Оникс се постара да го огледа без това да бъде твърде очевидно, но Скарлет директно погледна към коловете.
— Кой, той ли? Това е бармана.
Аз поклатих глава в отрицание.
— Не, не него.
— Не, тя има предвид ето там — поправи я Оникс. — Но на електрическия стол или пък близо до него няма никого.
Завъртях се. Електрическия стол беше празен.
— Кой те интересуваше? — попита Скарлет.
— Ъъъ… никой наистина.
— Кажи ни — замоли се Оникс.
— Мотористът с лилавата коса — признах аз.
— Той е твой тип, така ли? — продължи Оникс. — Секси, загадъчен и опасен?
— Не… аз си имам гадже. Просто той винаги се крие в сенките и ме наблюдава.
— Нямам много наблюдения, но ако бях на твое място щях да стоя далеч от него — предупреди ме Скарлет.
— Да, той винаги се среща с някакви бандити — потвърди и Оникс. — Може би той е този, който…
Барманът се приближи към масата ни с поднос с три червени мартинита.
— Не сме ги поръчали — каза му Скарлет.
— Те са от двамата джентълмени в ъгъла — обяви сервитьора.
Двамата младежи, които ме бяха пуснали в Тъмницата преди няколко вечери, вдигнаха за наздравица с бокалите си.
— Двама джентълмени за три момичета? Колко неприятно — отбеляза Скарлет.
— Всичко е наред. Аз си имам гадже — казах аз.
— Но точно в това е проблемът — обвини ги тя. — Те не го знаят.
— Чувала съм, че ако приемеш питие от непознат, това е покана да дойде на твоята маса — прошепнах на момичетата. — Благодаря все пак — обърнах се към бармана отказвайки мартинитата.
— Аз никога не отказвам безплатно питие — каза Оникс. Двете момичета се засмяха и с радост приеха кървавите напитки.
Но аз не бях така заинтригувана от почерпките. Исках да получа вътрешна информация за дейността на клуба.
— Е, ще затворят ли клуба? — попитах аз.
— Надяваме се, че не! — започна Оникс приближавайки се към мен. — Тук се запознахме с толкова страхотни хора.
— И къде другаде бихме могли да разпуснем и да бъдем себе си? В някое кафе?
— Там безспорно не продават лате АБ-отрицателна — и двете се засмяха.
Скарлет се приближи още.
— Познаваш ли Джагър Максуел?
Кимнах й.
— Той е известен. Какво за него?
— Откакто преди няколко месеца отвори клуба ни създаде безопасен рай, където да можем да бъдем себе си и да се забавляваме — шепнешком ми каза Скарлет.
— Той дори предостави на всички извънградски представители от вида ни място за „пренощуване“ — каза Оникс.
— Но сега за някои вече това не е достатъчно — добави Скарлет. — И така слуха е, че Джагър има друг план.
— Той не иска повече да се крием — каза Оникс.
— Но така целият смисъл на Тъмницата се губи — продължи Скарлет.
— Да се разкрием — но само един на друг.
— Джагър и поддръжниците му мислят, че истинската природа на вампира е да се движи сред смъртните.
— А много от нас вярват точно в обратното. Че е най-добре е да запазим кръвта си чиста и да се делим от смъртните.
— Ако разкрием истинската си същност, — предупредително каза Скарлет, — тогава ще представляваме толкова голяма опасност за хората, колкото и те за нас.
— Джагър води война за власт. Не се задоволи да бъде само лидер на Тъмницата. Не се интересува от това кое добре за нас. Интересува се само от това кое е най-добро за него.
— Ти какво мислиш? От кои вампири си? — ме попита Оникс.
Бях тотално изненадана. Две вампирски момичета, едното от който с проблясващ оникс на зъба си, ме питаха аз от кои вампири бях? Естествено, че не можех да кажа, че не бях от никой — и че в действителност дори не съм вампир.
— Трябва да си запазим идентичността и чистотата на кръвта — отговорих категорично. — В крайна сметка дали смъртните ще ни приемат такива каквито сме? Мисля, че трябва да останем верни на себе си, така че да не изгубим идентичността си. Има причина да сме такива каквито сме. Ние не се вписваме в техния свята, така че защо да опитваме?
Говорех колкото от името на вампир, толкова и от свое собствено.
Момичетата се засмяха в съгласие.
Усетихме, че някой да ни подслушва. Вдигнахме погледи и видяхме двамата младежи да стоят зад нас.
— Нали ви казах — измърморих през една фалшива усмивка.
— Имате ли нещо против да седнем при вас? — попита русият.
— Разбира се, че не — каза Скарлет.
Точно тогава забелязах една разрошена, тъмно лилава коса в една ложа точно срещу нас.
— Ъм… малко ми се замая — признах им аз извинявайки се с въртящия се под. — Ще се върна след малко.
Това беше шанса ми да шпионирам Финикс. Измъкнах се от залата и се скрих в сенките до тяхната ложа.
Финикс, заедно с банда заплашително изглеждащи младежи седеше на една каменна маса. Явно Финикс бе доста известен. Когато не дебнеше в сенките беше заобиколен от членове на клуба.
— Джагър не познава истинското значение на това да си вампир — каза един.
— Време е да се откаже — добави друг.
— И точно ти си човекът, който трябва да поеме поста му — каза, отново първия младеж, на Финикс.
— Да — потвърдиха всички в унисон.
— Тогава утре вечер… — обяви един глас.
— … ще се видя с него на кръговете в посевите и всичко ще свърши — довърши Финикс.
Облегнах се колкото можах по-назад в сенките, докато Финикс напускаше ложата последван от застрашителната му компания.
Финикс планираше свой бунт. Какво щеше да се случи ако той ръководи клуба? Беше ли привърженик на вампирите, които смятаха, че трябва да се движат сред смъртните? Ако планираше да се срещне с Джагър на открито със сигурност рискуваше да бъде разкрит.
Усетих вибриране в чантичката ми. Извадих мобилния телефон. Търсеше ме Леля Либи.
— Рейвън? Къде си? — попита ме тя със загрижен тон. — Току-що бях до тоалетната и не те видях там.
— Обърках се. На няколко метра от дансинга съм — честно и отговорих аз, само дето не беше същия дансинг, за който тя си мислеше.
— Приключих с гадателката. Каза ми, че в картите вижда сватба.
— Ще се срещнем пред сергията на гадателката на таро.
Затворих. Ако гадателката на таро наистина имаше паранормални способности щеше да информира
