устни.
Животът ми излезе извън контрол. Стоях лице в лице с истински вампир. Онзи, който не бе Александър. Джагър бе от типа, за който бях чела и виждала по филмите — типът, който искаше да ме изтръгне от семейството ми и приятели и да вземе кръвта ми. Заложих живота си на странник за вечността. Всичко, което си пожелавах като любопитно готическо момиче, бе на път да се сбъдне.
Но това не бе моята мечта. Мечтаех си за вечна любов. Не опасна, лъжлива, и зла. Дулсвил не беше толкова скучен след като Александър се появи. След като го срещнах, осъзнах, че винаги съм искала да бъда една от живите — чувстваща филмите, метал концертите и любовта — а не от безсмъртните. Исках да спя в ръцете на Александър, не сама в ковчег. Исках да се превърна в готическа красавица, не в ужасяващ прилеп. И най-важното, ако трябваше да избирам дали да се преобразя, щях да го направя за Александър.
— Родителите ми ме очакват в къщи. Всеки момент ще пратят Специалните части да ме търсят.
Той държеше ръката ми със сила, която не бях усещала досега. Огледах се, търсейки нещо, което да ми помогне за бягството ми.
Джагър ме отведе до ковчега. Той вдигна бокала и насочи към луната, изрече няколко думи на език, който не разбирах, и след това отпи.
— Сега ти! — каза той със злобна усмивка, подавайки ми бокала.
— Забрави! — казах аз, отблъсквайки бокала със свободната си ръка.
— Но не е ли това, което винаги си искала? Защо иначе преследваше Александър? — попита той.
— Защото го обичам! — казах аз, опитвайки се да се освободя! — А аз никога няма да те обичам!
— Не е нужно! — изрече той и притисна бокала към устата ми.
Капки отрова, сладка течност се разляха върху устните ми.
— Никога няма да стана като теб, какъвто или каквото и да си!
Лицето на Джагър се измени сякаш думите ми бяха сребърен кол забит в сърцето му.
— А аз ти казвам, че ще го направиш! — Синьо-зелените му очи се вторачиха в моите, все едно се опитваше да ме омагьоса. — С тази целувка вземам теб за цяла вечност!
Джагър се усмихна и белите му зъби проблеснаха на лунната светлина. Той се наведе към мен.
— Ще хапя! — изкрещях отбранително, скърцайки със зъби.
Изведнъж светкавица удари, осветявайки небето и цялото гробище. Захапах Джагър по ръката, колко можех по-силно, и забих нокти в костеливата му ръка. Той бързо пусна ръката ми. Обърнах се да избягам, но се блъснах в нещо — или по-точно в някого.
— Стари Джим? — изревах объркано.
Но когато погледнах нагоре и видях две среднощни очи, осъзнах, че това не бе гробаря към, който щях да се затичам. Вместо това пред мен стоеше моето готическо момче, като рицар в нощта. Тъмната му коса, дълга до раменете падаше пред лицето му. Бялата му, осветена от луната, кожа бе покрита с черна тениска и дънки. Пластмасовия пръстен с паяк, който му бях подарила, все още бе там. Очите му бяха дълбоки, самотни, божествено интелигентни, точно както първия път, когато ги видях.
— Александър? — извиках аз, отпускайки се в ръцете му.
— Точно както предполагах! — заяви Джагър, все едно бе спечелил състезание. — Знаех, че тя ще те доведе при мен!
Александър ме прегърна толкова силно, сякаш никога нямаше да ме пусне! След това ме отблъсна.
— Трябва да си тръгнеш! — нареди ми той.
— Луд ли си? Не мога да те оставя! — държах ръката му здраво. — Мислех си, че никога няма да те видя.
Той се взираше в очите ми и ме предупреди.
— Трябва да напуснеш!
— Но аз…
— Не трябваше да я замесваш! — Александър се обърна към Джагър с гняв, невиждан до сега.
— Тя ме намери. Освен това съм изненадан, че я пускаш толкова рано да си тръгне, след като измина целия път до Клуб Ковчег да те намери…
— Не замесвай Рейвън! — извика Александър.
— Не можех да измисля отмъщението си по-добре. Мога да те унищожа и да създам партньор за вечността само с едно ухапване.
— Не би посмял! — предупреди Александър.
— Знаех, че тя ще те доведе до мен, Стерлинг! Мислиш, че не си като един от нас, но ти си! — заяде се Джагър.
— За какво говори? — попитах аз.
— Не сега! — отговори Александър.
— Защо мислиш, че Стерлинг напуснаха Румъния? — попита ме Джагър. — Мислиш ли, че заради инцидент дойде в малък град в Америка, където няма вампири?
Наистина не знаех след всичко случило се.
— Но те намерих, Стерлинг! — изперчи се Джагър. — А намерих и Рейвън!
— Тя няма нищо общо! — каза Александър, заставайки между мен и Джагър.
— Няма нищо общо с кое? — попитах любопитно.
— Не се притеснявай, Рейвън, той нарушава обещанията си постоянно! Нали, Стерлинг? — каза Джагър.
Александър стисна юмруци.
— Какво обещание? Защо отмъщение? Какво има предвид? — попитах аз. Бях объркана, чудейки се какво ли обещание бе дал Александър, но не е успял да спази.
— Е, нямам намерение да я оставя! Смятам да съм до нея до край! — заяви Джагър.
Зъбите му проблеснаха с злонамерена изкривена усмивка и се наведе да забие зъби в врата ми.
Глава 11. Ужасяващо сбогуване
Бях по гръб отново, мократа трева бе под мен. Дъждовните капки удряха лицето ми. Неспокойно опипах врата си за някакви рани.
Александър се наведе над мен, очите му бяха пълни с тревога.
— Добре ли си? — попита печално той. — Падна по пътя!
— А аз… — дори не исках да довърша мисълта си!
Той поклати глава и ми помогна да стана.
— Трябва да тръгваш! — нареди ми отново.
— Но може никога да не те видя! — умолявах аз.
— Сега трябва да напуснеш! — настоя той.
Александър отново разбиваше сърцето ми. Ако си тръгна, можеше да бъде за последно. Как да бъда сигурна, че Джагър няма да го нарани? Александър можеше да изчезне в нощта завинаги. Но ако не го послушам, може би щях навредя повече на Александър като му се пречкам.
Видях Джагър препъвайки се в паметника на баронесата и бършейки устата си. Синьо-зелените му очи се бяха превърнали в огненочервено. Жилестите му мускули бяха изопнати. Той ми се ухили и облиза устните си като хищник готов да разкъса плячката си.
Дори нямах време да целуна моята готическа половинка за сбогом. Тичах без да поглеждам назад, сълзи и дъждовни капки се стичаха по лицето ми, калта от гробището се разпръскваше под ботушите ми, сърцето ми пулсираше. Гръмотевиците падаха между дърветата и отекваха между гробниците.
Достигнах до изхода на гробищата и изкачих оградата.
Когато се обърнах, Александър и Джагър ги нямаше.
Глава 12 Рисковано събиране
Плачех докато бягах със всички сили от гробището. Едва можех да видя тротоара през навлажнените ми очи. Погледнах към центъра на Дулсвил където шофьорите на Сааби, Мерцедеси, и Джипове гледаха
