излезлите като от каталог съседски деца, а те взеха топката и се скриха вътре. Последните две нощи се бях забавлявала с тези две момичета и между нас мигновено се бе породила силна връзка като при стари приятелки. Но очевидно май бях сбъркала. И тогава изведнъж разбрах. Те се страхуваха, че аз ще разкрия истинската им самоличност.
— Помислих, че те познавам — казах й разбиращо и все пак тъжно.
— Случва ни се през цялото време — отвърна Скарлет.
Момичетата огледаха Александър, който вече ме настигаше.
Оникс бързо ми намигна преди да се обърнат и да се отдалечат.
— Кои бяха тези? — попита ми Александър и сграбчи ръката ми.
— Мисля, че ги видях в „Клуб Ковчег“ — признах му честно.
— Като заговорихме за него — какво прави вчера? — попита той.
— Ами, никога няма да ми повярваш.
— Отиде в „Клуб Ковчег“! — възкликна той.
— Откъде знаеш? — объркано го попитах аз.
Той посочи към избелелия прилеп на ръката ми.
— О, това… — казах аз.
— Рейвън, помолих те да не ходиш там. Не искам да ти изглеждам твърде покровителствено, но… Обещай ми, че няма да ходиш отново.
— Не е толкова лошо, колкото изглежда — защитих се аз. — Отидох с Леля Либи. В действителност идеята беше нейна.
Александър изглеждаше изненадан, но и облекчен.
— Чух ли някой да споменава Клуб Ковчег? — леля ми застанала на няколко метра от нас се завъртя и гордо ни показа лакираните си в черно нокти. — Изкарахме най-върховната вечер! Пихме коктейл „Лудница“. Чувствах се поне десет години по-млада.
Александър се засмя. Можех да позная, че си представяше как леля ми се опитва да призове призраци на бара.
— Може би трябва да го посетим заедно — предложи леля ми на Дейвън. — Ходил ли си там?
Чаках отчаяно да чуя отговора му. Въпреки че беше по-възрастен от двама навършили пълнолетие посетители на клуба взети заедно нямаше да се изненадам, ако беше ходил там.
Бях заинтригувана да чуя отговора му.
— Говори се, че има таен клуб в подземието. Истинско местенце за вампири — Той се засмя.
С Александър се спогледахме.
— Не видяхме нищо такова, когато бяхме там — призна леля ми. — Но звучи забавно.
— Това е само слух, който чух — каза ми той.
Как можеше Дейвън да знае за свърталището на вампирите? Можех само да предположа, че той самият го е посетил.
Продължихме да вървим и минахме покрай будка за стъклени орнаменти и фигурки.
— Ще ви настигнем после — извиках аз на леля и дръпнах Александър вътре.
Александър наблюдаваше как занаятчията оформи стъклото в мъничък слон.
— Имам едно подозрение спрямо Дейвън — прошепнах му аз.
— В какво го подозираш? — попита ме той хипнотизиран от горящата факла.
— Че той е… — след това хванах лицето му, обърнах го към мен и оформих с устни думата вампир.
Александър се засмя и се обърна отново да наблюдава как занаятчията оформи малкия хобот на слона.
— Възможно е — настоятелно казах аз.
— Да, така е.
— Виждаш ли? Значи ми вярваш! Дейвън не обича да го снимат и Леля Либи сподели, че погледа му бил хипнотизиращ. Той не се появи преди залез слънце и сега говори за вампирски клубове.
— И какво ако е?
— Тогава трябва да я предупредим.
Изведнъж Александър вече не бе така заинтересован от скулптурата.
— Не искаш леля ти да излиза с вампир? — тъмните му очи не можаха да скрият тъгата му. Карах Александър да се чувства по същия ужасен начин, по който аз се почувствах, когато Скарлет не ме позна или когато съучениците ми ме игнорираха. Все пак Александър беше вампир, а аз току-що му казах, че не искам собствената ми леля да се среща с някой от неговия вид.
— Нямах предвид… — казах аз протягайки ръка към него.
— Точно това имаше предвид — опроверга ме той равнодушно.
— Не… не това имах предвид. — Тогава осъзнах, че това исках да кажа. Очите ми се изпълниха със сълзи.
Александър ме отведе настрани от навалицата между две сергии. Той отстъпи настрани от една локва от разлята кола, докато аз унило директно нагазих в нея.
Избърса една сълза, търкулнала се по бузата ми.
— Не исках да те обидя — започнах аз. — Аз никога не…
— Знам — ми каза той и продължи да ми говори с нежен глас. — Рейвън, ти имаш пълното основание да си загрижена. Не е като да се среща с някой от друг клас, религия, или интереси. Вампирите по природа са заплаха за смъртните. Това е, което се опитвам да ти кажа още от както се срещнахме.
— Затова казах и това преди малко. Но ти си различен. Затова може би и Дейвън е различен.
— Първо ние не знаем какво е или не е Дейвън.
— Ако той е и прилича на теб това ще бъде страхотно!
— Или може да е като Джагър. Точно затова съм покровителствено настроен към теб. Не разбираш ли?
— Но Александър има вампири, които са точно като теб.
— Какво имаш предвид?
Тъкмо бях готова да кажа на Александър всичко за тайния клуб, когато леля ни прекъсна.
— Трябва да видите една картина — каза ни тя и сграбчи ръката ми. — Няма да повярвате на очите си!
Тя непоколебимо ме повлече през навалицата, като махаше на познати, докато най-накрая не спряхме на една сергия пред къщата на огъня.
На един триножник, точно до една картина на ваза пълна с цветя, бе картина на мен. Облечена в алено-черната рокля с корсет от нощта на бала, с дантелените ръкавици и хванала черния слънчобран, стоях изправена пред имението. Три прилепа кръжаха над мен — единият със зелени очи, един по-малък със сини и един с едно синьо и едно зелено око. Високо зад мен на таванския прозорец завесата беше леко открехната и се виждаше силуета на някой, който ме наблюдаваше.
В ъгъла на картината имаше голяма синя панделка.
— Тя изглежда точно като теб! — отбеляза Леля Либи.
Дейвън изучаващо се вгледа в картината, след това в мен.
— Така е.
— Това съм аз! — ахнах аз.
— Кой я е нарисувал? — попита Леля Либи помощника доброволец на фестивала. — Трябва да открием художника.
— Нямаше информация за художника. Обикновено прикачат снимка, уебсайт и автобиография. Но той явно е искал да остане анонимен.
— Изглежда безупречна, като фотография — наблюдателно каза леля ми.
— Получавахме запитвания и молби за закупуването й цял ден.
— Не можете да я продадете, — започна леля ми, — докато не разберем повече за картината.
— Наистина има необичайна прилика с вас — беше коментара на доброволеца. — Познавате ли художника?
Дейвън, леля и доброволеца изучиха картината в търсене на подпис. Аз стоях изпълнена със страхопочитание, докато Александър се отдръпна назад.
