самотен вампир?
Двойката, която седеше пред мен започна да се целува, без да обръща внимание на зяпащите ги пътници.
Видях отраженията им в стъклото на автобуса. Чудех се дали знаеха какви късметлии са. Двама човеци, които могат да споделят дните и нощите си заедно. Да се снимат. Да седят на слънце. Тогава осъзнах колко малка част беше това от жертвите, които бих направила, за да съм отново с Александър. Автобусът наближи театър Вилидж плейърс, и аз се приготвих за слизане. Тръгнах по алеята към задния вход на театъра, мислейки оправдания за леля Либи и родителите ми, за да можех да отида да изследвам имението, докато не срещна Александър отново. Видях фигура, криеща се зад един контейнер за боклук.
— Надявах се да те открия тук — каза потаен глас, идващ от преградата към мен.
Замръзнах. Беше Джагър. Държах чантичката си в близост; вътре бяха спреят ми за самозащита и вероятно още по-полезният контейнер с чесън.
— Имам информация, която може да те заинтересува.
— Информация? — попитах скептично.
— За Стерлинг — каза с хитър поглед. — Тях ли търсиш, или бъркам?
Шокирана, отстъпих назад. Знаех къде Александър е отседнал, но не и къде е точно. Обещанието за каквито и да е нови следи около мястото, където се намираше, караха пулса ми да се ускори. Освен това любопитството около същността на Джагър продължаваше да ме гложди. Трябваше да знам откъде познава Александър.
— Мога да ти помогна. Познавам го от цяла вечност — каза той с усмивка.
Отклоних поглед към любителския театър. Ако избера пътя към театъра, щях да си осигуря една безопасна нощ с истински, но и нереални вампири. Или можех просто да изчакам Александър в имението — освен ако като Александър и Джеймсън ме забележат не заминат за някой друг град. Тогава вече наистина бе гарантирано, че никога повече да не зърна готическата си половинка.
— За твое добро ще е да ми кажеш всичко, което знаеш — казах стискайки чантичката си здраво отстрани, — или…
— Свободна си да си тръгнеш когато и да пожелаеш — успокои ме той.
Останах неподвижна, докато Джагър тръгна надолу по алеята. Любопитството вече ме изяждаше бавно, затова реших да го настигна. Последвах го надолу по улицата до задния вход на Клуб „Ковчег“.
Той ме поведе в склада и надолу по тъмен коридор до празен товарен асансьор. Разнебитената врата сякаш изкрещя от болка, когато той я тресна, за да я затвори. Вместо на натисне бутона за Клуб „Ковчег“, той щракна копче с надпис „С“.
Асансьорът постепенно забави, докато се приближавахме към мазето, скърцайки така сякаш се намирахме в ковчег спускащ се към ада.
— Помислих си, че отиваме към Клуба „Ковчег“.
Асансьорът спря. Джагър отвори вратата и я задържа за мен, докато аз пристъпих към коридора.
Той ме последва толкова близо, че можех да усетя топлия му дъх да ме лъха по врата. Продължихме надолу по тесния коридор, а стените около нас бяха издраскани с графити. Циментения под беше затрупан с изхвърлени столове и кутии. Дансинга над главите ни пулсираше в ритъм с музиката. Когато достигнахме до голяма врата, приличаща по-скоро на вход за склад, долових как асансьора се мъчи да се изкачи нагоре към така нареченото ниво, подходящо за смъртни. Джагър повдигна сивата метална врата над нас, за да открие пред очите ми, апартамент без нито един прозорец.
Пристъпих вътре.
— Добре дошла в моя затвор — каза той.
Дузина средновековни свещници изпълваха просторния апартамент.
И тогава го забелязах. В далечния ъгъл лежеше отворен един ковчег, украсен с лепенки в готически стил на смъртни тийнейджъри скейтъри. Пръст обграждаше ковчега, все едно бе непристъпен град- крепост.
Очите ми застинаха широко отворени.
— Значи ти си… — понечих да кажа аз, но думите не искаха да излязат от устата ми.
— О, ковчега ли? — каза той. — Готино е, не мислиш ли? Взех го от един антикварен магазин.
— Ами пръстта?
— Нея я видях в един магазин за вампири. Зловещо, а?
Не знаех какво да мисля. Дори Александър спеше върху дюшек.
— Наистина е удобен. Искаш ли да го пробваш? — попита той със съблазнителен глас.
— Не съм уморена.
— Не трябва да си уморена, за да го пробваш.
Джагър ме объркваше. Не можех да разбера дали е ужасно хитър вампир или е просто някой, обсебен от мисълта за вампири, точно като мен.
Огледах се за други необичайни следи — но всичко наоколо бе необичайно. Карти бяха разпилени по пода. По циментените стени бяха окачени метални картини за надгробни плочи, направени с радирунг. Точно до радиатора стоеше аквариум, без вода, пълен с камъни.
Кухненският ъгъл и мивката изглеждаха така, сякаш никога не бяха докосвани. Всички метални шкафчета наоколо бяха без вратички. Страх ме беше дори да си помисля какво има в хладилника или по- скоро — кой.
— Изненадана съм. В Клуб „Ковчег“ ми се стори, че се виждаш с доста момичета.
— Всъщност нов съм в града. Точно като теб. Просто посетител.
Косъмчетата по врата ми настръхнаха.
— От къде знаеш, че съм просто посетител?
— Не е нужно да си медиум, за да го разбереш. Някой бунтар като теб би бил редовен посетител на клуба. Но Ромео не те беше виждал преди.
— Ъмм… Предполагам, че си прав.
— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
— Не, благодаря ти — отвърнах. — Искам да знам…
Джагър се запъти към аквариума. Бръкна вътре и извади една огромна тарантула.
— Току-що си го взех. Искаш ли да го погалиш? — попита, милвайки вероятно отровния паяк, все едно е спящо котенце.
При нормални обстоятелства бих се зарадвала на възможността да погаля тарантула, но сега все още не бях наясно с мотивите на Джагър, за да ми отправи подобно предложение.
— Къде ти е плазмата? — попитах, забелязвайки липсата на каквито и да било телевизори и компютри.
— Намирам всякакви подобни неща за отблъскващи.
— Искаш да кажеш, че не гледаш филми? И никога не си гледал оригинала на „Дракула“? — подметнах. — Ами „Носферату“? „Целуващи се ковчези“? Някой бунтар като теб би трябвало да знае репликите наизуст?
— Предпочитам да преживявам нещата, не да воайорствам — каза и върна паяка в аквариума, докато аз зарових ръка в чантичката си.
— Забрави си това — казах и разтворих юмрука си, за да му покажа обицата с форма на скелет. Той се усмихна весело, все едно го събирах отново с отдавна изгубен приятел.
Докато взимаше дребното украшение от ръката ми, пръстите му се задържаха, докосвайки нежно дланта ми, а допирът му изпрати студени тръпки направо във вените ми. Постарах се да запазя самообладание, за да не показвам слабост, но все пак се отдръпнах назад.
— Сега когато това е било твое притежание е дори по-специално за мен — каза той, докато си я слагаше пак на ухото. — Мога ли да ти се отблагодаря с нещо?
— Можеш да ми кажеш за Александър.
— Да ти разкажа ли? Или предпочиташ просто да ти покажа? — попита, приближавайки се с една крачка към мен.
— Разкажи ми — казах предизвикателно. — Той приятел ли ти е?
— Може би, да — каза със съблазнителна усмивка. — Може би, не — добави вече със злонамерено
