— Ето го! — възкликна леля ми сякаш бе на великденски лов за яйца и тъкмо бе забелязала яйце. В ъгъла поставен в паяжина стоеше изписано името — Стърлинг.
— Стърлинг… Това си ти… — обяви леля на Александър.
Дейвън и помощника се обърнаха към Александър.
— Значи за това остана в града? — попитах аз Александър.
— Джеймсън настоя да участвам — каза той смутено.
— Това е моята племенница — обяви гордо леля ми. — А гаджето й е художника.
— Много се радвам да се запознаем — му каза помощника така сякаш виждаше някаква знаменитост. — Ето визитката ми. Знам, че един изкуствовед от галерия се интересуваше от тази картина. Ако имате и други съм сигурен, че ще се радва да види и тях.
— И затова остана толкова дълго в Хипстървил. Подготвяше се да покажеш творбите си на този художествен фестивал.
Александър не ми отговори.
— Защо не ми каза? — попитах го, стискайки ръката му.
— Сигурен съм, че има доста неща, които и ти не ми казваш — каза той, сочейки към отпечатания прилеп на ръката ми.
Няколко часа по-късно годишният художествен фестивал беше към края си. Продавачите опаковаха нещата си, а сергиите се разглобяваха. Ние четиримата седяхме на ръба на фонтана с пълни стомаси и с крака уморени от ходене.
Леля Либи и Дейвън се отдалечиха бавно към изхода на фестивала намиращ се на няколко метра от нас, за да си кажат лека нощ, докато аз и Александър се сгушихме до водопада.
— Ще дойда да те взема утре вечер — каза Александър с ръка на рамото ми. — И ще ти нося изненада.
— Нямам търпение. Ще броя секундите!
Лицето му така светна като луната, която грееше над него.
После се наведе към мен и продължително ме целуна. Устните му имаха вкус на сода и карамелени ябълки.
Наблюдаваше ме през фонтана, докато аз се приближавах към леля и приятеля й, които се държаха за ръце и не откъсваха очи един от друг. Всеки момент Дейвън можеше да се наведе към леля и да забие вампирските си зъби в шията й — ако изобщо имаше такива. Но дори да имаше наистина ли щеше да го направи пред целия град?
Познавайки леля си безгрижната й, непрактична душа, тя може би щеше да пожелае да стане вампир. И с моя луд късмет, щях да продължа да посещавам леля вече в Подземния свят и да си остана един смъртен аутсайдер в Дулсвил.
— Беше чудесно, че се запознахме, Рейвън — каза ми Дейвън, когато най-накрая ги настигнах.
— Благодаря за захарния памук — отговорих му аз. — Надявам се скоро да се видим пак.
Обърнах се с гръб, за да може новата двойка влюбени да има момент уединение преди да се разделят. И по-важното, за да докажа истинската самоличност на Дейвън.
Извадих пудриерата от чантичката си, отворих я и я наклоних, за да погледна назад. Поех си сепнато дъх, когато леля ме потупа по рамото. Когато погледнах в отражението, Дейвън вече бе изчезнал.
С Леля Либи изкарахме късните часове на нощта в пижами и сгушени на канапето й, сякаш бяхме на парти с преспиване, заобиколени от пръчици с аромат на рози и лавандула и в безспирни разговори за великолепните ни кавалери.
Леля ми изглеждаше абсолютно зашеметена, докато повтаряше всяка момичешка мисъл и чувство, което бе изпитала.
— Е, къде ще бъде сватбата ви? — попитах я, докато отпивахме от чая от лайка.
— Мисля, че е твърде рано да избираме място, — през смях ми каза тя, — но винаги съм искала да се омъжа на открито.
Тогава изстрелях перфектния шаблонен въпрос за всяко пижамено парти.
— Колко далеч би отишла, за да му докажеш любовта си?
— Като дали бих се преместила заради него ли? — попита ме тя.
Не точно това имах предвид.
— Да — казах, включвайки се в играта.
Тя сви рамене.
— Ще трябва ли да работя?
— Ъм… не — отговорих. Леля се отдалечаваше от същността на шеговития ми разпит.
— Ще мога ли да играя в представления? — сериозно ме попита.
— Ако искаш.
— Тогава отговорът ми ще е да!
— Ами, не ми изглежда да правиш голяма жертва — казах. Замислих се за момент и тогава очите ми попаднаха на екрана на телевизора. Това ми напомни за репортажа за кръговете в посевите по местните новини, който бях гледала миналия ден. — Ами ако той живееше на друга планета?
— Като извънземно? — попита тя и след това се ухили.
— Да — казах аз. — Би ли тръгнала с него?
Леля Либи се поколеба, наистина размишлявайки над въпроса ми. Започнах да се изморявам, докато чаках отговора й.
— Планетата безопасна ли е? — попита тя.
— Това е игра, лельо Либи!
— Искам да ти дам честен отговор.
— Планетата е безопасна и е незаконно да ядеш месо.
— Тогава отговорът ми ще трябва да е „Ще дойда“.
— Сега, — казах аз, увеличавайки напрежението, — а ако той е вампир? Би ли му позволила да те преобрази и теб?
Тя спря.
— Да, защо не?
— Просто така? Без да се замислиш? Без да питаш нищо за подземния свят? Ще пиеш кръв и ще спиш в ковчег.
— Каза ми да не размишлявам. Освен това, това е просто игра, нали? Сега е твой ред — каза тя, обръщайки разпита към мен. — Колко далеч би стигнала, за да докажеш на Александър любовта си? Би ли се преместила заради него?
— Извън Дулсвил ли? На секундата. Освен това така майка ми няма да може да ми натяква да си почиствам стаята.
— Би ли се преместила на друга планета заради него?
— Да — започнах аз. — Тогава наистина няма да ми се налага да си чистя стаята. А дрехите ми просто ще се носят в пространството и никога няма да трябва да ги сгъвам.
И двете се заляхме от смях.
След това леля ми стана сериозно.
— А ако беше вампир — би ли му позволила да те преобрази?
Истината е, че Александър беше вампир. И това беше най-трудния въпрос за отговор, защото аз го обмислях всеки ден. Нямаше съмнение, че искам да съм свързана с Александър за вечността. Но исках ли и всичко, което вървеше заедно с това обвързване? Ако Александър вече отхвърляше света, в който бях на път да вляза, то как щяхме да живеем заедно?
— Е, би ли? — настоя леля.
Оставих чашата ми с чай на масичката до горящата пръчица.
— Това трябваше да са въпроси само за теб и Дейвън! — казах аз. Облегнах се назад с кръстосани крака. — Ходила ли си в къщата му?
— Не още. Казва, че не е много подреден.
