— За да станем като тях и да загубим идентичността си? — попита друг.
Напрежението и от двете страни растеше. Говорителя вдигна ръцете си във въздуха.
— Успокойте се. Трябва да бъдем единни.
Един младеж до мен ме попита:
— Ти какво мислиш?
Изведнъж всички от групичката се взряха право в мен. Змията, все още навита около собственичката си, изсъска.
— Мисля, че ми е време да се върна на дансинга!
Измъкнах се отново в смъртоносния тунел. Очите ми дори не се бяха адаптирали към тъмнината, когато се блъснах в две момичета. Наежих се, но бях твърде изморена за кавга в бара.
— Извинете — казах. — Знаете ли пътя обратно до дансинга?
Момичетата, противно на пърхащите пчелички Прада в гимназията Дулсвил, не искаха конфронтация. Вместо това почувствах строящата от тях топлина и приятелство.
Двете момичета бяха на моите години. Едното носеше индигово синя рокля с корсет, а другото бе с кукленска рокля и високи, тесни и поръбени със сребърна дантела ботуши. Лилавите оттенъци на грима драматично подчертаваха вампирските им черти. Едното имаше дълга червена къдрава коса, а другото мастилено черна и права като опъната тетива коса.
— Последвай ме — насочи ме момичето с корсета и хвана ръката ми. — Аз съм Оникс, а това е Скарлет. Ти как се казваш? — заслепи ме с великолепна усмивка, която разкри мъничко черно бижу от оникс закрепено на единия от вампирските й зъби.
— Уау — от къде се сдоби с това? — започнах аз. — Изглеждат толкова истински.
Тя отново ми показа зъбите си.
— Те са истински. Можем и за теб да направим.
Бях направо слисана. Оникс намекваше за бижуто си, докато аз говорех за вампирските й зъби.
— Как се ориентирате в клуба? — попитах.
— Отне ни цяла вечност — отвърна Скарлет.
Преди да се усетя вече бях в безопасност в центъра на клуба заедно с двете си нови приятелки.
— Страшно ви благодаря — им казах аз. — Сега ще тръгвам…
Сияйните им изражения посърнаха.
— Не искаш ли да танцуваме?
Стоях с две от най-готините момичета, които бях срещала — а досега през целия ми живот винаги бях изключвана от всяка клика. Беше вълнуващо веднага да бъдеш приет заради това което си, а и не знаех кога ще имам възможността отново да дойда в Затвора.
— Добре, само една песен! — омекнах аз.
Мятахме се наоколо и се хилехме сякаш сме приятелки от детство. Представих си какъв щеше да е животът ми, ако Оникс и Скарлет бяха израснали в Дулсвил. Щяхме да преспиваме една при друга през деня, да лакираме ноктите си на лунна светлина и да си говорим на гробището.
Мятахме се толкова силно, че помислих, че фалшивите ми татуировки ще паднат от мен. Вампирската тема беше доведена до крайност в Затвора. Посетителите на клуба бяха така преплетени един в друг, че сякаш пиеха от душите си. Докато похотливи младежки устни целуваха шиите на замаяни момичета не беше ясно къде свършва тялото на един и започва тялото на друг.
Бях опиянена от музиката, от чувството за опасност витаещо в клуба и от одобрението на Скарлет и Оникс. След това видях колко е часа.
— Наистина трябва да тръгвам.
— Вече? Защо не танцуваме заедно до изгрев? — предложи ми Скарлет и отметна гъстата буйна, къдрава, червена коса от рамото си.
— Не мога. Имам среща с един човек.
— Готин ли е? — попита ме Оникс.
— Той като нас ли е? — полюбопитства Скарлет.
Беше ме твърде срам да им кажа, че щях да се видя с леля си.
— Ще ти дам телефония си номер. — Скарлет отвори чантичката ми, извади мобилния телефон и набра десет цифрен номер. — Обади се, когато ти е удобно, освен ако не е през деня. Родителите ми мразят да ги безпокоят през деня.
Прегърна ме силно, както и Оникс.
Беше ми гадно, че тръгвах. Като изключим времето, което прекарвах с Александър, това бе най- страхотното място, на което някога съм била. С нежелание си тръгвах от това, което бях открила зад публичното лице на клуба.
Когато слязох от дансинга, видях че връзката на ботуша ми се е развързала. Накуцвах с един крак и внимавах никой от посетителите да не се спъне във връзката. Вдигнах крака си на един стол и се облегнах на свода за опора, когато усетих нечий пронизващ поглед. Скрит в сенките в една пещероподобна ложа, едва успях да различа силуета на човек, който седеше сам. Любопитна се приближих по-близо. От безопасно разстояние се взрях в мрака. Един свещник, сложен на масата, нежно осветяваше фигурата. Първо забелязах мотористки ботуши, кръстосани в глезените и неподвижно стъпили на мръсния под, след това тесни черни кожени панталони като целофан. На скръстените му пред гърдите ръце видях ръкавите на мотористкото му яке с вериги и капси. Пристъпих още мъничко напред и се наведох към лъча светлина. Лилави коси падаха над черните очила. Той изглежда гледаше право в мен. Отне ми момент, но прекъснах хипнотизиращия му ме поглед и се скрих на безопасно място в сенките или поне така се надявах.
Защо моториста ме проучваше с поглед? И седеше сам сякаш щеше да съдийства в процес?
Почувствах се странно привлечена от него. Погледа му беше като магнит.
Няколко груби на вид посетители се приближиха до него — но вместо да го поздравят както другите младежи се поздравяваха с побутване по ръката или с „дай ми пет“, всичките само му кимнаха с глава, влязоха в малката ложа, настаниха се на масата около него и зачакаха да проговори.
Отчаяно исках да чуя тайния им разговор, за да вляза най-сетне в час кой или какво беше този мотоциклетист всъщност.
— Той си няма и на идея от какво наистина се нуждаят вампирите — каза единия от посетителите.
— Мисля, че е крайно време да направим нещо — каза друг.
— Преди да е съсипал плановете ни — добави трети.
Мотористът с лилавата коса се наведе напред и не долових думите му.
Необщителните на вид младежи го слушаха внимателно и ми стана ясно, че те са също толкова омаяни, колкото бях и аз. Ако този моторист беше лидера на тези варварски изглеждащи посетители то можех само да си представям колко по-опасен тип от Джагър и Валентин бях срещнала.
Усетих как сърцето ми ускори ритъм когато осъзнах, че телефона ми вибрира. Отново звънеше Леля Либи. Всички, освен моториста, се обърнаха и ме погледнаха. Приличащия на рок звезда младеж остана абсолютно спокоен. Сякаш знаеше, че бях стояла тук през цялото време.
Скоростно се отправих към арката водеща обратно към дансинга, когато някой, изскачайки като от нищото, застана пред мен и блокира пътя ми.
Поех си дъх и погледнах нагоре. Лилавата му коса съблазнително падаше над очилата му Рей Бан. Непреклонният му, хипнотичен поглед се впиваше в мен през затъмнените стъкла. Имаше нещо много мощно в този тайнствен непознат. Ухаеше на парфюм „Мания“ и се извисяваше над мен на мотористките си ботуши с дебели подметки.
— Как влезе тук? — попита ме той с отчетлив румънски акцент.
— Ти да не би да си собственика?
— Не, но бих могъл да стана. — Кожата на якето му изскърца, когато скръсти ръце. — Не съм те виждал преди. — Наведе глава и ми се стори, че проверяваше шията ми. — Подозирам, че не си член на клуба.
Завъртях с пръсти обицата ми, закривайки с длан гладката ми и без белези от ухапване шия. Почувствах се леко застрашена от него, но това не ме спря да му отговоря наперено.
— Откъде си сигурен? — предизвиках го.
Очилата и косата му хвърляха сянка върху лицето му, което ми попречи да разчета чувствата му. Не бях сигурна, но ми се стори, че се усмихна. От начина, по който беше застанал, знаех че е адски сериозен.
