Докато минавах между седалките, отворих огледалцето си, за да проверя другите пътници. След като всички се отразиха, дори готическата двойка, сгушила се отзад, избрах да седна на седалка до прозореца. Леля Либи ми помаха, докато чакахме да тръгне автобусът. Можех да видя в очите й, че ще й липсвам толкова колкото и тя на мен. Тя продължи да маха, докато автобусът потегли. Но веднага щом спирката се скри от поглед, издишах облекчена. Престъпният, мистериозен, търсещ вражди потресаващ гот Джагър бе вече зад мен. Надявах се, че пред мен стоеше възможността да се срещна с красивия готически принц Александър.
Пътуването с автобуса обратно към Дулсвил бе болезнено дълго. Обадих се по телефона на Беки, но тя бе на кино с Мат. Нахвърлях си бележки за случайната ми среща с Джагър в дневника ми на Оливия Олткаст, но пишейки, ми стана зле. Представих си защо Джагър търсеше Александър — може би бе вражда между две семейства за Имението на баронесата — но това само ме накара да се тревожа повече за гаджето си. Мечтаех си да се съберем с Александър, но също така не можех да спра да мисля за картите, които лежаха на пода на Джагър.
Изглеждаше ми като цяла вечност преди автобусът най-накрая да спре на спирката в Дулсвил. Дори се надявах, че Александър някак магически ще ме чака, но вместо това бях посрещната от мама, татко, Били и неговият приятел зубър Хенри.
— Вече тръгваш? — попита баща ми след като пристигнахме вкъщи и аз оставих куфара си и излязох от стаята. — Искаме да чуем още за пътуването ти.
Нямах време за добронамерените въпроси на родителите ми. „Хареса ли ти леля Либи? Какво мислиш за ролята й в «Дракула»? Харесаха ли ти сандвичите с тофу?“
Исках да отида до мястото, където мислех най-добре.
— Трябва да видя Александър! — казах, тряскайки входната врата зад себе си.
Препуснах към Имението и намерих желязната порта открехната. Задъхана се забързах по дългата лъкатушна алея и забелязах нещо странно — предната врата също бе открехната.
Може би ме бе видял от прозореца на таванската стая в имението и ме бе последвал обратно в Дулсвил.
— Александър? — повиках аз, влизайки вътре.
Коридорът, дневната и кухнята бяха както ги бях видяла за последно, покрити и без картини.
— Александър? — повиках, качвайки се нагоре по главните стълби. Сърцето ми туптеше бясно с всяка стъпка.
Качих се бързо на втория етаж и нагоре към стълбите за таванската стая на Александър. Стигнах до спалнята му. Едва си поемах въздух. Почуках леко на вратата му.
— Александър, аз съм, Рейвън.
Никой не отговори.
Завъртях дръжката и отворих вратата. Тази стая също беше такава, каквато я бях видяла за последно, гола, освен няколкото останали предмета. Но на неоправеното легло лежеше раница. Той се бе върнал.
Повдигнах грубата черна чанта и я прегърнах. Знаех, че ще е грубо да видя какво има в нея, особено ако Александър внезапно влезеше вътре. Но не успях да се спра.
Поставих я обратно на леглото и започнах да я разкопчавам, когато чух звук, идващ от задния двор.
Погледнах навън през таванския прозорец и видях светеща свещ в беседката. Един прилеп потрепваше над покрива.
Направо изхвърчах от стаята му, надолу по стълбите от тавана, през втория етаж и към несвършващото антре.
Излетях през предната врата и се затичах през задния двор.
— Александър! — извиках и изтичах към затъмнената беседка, едва способна да различа чертите му сред сенките.
Тогава свещите просветнаха. Първо видях очите му. Едното зелено, другото — синьо, преди да пристъпи изцяло на лунната светлина.
Опитах да избягам, но бе прекалено късно. Погледът на Джагър вече ме бе замаял.
Глава 10. Споразумението
Събудих се, легнала по гръб, на студената мокра трева, дъждовните капки целуваха лицето ми, като съня от Спящата красавица. На ясното небе беше изгряла ярка луна. Тънко дърво бе надвиснало над мен — тънките му голи клони се простираха близо до мен с вид на вещерски ръце.
Седнах, главата ме болеше. След това го видях. Надгробен камък. После още един. Не един, хиляди. Видях паметника на баронесата. Бях в Дулсвилските гробища.
След като се изправих, се почувствах замаяна. Хванах се за една надгробна плоча, за да не падна. По- рано се чувствах комфортно между гробовете, но сега бях несигурна как съм се озовала тук. Бях разтревожена да напусна преди да свърша в някоя дупка.
Джагър, носещ черни панталони с червени шевове и бяла тениска с надпис „Наказателят“, стоеше пред мен.
— Как дойде тук? Да не проследи автобуса ми? — попитах объркано аз.
— Всичко ще приключи само след няколко минути.
— Кое… Животът ми? Забрави! Махам се от тук.
— Не бързай! — Джагър сграбчи ръката ми и ме поведе към средата на гробищата. Опитах се да се измъкна, но той ме бе хванал здраво, а силата ми изчерпана от с каквото и да ме бе докарал тук.
Бях се промъквала в Дулсвилските гробища много пъти и всеки път стария Джим и Люк, кучето му, ме гонеха. Изглежда ги нямаше, сега, когато живота ми зависеше от тях.
— Мислех си, че търсиш Александър — казах аз, но Джагър не ми обърна внимание и продължи да ме дърпа между паметниците и гробищата. Спряхме пред затворен ковчег, облегнат на циментирана пейка. Можех да чуя странна музика, микс от воплите на цигулки и клавесин, идваща от една от гробниците. На ковчега, където свещник мъждееше между дъждовните капки, восъка капеше върху… Средновековен бокал стоеше до него.
Изглеждаше като сцена от готическа сватба.
— Какво е това? — попитах аз, умствената ми мъглявина започна да с вдига.
— Сватбена церемония!
— Но къде са гостите? Не нося подарък! — казах аз, леко замаяна.
— Булката не трябва да носи.
— Булка? Но аз още не съм се подписала!
Джагър не се усмихна. Вместо това запали свещта.
На няколко крачки от нас забелязах лопата, поставена до празен гроб, блестящ на лунната светлина. Отстъпих крачка назад, приближавайки до лопата, докато инструментът на гробаря не застана до краката ми.
Сърцето ми биеше толкова силно, че се опасявах Джагър да не го чуе. Поех си дълбоко въздух. Докато наместваше свещника на ковчега, отстъпих назад и се протегнах за дръжката. В същия момент, в който я грабнах, кракът на Джагър притисна лопата към земята. Той застана пред мен, когато напразно се опитах да я изтръгна от земята. В борбата лопатата се разтресе и малко полепнала мръсотия падна. Видях отражението си в обратната извивка като отражение от лъжица. Но не видях отражението на Джагър точно зад мен. Обърнах се към него. Той се усмихна злонамерено. Бързо избърсах лопатата с ръкава си и се обърнах на една страна, изравнявайки се с лъскавата метална повърхност. Всичко, което можех да видя, бе звездите над него, но ботуша му продължаваше да притиска дръжката.
Изстенах.
— Нещо липсва ли? — присмя се той.
Изправих се бързо и отстъпих.
— Ти… — започнах аз задъхано.
Опитах се да побягна, но Джагър се втурна и сграбчи ръката ми. Той показа зъбите си и облиза
