Бързо се преоблякох в последният готически писък на модата — клин на черно-бели райета и къса черна рокличка, която разкриваше кървавочервена риза. Сложих стандартното черно червило и сенки за очи. Едва ми стигна времето за да залепя фалшива татуировка на роза на шията си.
Проверих, за да се уверя, че шишенцето с чесъна е добре запушено, тъй като не исках да излагам Александър на оръжието, което използвах, за да прогонвам всички дебнещи ме вампири. Сигурно бях сресала косата си и оправила червените си кичури поне милион пъти, преди да тръгна към вратата и да зачакам на автобусната спирка за автобус номер седем.
Обхождах спирката след всеки един автобус номер единадесет или шестнадесет, който преминеше. Мислех да се върна до апартамента на леля си и да си извикам такси, когато видях как номер седем зави в улицата и бавно тръгна към мен. Нетърпеливо влязох в претъпкания автобус, платих на машината и хванах едната хлъзгаща се алуминиева дръжка. Държах се за нея сякаш животът ми зависеше от това, опивайки се да запазя равновесие и да избягвам блъскането в другите пътници, когато автобусът подскачаше при всяко ускоряване. Най-сетне, когато достигна нормалната скорост, той отново започна да забавя ход, спирайки на всяка една спирка в града. Погледнах часовника си. Щях да стигна по-бързо, ако вървях.
След слизането на поне дузина пасажери и качването на няколко повече, шофьорът на автобуса зави зад ъгъла и подмина моята дестинация — Ленъкс Хил Роуд.
Хукнах към предната част на автобуса.
— Подминахте Ленъкс Хил Роуд! — изкрещях аз в паниката си, но скоростта не бе намалена.
— Няма автобусна спирка — каза ми той, гледайки в огледалото за обратно виждане.
— Но аз искам да стигна там! — заспорих аз.
— Спирам само на зададените спирки, — изрецитира той и продължи да кара.
— Ако струва долар и 50 цента за да се качиш на автобуса, колко струва да сляза?
Чух неколцина пътници да се смеят зад гърба ми.
— Дръпни жицата — каза ми една жена, посочвайки ми една бяла връвчица, която висеше над прозореца.
Пресегнах се и я дръпнах силно.
Няколко секунди по-късно, шофьорът намали ход и спря.
— Виждаш ли това? — посочи ми той един знак върху табелата с номер 7. — Ето това е автобусна спирка.
Хвърлих му един злобен поглед и скочих от автобуса, пререждайки една възрастна двойка, която се готвеше да се качи. Хукнах надолу по улицата, докато не стигнах Ленокс Хил Роуд. Завих зад ъгъла и тръгнах покрай гигантски първобитни имения с големи тучни ливади и много цветя — жълти и лилави, докато не намерих една неподдържана и обрасла с плевели морава. Една западаща къща бе разположена над нея. Изглеждаше сякаш има надвиснал буреносен облак. Най-сетне бях пристигнала в местната господарска къща на готиката.
Статуи на гаргойли стояха на върха на назъбените порти от ковано желязо. Неподдържани храсти обрамчваха предната част на имението. Изсъхналата трева хрускаше под краката ми. Бръшлян обвиваше цялата къща. Затичах по една каменна пътека, която ме доведе до резбована дървена входна врата.
Сграбчих чукалото във форма на дракон, но то се откъсна от вратата и остана в ръката ми. Засрамена, бързо го скрих под един храст.
Почуках отново. Почудих се дали Александър не стоеше от другата страна, готов да ме поздрави с нежна целувка. Но никой не ми отвори. Задумках с юмрук срещу вратата, докато ръката ми не ме заболя.
Натиснах ръждясалата дръжка и се опитах да вляза, но бе заключено.
Скрих се зад изсъхналите храсти пред входа на имението. Прозорците бяха закрити и оковани, но намерих един малък процеп. Таванът на имението бе толкова висок, че се учудих че по него нямаше облаци, които да се виждат от покрива — имаше достатъчно място за дух да лети наоколо без дори да бъде забелязан. Доколкото можех да видя, стените в хола бяха голи, също като самия покрив.
Объркана, аз обиколих от другата страна и видях входа за иконома. Натиснах дръжката на малката дъбова врата, но и тук бе заключено.
Сърцето ми биеше лудо и аз се върнах обратно до задната стена на къщата. Няколко разрушени стъпала водеха до самотен прозорец. Не беше закован или покрит, така че нетърпеливо притиснах лице до стъклото.
Нищо необичайно — видях няколко кашона, старо ковчеже за инструменти и една стара шевна машина.
Опитах се да отворя прозореца, но не успях. Втурнах се обратно по стълбите и застанах отпред на ливадата.
— Ехо? — извиках. — Джеймсън? Александър?
Но единственото, което отвърна на думите ми бе лаят на съседското куче.
Загледах се в единичния прозорец на мазето. Едно дърво, натежало от листа се бе наклонило към имението, а един от клоните му бе точно до прозореца. Огромният дъб трябва да е на стотици години — стеблото му бе широко колкото цяла къща, а корените му прорязваха земята като крака на паяк. Бях свикнала да се катеря, без значение дали е над оградата на имението или по ябълковите дървета в двора на Беки. Но да се кача на това дърво бе сякаш да изкача Еверест, и то на тъмно. Облечена в кубинки и тясна къса рокля, забих петата си на най-ниския клон и се набрах нагоре. Продължих да се катеря стабилно, забавяйки само за да си поема дъх или пък когато имах нужда да си проправя път нагоре с опипване. Колеблива, но уверена, се спуснах по един тежък клон, който стигаше до прозорчето на тавана.
Една тъмна завеса скриваше по-голямата част от стаята, но аз успях да надникна. Можех да различа само един дървен стол и празна кутия. Тогава, съзрях най-удивителната гледка — опрян на ъгъла бе портретът, който Александър бе нарисувал за мен, облечена за Снежния Бал. На едната ми ръка висеше чантичка — тиква. Двуизмерната Рейвън се бе ухилила, с проблясващи изкуствени вампирски зъби.
— Александър! — извиках аз. Опитах се да се кача и да мина през прозореца, но не можех да го достигна.
— Александър! — повиках го отново.
Можех да чуя как лаят на кучето се усилваше.
— Александър! Джеймсън! — крещях с цяло гърло.
И точно тогава един съсед отвори задната си врата и излезе. Имаше мускули като на професионален борец.
— Хей! Пак ли вие, деца? — извика той.
— Какво става, Хал? — една слаба жена го последва навън.
— Казах ти, едни деца си играят в съседния двор — отвърна й той. — Ще извикам полицията! — изкрещя и извади мобилен телефон от задния си джоб.
Спуснах се надолу по дървото, с желанието да избягам от това да ми извият ръцете зад гърба или още по-лошо, да ми сложат белезници. Освен това не исках силите на реда да проникнат с къщата и да арестуват Александър и Джеймсън или да ги принудят да си намерят ново убежище — и този път нищо чудно да изберат Румъния.
Когато достигнах най-ниския клон, забелязах с периферното си зрение, шумолящите тъмни завеси на таванското прозорче.
Бързо отстъпих назад, за да имам по-добър изглед.
Но завесата не помръдна повече.
Изведнъж един пинчер, шоколадов на цвят се спусна от къщата на съседа, надолу по стълбите и задраска по дървената ограда, която граничеше с имението.
Уплашена, че кучето може да си проправи път през тънките пръчки и да ме разкъса на парченца, аз поех от другата страна на имението и се спуснах надолу по пътя към автобусната спирка.
Качих се на автобус номер 7, заемайки седалката зад една колежанска двойка. Развълнувах се да узная, че Александър наистина е в Хипстървил. Представих си, че рисува портрети в плашещо гробище. Как претърсва обитавано от духове имение, за да намери мебели, с които да декорира хола си. Или може би просто бе навън за един нощен полет.
Все още бях объркана заради присъствието му тук. Това беше един малък град със странни и изоставени имения, както и достатъчно готици, измежду които да се скрие. Какво друго предлагаше града на един
