— Джак, вярваш ли в духове?
— Не, разбира се, че не!
— Значи не мислиш, че тук има дух? На тази стара жена?
— Шшт! Не говори толкова високо!
Усмихнах се, чакайки. Но тогава се сетих за предизвикателството на бандата му и хванах шапката му. Той отново изпищя.
— Успокой се, това съм само аз, не съм от тези страшни духове, в които не вярваш.
Внимателно се изкачих по скърцащите стъпала и се натъкнах на гардеробна врата. Но тя се отвори, когато завъртях дръжката. Намирах се в широк коридор. Лунната светлина мъждееше през пукнатините на дъските. Имението изглеждаше дори по-голямо отвътре. Докосвах стените докато вървях, прахта нежно минаваше през ръцете ми. Завих на ъгъла и се озовах пред огромно стълбище. Какви ли съкровища се намираха в края му? Нима там се появяваше духа на баронесата?
Изкачих се на пръсти, толкова тихо, колкото ми позволяваха тежките ми кубинки.
Първата врата бе заключена, както и втората и третата. Допрях ухо до четвъртата, и чух звука на немощен плач от другата страна. Студени тръпки ме побиха. Бях в Рая. Когато се заслушах по- съсредоточено, разбрах, че това беше просто вятъра свистейки през закованите прозорци. Отворих дрешник, който изскърца като стар ковчег. Може би щях да намеря скелет! Единственото нещо, което открих обаче, бяха няколко стари закачалки покрити с паяжини, вместо дрехи. Чудех се къде ли са духовете. Влязох в библиотеката. Отворена книга лежеше на малка масичка, сякаш жената, която гледаше луната я бе чела преди да умре.
Хванах Румънски Замъци от полицата, надявайки се да отворя таен проход към страшно подземие. Нищо не помръдна, освен космат черен паяк, който премина през прашния рафт.
Но в следващият момент, чух силен шум и почти скочих от покрива — беше звука на рог! Изплашена, изпуснах книгата. Тотално бях забравила за бандата на Джак и новата ми мисия.
Избягах обратно по стълбите, прескачайки последната стълба. Силна светлина озаряваше дневната. Изкачих се на прозореца и се подадох навън, криейки се зад дъските. Можех да видя гимназистите, седящи на капака на колата си, фаровете осветяваха портата на Имението.
Единият от тях гледаше към мен, затова изкарах шапката на Джак през цепнатината между дъските и я развях, сякаш току-що бях кацнала на луната. Почувствах се триумфираща. Гимназистите вдигнаха палци в отговор.
Намерих Джак потен, седящ в ъгъла на мазето, върху няколко дървени подпори. Сигурно мисли за плъховете така, както и за духовете.
Хвана ме така, както майка хваща детето си.
— Защо се забави?
Поставих шапката отново на главата му.
— Ще ти потрябва.
— Какво направи с нея?
— Осведомих ги, че си вътре. Готов ли си?
— Готов! — и той ме издърпа през прозореца, сякаш мястото гореше. Забелязах, че този път не се заклещи.
Върнахме дъската обратно на мястото й. Изглеждаше сякаш никога не сме били там.
— Не искаме това да е лесно за никой друг — казах.
Гледаше ме така, сякаш не знаеше какво да прави с мен или как да ми се отблагодари.
— Чакай! Не си взех сувенир! — осъзна.
— Ще се върна вътре.
— Няма начин! — каза, сграбчвайки ръката ми.
Замислих се за момент.
— Ето, вземи това — дадох му огърлицата си. Черна, кожена връзка с медальон от оникс. — Струва само три долара, но изглежда, сякаш е било притежание на баронеса. Само не давай на никой да я оцени.
— Но ти свърши цялата работа, а аз ще обера лаврите.
— Вземи го преди да си сменя решението.
— Мерси!
Претегли огърлицата в ръката си и ме дари с топла целувка по бузата. Скрих се зад треперещия белведер, докато той тичаше към приятелите си, размахвайки огърлицата пред лицата им, давайки им гепи. Сега те го обожаваха, както и аз. Придържах мръсната си ръка към прясно целунатата ми буза.
След този ден Джак се движеше с клуба на готините и дори стана президент на класа. От време на време, го засичах по центъра, и той винаги ми се усмихваше широко.
Нямах възможност да се върна в Къщата Мечта на Барби. Разнесоха се слухове, че Джак се е промъкнал в Имението. Опасявайки се, че повече деца ще могат да влязат, полицаите патрулираха в околността през нощта. Щяха да минат години докато посетя Имението отново.
Глава 5. Светлина в прозореца
Все още потни от физическо, Беки и аз минахме покрай Имението на връщане към къщи. Забелязах нещо, което не бях виждала до сега: светлина на прозореца. Прозорците вече не бяха заковани!
— Беки, виж! — изпищях развълнувано. Това беше най-хубавият подарък за рождения ми ден! Имаше фигура, стояща на таванския прозорец, взираща се в звездите.
— О, не! Истина е, Рейвън. Те са призраци! — изпищя тя, впивайки се в ръката ми.
— Е, този дух кара черен Мерцедес! — казах, сочейки лъскавата кола, паркирана на алеята.
— Да тръгваме — помоли тя.
Изведнъж светлината на тавана изгасна.
И двете въздъхнахме едновременно. Ноктите на Беки се впиха в пуловера ми втора ръка. Чакахме, с широко отворени очи и безмълвни.
— Хайде, да тръгваме! — каза Беки.
Аз не помръднах.
— Рейвън, закъснявам за вечеря! Със сигурност ще закъснеем за партито на Мат!
— Охо, падаш си по Мати? — подразних я, очите ми бяха като залепени за Имението.
Но когато не ми отговори, се обърнах да я видя. Бузите й бяха червени.
— Падаш си! — казах с въздишка. — А твърдиш, че аз съм странна! — издекламирах, поклащайки глава.
— Рейвън, трябва да тръгвам!
Бях готова да чакам до сутринта, но който и да беше вътре нямаше намерение да излиза.
Таванската светлина бе запалила огън в душата ми.
— Видях Мерцедес, паркиран до Имението! — информирах семейството си на вечеря. Закъснях, както винаги, този път за собствената си вечеря по случай рождения ми ден.
— Чух, че приличат на семейство Адамс — каза Загубенякът.
— Може би имат дъщеря на твоята възраст. Някоя, която не иска да се забърква в неприятности — добави майка ми.
— Тогава няма да ми е от полза.
— Може би има баща, с който мога да играя тенис — каза баща ми с надежда.
— Който и да е, ще има нужда да се отърве от всичките стари огледала и щайги — добавих, без да осъзнавам какво казвам.
Всички ме погледнаха.
— Какви щайги? — попита майка. — Не ми казвай, че си влизала в къщата!
— Не, просто чух.
— Рейвън! — каза майка ми с неодобрителен родителски тон.
Изглежда никой в Дулсвил не бе виждал новите собственици. Беше прекрасно да имаме мистерия в този град, за разнообразие. Всички вече знаеха почти всичко, което се беше случило в Дулсвил, и повечето не си заслужаваше да се знае.
