Нежност в ковчег

— Как може да го казваш? — попита, задържайки ме близо. — Можеш да се събуждаш в дневна светлина, да ходиш на училище, и да виждаш отражението си.

— Но аз искам да бъда като теб.

— Ти вече си — каза с усмивка.

— Вампир ли си роден?

— Да. А ти човек?

— Да. Има ли милиони вампири наоколо?

Той кимна.

— Но ние сме по-малко, затова се мотаем заедно. Очевидно има сигурност във номерата. Не можем да разкриваме самоличността си или ще бъдем прогонени.

— Сигурно е много трудно да криеш кой си всъщност.

— Много е самотно, чувстваш се като изгнаник. Сякаш си поканен на парти с маски, но ти си единствения, който носи маска.

— Имаш ли много приятели вампири в Румъния? Обзалагам се, че ти липсват.

— Баща ми си набавя произведения за галериите му във някои държави. Затова пътуваме съвсем малко. Но докато си намерех приятел, идваше време да напуснем.

— Ами хора, като мен? — попитах, извъртайки се до него.

— Няма никой друг като теб, вампир или не — каза той с топла усмивка. — Трудно е да се сприятелиш с хора когато не посещаваш училище, и дори по-трудно да ги опазиш когато си вечерят, а ти се въртиш в леглото.

— Родителите ти разстроени ли са от това, че имаш човешко гадже?

— Не. Ако те опознаят, веднага ще се влюбят в теб, както направих аз — каза той и погали косата ми.

— С удоволствие бих пътувала и живяла посред нощ и бих спала по време на деня. Думите ти бяха толкова романтични. Да бъдем заедно за още един век… да летим през нощта заедно. Жадувайки за никого, освен за нас самите.

— Чувствам така твоят свят.

— Тревата винаги е по-зелена, предполагам. Или в нашия случай е по-черна.

— Когато съм с теб, — започна, — не се интересувам в кой свят сме, стига и двамата да сме в един и същ.

Глава 13. Обещанието

— Събуди се! — нежно прошепна в ухото ми Александър.

Отворих очи, за да видя, че бях заспала на дивана му в стаята с телевизора, докато той ме милваше по косата. „Целуващи се ковчези“ бе пуснат на прекалено големият плосък екран.

Джени отчаяно бе влязла в офиса на професор Ливингстън в университета.

— Знаех си, че ще те намеря тук! — възкликна тя, съзирайки Владимир, седнал на бюрото си, с глава заровена в един учебник.

— Не биваше да идваш — предупреди я той, без да вдига поглед — в къщата или в кабинета ми. Излагаш се на опасност.

В далечината се чуваше зловещ вой.

— Защо ме остави да заспя? — попитах Александър, вдигайки глава от рамото му. — Да не би да ме омагьоса?

— Ти предложи да гледаме това — отговори той. — Но се унесе още когато го пуснах. А и на всичкото отгоре е късно и ти премина през доста неща.

— Късно? — запитах аз, протягайки ръце. — За теб е средата на деня.

Джени погледна през прозореца.

— Те идват за мен — призна тя нервно на Владимир. — Искат да бъда… една от вас.

Владимир обърна страницата на книгата си без да реагира. Не вдигна очи. Още един зловещ и тайнствен вой прозвуча в далечината.

— Ще те изпратя — предложи Александър, когато се изправихме на крака. Услужливо ми подаде черното си кожено яке.

— Но аз искам да остана тук! — измрънках.

— Не можеш. Родителите ти ще се притесняват.

— За седемнадесет годишната си дъщеря?

Той ме наметна с якето.

— По добре да тръгвам, — започна Джени, гледайки през мъглявото стъкло на кабинета. — Беше глупаво от моя страна да идвам.

— Ще си съвсем сам тук, в това огромно имение — казах аз на Александър, докато оправях измачканата си рокля.

— В безопасност съм. Освен това, изпратил съм да повикат Джеймсън.

— Но той кара толкова бавно! Ще му отнемат години да пристигне тук. Ще остана, докато дойде — казах аз и отново седнах.

— Чакай! — извика Владимир, макар че погледът му още бе върху книгата.

Джени спря на вратата. Професорът стана и бавно се приближи към нея.

— Откакто те срещнах, не съм на себе си, — призна той.

Воят навън продължаваше.

— Хайде, момиче! — подбутна ме Александър.

— Страхувах се, че няма да те видя повече — каза Джени. — Ако си тръгна оттук без теб, може да не те намеря следващия път.

Загледах се в Джени, сякаш току — що бе изрекла на глас най-големият ми страх.

— Ами ако не те видя повече? — попитах аз Александър, придърпвайки го по-близо.

— Утре след залез слънце не е ли достатъчно скоро?

— Не мога да си тръгна — казах му. — Мислех си, че ще те видя след партито, което бяха организирали в твоя чест. А на следващата нощ ти си беше отишъл.

— Заминах за да те защитя, не за да те нараня — отвърна той със строг тон и седна до мен.

— Да ме защитиш от какво?

— От Джагър. От самия себе си. От моя свят.

— Но няма нужда да ме защитаваш!

— Светът ми не е пълен с романтика, както ти си мислиш. Има опасност.

— Риск има навсякъде, не само при вампирите. Просто трябва да бъдеш внимателен.

— Но аз не искам да се доближаваш до никаква опасност.

— Няма, ако сме заедно — възпротивих се аз.

— Не искам да си мислиш, че трябва да се променяш, за да бъдеш с мен — убедително каза той.

— Знам това — успокоих го аз.

— Или пък аз да те моля да се променяш.

— Ето защо си напуснал Дулсвил — разбрах аз най-накрая. — Страхувал си се, че ще поискам да стана вампир.

— Да. Но имаше и по-належаща опасност. Един вампир с бели коси.

— Джагър.

Той кимна.

— Но тогава защо отиде в Хипстървил?

— Хипстървил? — попита ме той объркан.

— Така го кръстих — ухилих се аз.

— Разбира се — разсмя се той. — Разбрах от родителите си, че Джагър има апартамент в Хипстървил и претърсва местните гробища за надгробната плоча на баба ми. Веднъж щом я бе намерил, веднага щеше да узнае в кой град се намирам.