копче.
Вратата не помръдна. Натиснах го отново.
Нищо не стана. Това не можеше да е истина!
Натисках го многократно, отново и отново. И вратата си оставаше все така неподвижна.
Дотичах до предната част на къщата и притиснах лицето си към жълтия прозорец с кепенци на гаража. Гаражът бе празен: нито коли, нито ковчези.
Закрачих ядосано обратно по алеята за паркиране, за да се кача отново на колелото си и да проверя колко е часа в часовника си „Здравей, Прилепче“. Имах само няколко часа на дневна светлина преди ловеца отново да стане плячка.
Задържах устройството за отваряне на врати в ръката си. На кой ли гараж принадлежеше?
Разочарована, реших да се прибера вкъщи, да дочакам до залез, когато Александър щеше да се събуди и да му призная, че не съм успяла да открия нищо ново за подземните ни приятели. Спуснах се надолу по лъкатушещия път, минавайки напряко през Оукли Уудс.
Карах през неравната местност, докато не се натъкнах на нещо особено. Зад една голяма купчина от дървени стърготини се криеше антична катафалка!
Отбих с колелото си до страховитата кола. Беше среднощен Кадилак около 70-те, красавец; имаше лъскав, опънат, черен гюрук, със сребърни орнаменти на прилепчета, джанти боядисани с бяло, черна каросерия украсена с S-образна емблема и черни завески. Лоста за скоростите бе залепен бял череп и кости.
Слязох от колелото си и надникнах към шофьорската седалка, видях реставрираните, блестящи, седалки от винил и дребничкия бял скелет, висящ от огледалото за обратно виждане.
Опитах се да надникна в задното стъкло, но завесите бяха пуснати. Регистрационният номер бе от Хипстървил — град намиращ се на няколкостотин мили от Дулсвил, там където се намираше Клуб „Ковчег“ и там където за пръв път се бях сблъскала с престъпния Джагър. Вместо номер, регистрацията се изразяваше с думите: АЗ ХАПЯ.
— Какво правиш? — попита ме познат глас.
Почти изскочих от ботушите си при въпроса.
Обърнах се и видях Били и Хенри, стоящи точно пред мен.
— Казах ти, че е истина — заяви Хенри гордо.
— Лол. Това е зловещо — отбеляза Били. — Но защо ли е паркирана в гората?
— Не знам. Открих я вчера на връщане от клуба по математика — отвърна Хенри.
— Има ли някой вътре? — попита Били, докато развълнувано се опитваше да надникне през задния прозорец.
— Не. Но мисля, че може да променим това — казах аз.
Били отстъпи от страховитата кола.
— Виждал ли си някой да я кара? — заразпитвах.
Хенри поклати глава.
— Все още не си ни обяснила защо си тук — нападна ме Били.
Опитах устройството за врати, което все още стоеше в ръката ми. И тогава ми хрумна идея, и неговото 160 см тяло стоеше точно пред мен.
— Намерих това — казах, показвайки устройството на Хенри. — Сигурна съм, че човека, на когото принадлежи сигурно все още иска да изкарва или вкарва колата си в гаража.
— Искаш да знаеш от коя врата е, за да можеш да се промъкнеш вътре — заяви Били.
— Щом имам дистанционното няма да е точно „проникване“, нали? — изръмжах му. — Освен това, не съм крадец. Гражданската ми съвест ме подтиква да го върна на законния му собственик.
— Дай да го погледна — каза Хенри, все едно бе бижутер разглеждащ скъпоценен камък. — Това е от Аладин. Мисля, че всяка десета къща ползва тази фирма. И ние я използваме.
— Вие? — попитах любопитно.
— Да. Това ми се струва познато.
— Виждал ли си го? Можеш ли да ми кажеш в кои къщи се използва?
— Изгубих едно подобно устройство онзи ден — каза, докато лицето му се бе набръчкало от внезапно обладалите го мисли. — Хей…
Хенри живееше в къща в пет спални в колониален стил съвсем малко по-надолу по пътя. Бях ходила у тях веднъж, когато с Беки се нуждаехме от аксесоари, които да допълнят костюмите ни за прожекцията на „Нежност в ковчег“. Хенри ни продаде вампирски зъби, топчета пълни в кръв и белези.
Представих си как близнаците вампири нетърпеливо чакат в ковчезите си, поставени в семейният им гараж, докато Хенри невинно си играе с фалшивата кръв и зъби в стаята си точно над тях.
— Не може да бъде — казах покровителствено моментално грабвайки дистанционното.
— Кълна се…
— Вашите вкъщи ли са си? — попитах.
— Не, отидоха в Сан Диего на медицинска конференция.
Сърцето ми спря.
— С Армстронг Травъл ли планираха пътуването си? — попитах.
— Купиха билетите онлайн — отвърна ми, объркан.
— И тогава кой е у дома в теб?
— Икономката, Нина — продължи.
— Искаш ли Рейвън да ти стане детегледачка? — заяде се Били.
Станах сериозна. Зад механичната им врата можеше да се спотайват два вампира тийнейджъри.
— Ще дойда е теб до вас — казах. — Никога не може да си напълно сигурен в тези времена.
Последвах двамата идиота нагоре по стръмния път до къщата на Хенри. Когато достигнахме до алеята му за паркиране, забелязах гаража му, можеше преспокойно да побере три коли. И тогава, няколко метра по-надолу видях друг гараж — голям, колкото за две коли.
„Можеше ли един гараж да не ти стига?“ — помислих си, докато наближавахме къщата на Хенри.
— Ще кажа на мама, че ще си пишеш домашните у Хенри — казах. — Ще останете вътре ще си разменяте покемон карти или там каквото правите обикновено. Казаха, че ще вали.
— Казах ти, че е странна — прошепна Били, докато те влизаха вътре.
Почаках миг, а после прикарах колелото си надолу по алеята за паркиране (все едно си тръгвам), а после тихо се върнах обратно.
Оставих колелото си на тухлената фасада на къщата.
Въпреки че Хенри бе сам с Нина, бях сигурна, че постоянно излизащите се и връщащи се тийнейджъри и трудолюбива икономка, все още бяха твърде опасни за два криещи се вампира. Но взе пак реших да надникна. Забелязах античен Роуз Ройс и няколко рафта с инструменти.
Сега когато Хенри и Били бяха в безопасност вътре в къщата търсейки квадратни корени, аз дотичах до гаража, поех дълбоко дъх и натиснах сребърния бутон на устройството за отваряне на вратата. Нищо обаче не се случи. Вратата дори не се помръдна. Устройството явно не бе същото. Натиснах го отново. Вратата остана неподвижна.
— То не е за това — каза Хенри, докато той и Били излизаха от къщата.
Стресната отскочих назад.
— Аз я отварям така — каза Хенри и стъпи върху изтривалката с надпис „Добре дошли вкъщи“. Гаражната врата започна бавно да се отваря.
— Не, покрийте очите си — извиках, протягайки ръце към тях сякаш върлинестата ми ръка, тя можеше да ми попречи да видят два ковчега. Бе твърде късно. Гаражната врата се отвори бавно със скърцане все едно се отваряше капака на ковчег. Сърцето ми спря. Едва отворих очи. И тогава ги видях. Не едно, а две сребристи BMW-та и двете украсени с червени стикери от Дулсвилската Гимназия „Аз съм горд родител на отличен ученик“. Влязох в гаража и огледах вътре в колите както и под тях.
— Какво ти има? — попита Били. — Не си свикнала с коли без черепи и кости?
— Добре, щом не отваря гаража — попитах вече ядосана и изтощена — Какво прави тогава?
Последвахме Хенри до огромния му с размерите на футболно игрище заден двор, украсен с мозайка, басейн с Олимпийски размери и градина за милиони долари. Той насочи устройството към къщата и натисна
