когато се обърнах, за да видя фермера, който трябваше да ме следва. Вместо това погледа ми се улови от няколко бели кичура. Незабавно клекнах, скривайки глава между класовете.
Джагър заедно с двама татуирани едри мъжаги, облечени в камуфлажни дрехи, изучаваше кръга.
Застинах.
— Имало е журналистически репортаж — каза Джагър. — Било е включено в новините. Това може да е от полза.
— Мислех си, че искаме клубът да остане тайна — каза по-високият член от свитата на Джагър.
— От смъртните, глупако. Не от нас. Точно за това сме тук, за да се убедим, че все още стои непокътнат — каза Джагър, оглеждайки смачканите класове с пшеница. — Вампирите от векове използват кръговете в посевите, за да сигнализират на други от нашият вид за местност с подземно присъствие. Смъртните не са толкова проницателни, че да разгадаят гения ни, вместо това решили, че са дело на извънземни. Получи се добре и за двата свята.
— Но докато се опитваме да привлечем други може да навлечем неприятности на самите нас — каза объркан гологлавия, докато следваше Джагър по петите.
— Докато аз съм начело няма как да си навлечете неприятности — оспори го Джагър.
— Има такива, които не искат да следват плана ти — каза единият от широкоплещестата му охрана. — Не всички искат ти да си начело.
Шокиран Джагър се извъртя, заставайки лице в лице с плешивият си поддръжник.
— Моля?
— Истина е — каза по-високият, в опит да защити приятеля си. — Чух слухове. Има такива, които мислят, че клубът трябва да си остане просто клуб. И нищо повече. Просто искахме да ти го кажем, за да знаеш.
— Всеки, които ми подлива вода, ще си има работа не само с мен, но и с цяла банда кръвожадни вампири.
Точно тогава забелязах как зад Джагър и помощниците му се надига една лилава глава. Те останаха точно толкова учудени, колкото бях и самата аз.
— Не чух мотора ти — каза Джагър смутено.
— Какво правите тук момчета? — попита Финикс.
— Би трябвало аз да те попитам същото. Ние разширяваме клуба ни — клуба МИ. И може би дойде времето, когато ще трябва да анулираме членството ти.
— Не можеш. Или бъркам? — предизвика го Финикс. — Имам договор за вечно членство. Мислех си, че точно това е идеята ти, когато започна всичко с Тъмницата.
— Така е, но при определени правила. Сега се разкарай от пътя ни. Имаме работа за вършене.
Финикс направи крачка преди Джагър.
— Не се нуждаем от нови членове — оспори го Финикс. — Време е ти и свитата ти да престанете с тези кръгове. Има предостатъчно от вида ни в този град. Ако броят ни продължи да се увеличава, нараства и възможността да…
— Да прочистим града? — подкани го Джагър със зловеща усмивка.
— Да ни се наложи го да напуснем? — каза непоколебимо Финикс.
— Ти не се интересуваш накъде ще се развитие клуба. Пука ти единствено чий ще е контрола над него. А после кой знае какво ще направиш от него?
— Когато последователите изгубят доверие в лидера си е време на власт да дойде друг. Каниш нови вампири в града с единствената цел да го погубиш.
— Време е и ние да станем част от този град. Уморих се да се крия. Сега когато имаме достатъчно силни членове, можем да се слеем спокойно със смъртните. Редно е да знаят за нас, това решение не може да е само твое.
— Нито пък твое — каза Финикс и скръсти ръце. — Създаде чудесен клуб — място, където вампирите могат да прекарват в тайна и да бъдат себе си, без да са опасност нито за смъртните, нито за самите себе си. Място, където и двата свята могат да съществуват в мир. Но сега оставяш егото ти да поеме контрола. И с плановете си ще съсипеш всичко, което си създал.
— Планирам просто да го разширя.
— Това няма да стане поне докато аз съм наоколо.
— Не разбираш ли, че ти си малцинството в случая? А когато към нас се присъединят и още членове, няма да имаш никакъв шанс?
Свитата на Джагър обгради Финикс.
— Никой не те е назначил на това място — предизвика го Финикс. — Но аз ще те сваля от него.
— Тогава защо не го направиш още тук? Сега?
Гангстерите на Джагър стесниха кръга.
— Така ще е прекалено лесно — каза Финикс предизвикателно. — Искам всички да видят провала ти.
Имаше нещо много пламенно и могъщо във Финикс. Макар че стоеше съвсем сам пред Джагър и два напомпани с мускули вампира, въобще не изглеждаше притеснен.
Те стесниха още повече кръга.
— Дори не си го помисляй — каза Финикс с пълна решимост. — Или цялата тази работа ще приключи точно тук и сега.
Джагър се замисли за миг, а после нареди на свитата си да се отдръпне.
— Още не си видял всичко, на което съм способен. Тук, по средата на полето, може да говориш с гръмки фрази, но аз все още имам членовете на клуба зад гърба си.
С тези думи, Джагър и гангстерите му изчезнаха в мрака.
Финикс остана на място. А аз едвам намирах сили да дишам. Щом дори не бе трепнал в компанията на три агресивно настроени вампири, какво оставаше на обикновен смъртен като мен да направи?
Закрачи между класовете и мина само на няколко метра от мястото, където се криех.
Гледах да не мърдам и да не дишам.
Затворих очи. Всеки момент щеше да ме открие. След известно време намерих сили най-сетне да отворя очи. Финикс не се виждаше отникъде. Беше изчезнал.
Почаках малко, за да се убедя, че пътя е чист и после се затичах по обратния път през полето, оградата и самотния черен път. Махах с ръце и крещях истерично, когато седмицата се появи по пътя. Пътниците ме видяха и сигнализираха на шофьора.
Когато автобуса отби и аз се свлякох на една празна седалка, чух звука от ускоряващия мотор, който ни изпревари.
Глава 12. Среща с вампир
Слязох от седмицата на спирката на Леля Либи, избърсах калните си обувки и изчистих полепналите пшеничени зърна по оплетената коса и дрехите си. Повторих разигралата се среща около кръга по посевите, отново в съзнанието си. Още не можех да повярвам, че толкова съм грешала за Финикс — бях си представяла, лилавокосият моторист, които изглеждаше по-мистериозен и мрачен дори от отмъстителя на Александър, за далеч по-опасен. Но отвъд цялото си перчене, той явно просто е искал клубът да остане тайна и когато е разбрал, че някой има други планове за него, е започнал да крои свой собствени. Бях преценила грешно Финикс, така както учениците от Гимназия Дулсвил винаги бяха съдили погрешно за мен.
Стори ми се, че мина цяла вечност, докато най-сетне забелязах черният Мерцедес да приближава по трилентовия път. Александър отвори вратата на колата за мен, а аз се затичах към него. След няколко бързи целувки и звукът от клаксона на чакащият ни миниван зад нас, се качих в колата и потеглихме.
— Къде ще ме заведеш? — попитах, когато поехме през центъра нагоре по дългият и лъкатушещ път към един хълм.
— Нямахме време да се поразходим, за да опознаем града, затова си помислих да те заведа тук — каза Александър.
Александър продължи да кара нагоре по осеяният със завой път, който на места бе толкова стръмен, че