озъбване.
— Зарежи това, махам се оттук.
— Познавам го от Румъния — каза набързо.
— Виждал ли си го в Америка?
Той поклати глава, а белите му кичури се спуснаха над зелено-сините му очи.
— Имаш ли представа къде е? — попитах аз.
— И какво, ако имам? Колко ще дадеш, за да узнаеш? — каза облизвайки устни.
— Не знаеш, нали? — предизвиках го. Отстъпих още веднъж назад, а кракът ми попадна на една от картите.
— Но знам доста — оспори ме на свой ред той.
Приближих чантичката до себе си.
— Ти май също знаеш достатъчно за румънския ми приятел, за да дойдеш в Клуб „Ковчег“ и да питаш за него — каза, пристъпвайки отново към мен.
— Нищо не знам…
— Тогава защо искаш да го откриеш? — прошепна ми тихо той, докато нежно отмяташе косата зад рамото ми.
— Явно си в грешка… — казах, отбягвайки погледа му. Копнеех да избягам, но не можех дори да помръдна.
— Наистина ли? — прошепна ми той. — Кара те да се чувстваш все едно живее заради теб — каза като ме приклещи в ръцете си, а думите му вече меко се отпечатваха по шията ми.
— Не знам за какво говориш — излъгах, а сърцето ми биеше бясно в гърдите.
— Че плътта ти е част от неговата — каза, докато устните му нежно докосваха задната част на врата ми.
Бях почти изгубила способност да говоря, сърцето ми бясно препускаше, а картата се бе огънала под натиска на крака ми.
Той пристъпи, за да застане точно пред мен, очите му направо ме пронизваха, докато нежно прокара пръсти през огърлицата ми от оникс.
Наклони се към мен и целуна голото ми деколте, шепнейки:
— Вече те дели само една целувка от това да се слееш с него за вечността.
Едвам дишах. Сърцето ми набираше още по-голяма скорост, докато той ме държеше в ръцете си.
— Разкарай се! — извиках, държейки ръцете си като преграда помежду ни, опитвайки се да го отблъсна.
Картата под крака ми се разкъса. Джагър се опитваше да ме омае с погледа си, но аз се бях зазяпала надолу в краката си. Това беше карта на Хипстървил. Гробищата бяха оградени в жълто и задраскани с няколко кръста, нарисувани с черен маркер.
Едва тогава забелязах, лежащите на няколко метра от мен карти — все на съседни градове на Хипстървил и Дулсвил. Всички гробища бяха оградени и задраскани с черно.
Погледнах към Джагър, докато той се опитваше да вкопчи зелено-синият си поглед в мен. Внимателно хвана ръката ми, както бе направил и в Клуба „Ковчег“.
— Можем да го открием, заедно — повторих думите, които ми бе казал. После си спомних бележката, която бях намерила в стаята на Александър — „Той идва!“
Отстъпих назад, за да се отдалеча от Джагър и започнах да ровя в чантичката си. Все едно стрелях напосоки, пръстите ми трепереха, докато се опитвах да открехна капака на кутията с чесън.
Кутията бе като залепена със Супер Лепило. Все още се борех с капака, когато Джагър отново пристъпи към мен.
Побягнах към вратата, после надолу по коридора. Натиснах копчето на асансьора и погледнах назад. Джагър пристъпи през прага на жилището си и се затича към мен. Вече можех да чуя стържещият звук от асансьора точно над мен, но все още не бе стигнал до моя етаж. Погледнах нагоре към цифрите — 3 — светна, 2 — светна, П — светна.
— Хайде! Хайде! — мърморех, натискайки бутона многократно.
Можех да чуя как Джагър приближава. Изведнъж светна „С“ и асансьорът отвори врати. Издърпах разнебитената врата настрани и скочих вътре. Използвах цялата си сила да върна решетката, за да се затвори, докато разярения Джагър тъкмо бе достигнал до асансьора.
Стрелнах се назад, колкото се може по-далеч от вратата, докато погледа му бе прикован в мен. Присегна се през вратата, осъзнал, че все още не съм натиснала бутон за потегляне. Бързо цъкнах с пръст копчето с надпис „П“.
Когато асансьора започна да се изкачва, се облегнах на стената, колкото се може по далеч от лапите му.
— Надявам се да го откриеш — чух как Джагър вика след мен. — Преди аз да го сторя.
— Какво търсиш тук? — попита ме Леля Либи, когато ме намери, скрита в сенките на съблекалнята й, след края на представлението и спускането на завесите. — Звънях ти по време на антракта, но ти така и не вдигна.
— Сигурно съм била под душа — смотолевих. — Но исках да те видя.
— Наистина ли? Това е толкова сладко! — каза тя, докато си махаше грима.
— Прекарвам си страхотно тук. Но има нещо, което трябва да ти кажа.
— Да?
— Трябва да си тръгна утре.
— Толкова скоро? — попита ме тя, оставяйки тампона за махане на грим.
— Знам — простенах. — И аз не искам да си тръгвам, но все пак имам тонове домашни, които трябва да напиша.
— Когато аз бях в училище пролетната ваканция се изразяваше само с това „ваканция“.
— И освен това ще се наложи да замина рано. Преди залез.
— Да не би все още да те е страх от вампири? — закачи ме тя.
Истината беше, че не бях сигурна — не знаех кой или какво е Джагър. Имаше само едно нещо, в което бях убедена, че той преследва Александър.
Бях се изплъзнала на косъм от лапите на Джагър — Лъжеца. Ако направех опит да разбера причината за преследването му, можех да изложа себе си — или още по-зле — да изложа Александър — на опасност.
Това, че Джагър ме бе проследил от театъра вчера и това, че днес ме чакаше на алеята, само ме убеждаваше, че ако се върна в имението, или някъде, където мога да намеря Александър, единственото, което ще постигна е да отведа Джагър право при него. Въпреки, че това ми разбиваше сърцето, нямах избор. Трябваше да напусна Хипстървил.
Глава 9. Автобусна спирка Блус
С леля Либи седнахме заедно на една дървена пейка отвън до автобусната спирка Грейхаунд, чакайки да стане осем часа. Имаше само един автобус всеки ден от Хипстървил и той тръгваше точно когато слънцето залязваше.
С нетърпение очаквах да се завърна в Дулсвил и надявах се при Александър, но ми беше тъжно да оставя леля Либи. Беше ми приятно да бъда с нея и наистина й се възхищавах. Тя бе последвала мечтата си да стане актриса и през цялото време е живяла независимо, със свой собствен стил, вкус и начин на живот. И най-важното — тя се отнасяше с мен сякаш бях нормална.
Също така щеше да ми липсва вълнуващия Хипстървил, като знам, че там има място като Клуб Ковчег за готик-хора, където да висят и да танцуват, както и Готините Готици на Хипстървил — магазин, където можех да си купувам готически дрехи, металически бижута и татуировки.
Либи постави ръка около мен и аз опрях глава на рамото й, когато пристигна автобусът.
— Ще ми липсваш толкова много, лельо Либи, — казах аз, прегръщайки я с всичка сила преди да се кача на автобуса.
