали така? — пита той. — Не се притеснявай. Познавам един от хората.
Мъртъв? Жив? Някой труп? А може би някой братовчед на Джеймсън работеше нощна смяна в гробищата — буквално.
Александър се отдалечи, докато аз се мъчех да се покатеря, имах трудности заради тясната ми, обсипана с пайети рокля.
След като и двамата се изтупахме, той хвана ръката ми и ме поведе надолу по средната пътечка, където надгробните плочи се разпростираха на километри разстояние. Някои от плочите свидетелстваха за чума, поразила града някъде през 1800 година. Александър вървеше чевръсто, сякаш идеално знаеше точно къде отива. Къде ме водеше той? Кой познаваше тук? Тук ли спеше? Беше ли ме довел тук, за да ме целуне? И щях ли да стана вампир?
Забавих крачка. Наистина ли исках да стана вампир? И да наричам това мой дом? За вечни времена?
Препънах се в дръжката на една лопата и се катурнах напред. Започнах да падам в някакъв празен гроб. Александър ме хвана за ръката, на косъм преди да падна.
Увиснах над празния гроб, взирайки се надолу в тъмнината.
— Не се страхувай. Все пак не е написано твоето име на него — пошегува се Александър.
— Мисля, че би трябвало да съм си вкъщи — казах нервно, бършейки калта от дрехите си.
Но той ме поведе още по-навътре в гробището, държейки ме със своята силна ръка.
Изведнъж се озовахме на върха на един хълм, по средата на огромен величествен паметник.
Той извади няколко свежи жълти нарциса и внимателно ги замени с повехналите вече такива върху паметника на Баронеса Стърлинг.
— Бих искал да те запозная с някого — каза той, гледайки нежно първо към мен и след това към гроба. — Бабо, това е Рейвън.
Не знаех какво да кажа, гледайки към името на плочата. Никога не се бях срещала с мъртъв човек досега. Какво се предполагаше да кажа? „Тя изглежда досущ като теб?“
Но разбира се, той не очакваше да кажа нещо, сядайки на тревата и придърпвайки мен към себе си.
— Баба живееше тук, имам предвид в града. Тя ни завеща къщата и чак сега най-накрая я получихме след години легализация на завещанието. Винаги съм обичал Имението.
— Уау, Баронесата ти е била баба?
— Посещавам я, когато се чувствам самотен. Тя разбираше какво е да се чувстваш сам. И тя не се спогаждаше с частта Стърлинг от семейството ни. Дядо умря във войната. Тя винаги казваше, че й напомням на него. — Той си пое дълбоко въздух и погледна към звездите. — Тук е красиво, не мислиш ли? — продължи той — Няма много светлини, които да блокират звездите. Сякаш вселената е едно огромно платно, с капчици светлина, които блещукат и искрят; като картина, която винаги е тук, чакаща само да бъде погледната. Но хората не я забелязват, защото са твърде заети. А това е най-великото произведение от всички. Е, почти…
За няколко минути останахме мълчаливи, загледани в небесата. Чувах само мекото му дишане и песента на щурците. Би трябвало всички първи срещи да са хубави като тази. Тя беше по-добра дори от касов филм.
— Значи баба ти е била жената, гледаща от про… — ъхх, исках да кажа, че, ох добре де…
— Тя беше невероятен художник. Научи ме да рисувам супергерои и чудовища. Много чудовища!
— Знам.
— Знаеш?
— Исках да кажа, че знам колко ти е тежко. Но и аз обичам вампири! — подсказах.
Той обаче явно мислеше за друго.
— Толкова много пътувах, а пък и взимах частни уроци вкъщи, така че никога нямах възможност да се впиша, където и да било.
Той изглеждаше толкова изгубен, толкова чувствителен, толкова самотен. Точно сега ми се искаше да ме целуне. Искаше ми се той да разбере, че съм негова за вечни времена.
— Хайде да ядем — каза изведнъж той, изправяйки се на краката си.
Той постави пет черни свещи в украсените свещници и ги запали с някаква антична запалка. Той отвори една бутилка с някакъв искрящ сок, извади кракери и сирене и разстла черна дантелена покривка за маса върху студената трева.
— Бил ли си влюбен? — попитах го аз, след като напълни кристалната ми чаша.
Внезапно дочухме някакъв вой и вятър духна свещите.
— Какво беше това? — попитах аз.
— Мисля, че е куче.
— Звучеше повече като вълк!
— И в двата случая, е по-добре да тръгваме! — каза забързано той.
Започнах да пъхам всичко обратно в раницата му.
— Нямаме време за това! — каза той, грабвайки ръката ми.
Вятърът продължаваше да вие. Звукът се приближаваше.
Скрихме се зад паметника.
— Ако сте дошли, за да видите призраци — каза ни познат глас — единствените такива, които ще видите тази вечер са вашите.
След гласа се появи и човек с фенерче. Беше Стария Джим — пазачът, с Люк — неговото голямо датско
