те види да танцуваш тук, докато си мисли, че си напуснал града, не се знае какво може да стане.
Александър ме отведе пак към мястото под балкона и се облегна на един от стълбовете му.
— Няма такъв проблем — каза, отмятайки влажната коса от лицето ми. — Ще се върна в Дулсвил независимо дали Джагър е тук или в Румъния.
Лицето ми светна:
— Наистина ли?
— Имаш думата ми.
Обгърнах го с ръце, пръстите ми се заключиха около тениската му, и го целунах с всичка сила. После се вгледах в тъмните му очи. Може би беше време да кажа на Александър за истинския Клуб Ковчег.
— Трябва да ти кажа нещо.
— И аз. Бих се радвал Джагър да не разбира, че съм тук.
— Но след всичко, което направи за семейството му. Поне може да те почерпи с питие. А и наистина трябва да ти…
— Нека не предизвикваме съдбата. Най-добре е да си мисли, че съм се върнал пак в Дулсвил.
— Ъъъ… добре.
— А сега, какво щеше да ми казваш?
— Време е за още един танц.
Глава 8. Готичка по сърце
След като ми подари целувка за лека нощ пред апартамента на Леля Либи, Александър ми сподели, че има вече планувана работа с Джеймсън, затова довечера няма да може да се видим. Бях разочарована, но тъй като не бях дала никакво предупреждение на Александър, че ще идвам в Хипстървил, се опитах да се държа като зряла. Макар че ми бе безкрайно неприятно, че с приятеля ми щяхме да прекараме една нощ разделени, честно да си призная до сега не бях прекарала много време с Леля Либи. Затова тази вечер щяхме да се отдадем на заслужено време за сплотяване на семейството.
На следващия ден както обикновено станах късно. За мое щастие и Леля Либи не беше от ранобудните. Докато се опитвах да стана, претъркулвайки се извън уютните предели на юргана, намерих леля, натъкмена в дълга до коленете роба наподобяваща кимоно, да пие билков чай и да слуша НОР11.
— Минава два следобед — отбелязах след кратка справка с часовника на печката. Бях направо шокирана от времето, което бях проспала и още по-изненадана, че намирам леля неприготвена за работа.
— Е, вчерашният ден беше особено дълъг. Затова реших днес и аз да се отдам на мързел.
Леля Либи ми наля чашка кафе и ми приготви вегетариански сандвич.
— Тази вечер ще те заведа на перфектното място — каза, докато поставяше чиния пред мен.
— Няма ли и днес да отидеш на гореща среща с Дейвън? — заядох се.
— Не, тя ще е утре вечер. И ти идваш с мен.
— Не и в този живот!
— Съжалявам, но той иска да заведе и двете ни на Летния Фестивал на Изкуствата.
— Е, имаш двадесет и четири часа да ме убедиш, че това е добра идея — казах в интервала между две хапки. — Та, какво ще правим тази вечер?
— В града има клуб, който има тийн вечер от девет до единайсет.
Завъртях очи. Представих си някакво диско парти в стил Chuck E. Cheese12.
— Казва се Клуб Ковчег — възкликна леля.
— Моля?
— Това е името, което е написано над входа. Разбира се, няма да има нищо общо с ковчези, но мисля, че обстановката е доста готическа и че ти доста ще се забавляваш.
— Ще се радвам да отида!
— Аз съм малко възрастна, за да се появявам там, но пък, защо не?
Ето за това Леля Либи бе толкова специална — не й пукаше какво ще си кажат хората. Още откакто бях малка, се разхождаше навсякъде със свой собствен барабан, понякога африкански, друг път не.
— Имаме няколко часа, за да намерим нещо подходящо, което да облека — заяви леля. — Нямам нищо по-тъмно от жълто.
Каквото и да правеше Леля Либи — било то да удря толкова силно по барабана, че да й излязат мазоли или да репетира толкова много, че да загуби гласа си — тя винаги влагаше 110 процента от себе си. Дори размотаването с шестнадесетгодишната си племенница не бе изключение от това правило.
— Къде отиваме? — попитах, докато се качвахме в колата й. — „Готини Готици“?
Леля Либи се засмя шумно.
— Трябва да намерим нещо, в което да мога да се побера, нали?
След няколко минути спряхме на един паркинг постлан с чакъл и се изкачихме нагоре по стъпалата към празното бивше начално училище, което днес бе убежището на Любителската Формация.
Заедно с ключа за колата, пощенската кутия, този от стълбището на блока и този от входната врата, леля ми имаше и такъв за сградата на Любителската Формация. Отне й минута, за да разбере кой точно ключ отваря входната врата, но в крайна сметка го намери.
Закрачихме бавно по главния коридор като минахме покрай плакати на Любителската Формация, за постановки на „Уестсайдска история“, „Звукът на музиката“ и „Саут Пасифик“13, празен директорски кабинет на и стол.
После минахме покрай една двойна обществена чешма, пред която все още си седеше малко преносимо дървено стъпало, и спряхме пред стая с отбелязана на вратата цифрата 3. Това, което преди е било класната стая на десетгодишни деца, сега бе маркирано с надпис: „Гардеробна“.
Черната дъска и чекмеджетата за папки все още си бяха по местата, но катедрата на учителя и чиновете на учениците липсваха, вероятно или продадени на търг, или изпратени в новото начално училище. Дузини кутии с надписи „Брожки“, „Шапки“ и „Шалчета“ бяха разпръснати по пода на класната стая, а редове със закачалки от наредени прашни костюми запълваха местата, където преди време е имало чинове.
Стаята бе изпълнена със смесения аромат от дрехи втора ръка и стари учебници.
С Леля Либи застъпвахме през кутиите по пода, проправяйки си път през старите дрехи с единствената цел да намерим нещо на леля, което да е поне малко готическо.
— Направо е страхотно — казах, докато се ровех из закачалките с дрехи. — Не познавам друг, който би направил това за мен.
— Да не се шегуваш? Обожавам подобни неща — леля направо сияеше, когато се пренесе на закачалките с ролки. — Това е една от причините да обичам актьорството. Винаги нося нещо различно от обичайния ми стил на обличане. Иначе съм зациклила в един стил на обличане от десетилетия.
— Не мога да си те представя по друг начин. Начинът, по който се обличаш показва, коя си всъщност. Има нещо повече от обикновени огърлици и гривни. А и ти не го правиш, за да приличаш на някого или да се впишеш в някаква компания.
— Отказах се от опитите да се впиша някъде още преди години — каза тя през смях.
— Това е причината мама да не разбира защо нося черно червило и дрехи. Не си слагам и татуировките само за да я видя откачила. Слагам ги, защото така ми харесва, защото това съм аз.
Леля Либи се спря за миг.
— И моята майка никога не е разбирала вътрешния ми стил — призна тя. — Права си за причината — каза замислено. — Тук не става въпрос за дизайнери и марки, а за себеизразяване и начин на мислене.
Усмихнах се както вътрешно, така и външно. С Леля Либи се обличахме различно като деня и нощта, но споделяхме едни и същи причини поради, които го правехме.
— Отне ми години, за да разбера напълно коя съм — каза тя. — Но мисля, че винаги вътрешно съм го знаела, още когато бях на твоите години. Просто имаше твърде много хора около мен, които искаха да съм като тях и ме тормозеха само, защото не бях. Баща ти порасна и с течение на времето се сля със средата
