ми се струваше, че се движим под прав ъгъл. На върха на хълма се извисяваше камбанария стигаща чак до небесата. Александър отби, по напукания асфалтов парцел, като избяга от няколко дупки, и паркира.
— Това е камбанарията, която видях, когато с Леля Либи те чакахме на фестивала на изкуствата!
Бялата камбанария беше историческа забележителност на местността и датираше от 1800-та година. Беше с прост дизайн състоящ се единствено от наблюдателница и все още работещ часовник. Боята бе олющена, а покривът направо се разпадаше. Огромна табела поставена до стария кладенец няколко метра по-надолу, молеше за извинение посетителите за породеното неудобство от състоящият се в момента ремонт.
С Александър пропълзяхме по напукания тротоар, пристъпвайки по найлонови покривала и изхвърлени пирони. Аз се спрях на прага на входната врата и я задържах леко открехната.
Когато отново бях в компанията на Александър всичко друго — Подземният свят, Дулсвил и Тъмницата — ми изглеждаха странно далечни.
Веднъж щом бяхме вътре, изкачихме трите реда от стъпала водещи до вратата на камбанарията. Хванала ръката на Александър, го последвах през прага и нагоре по безкрайното спираловидно стълбище. Когато най-сетне се добрахме до върха му, се оказахме толкова високо над града, че ми се струваше, че ако се присегна ще докосна звездите.
Една гигантска медна камбана висеше от чугунена А-образна греда. Докоснах ръждясалата камбана, която бе потъмняла и ерозирала от времето. От нея не се подаваше нито връвчица, нито чукало. Камбаната най-вероятно тежеше повече от четвърт тон, но дори ако се опитах да я задействам по правилния начин, пак нямаше да съм способна да я накарам да произведе звън.
— Ами ако тази камбана произвежда автоматизиран звън — попитах Александър. — Ще е оглушителен.
— Не и тази антика — каза, слагайки длани на нея. — Не е звъняла с години. Виж.
Той ми показа едно гнездо на птички и набралите се паяжини по оплетените чугунени въжета.
Александър ми помогна да заобиколим камбаната. Там ни чакаше запален свещник, много малки свещички и черна дантелена покривка положена пред арката. А раницата му бе пълна с лакомства.
— Красиво е! — прегърнах го с всичка сила. Докато аз пристъпвах сантиметър по сантиметър напред, за да надникна през арката, Александър държеше ръката ми за опора. Бях прекарала последните няколко нощи заровена в най-ниските дебри на цял Хипстървил. Тази вечер щях да прекарам на най-високата му точка.
Гледката бе спираща дъха. Жълтеникави звезди обсипваха цялото нощно небе и блещукаха сякаш намигаха. Откриваше ни се панорамна гледка към цял Хипстървил. Градът изглеждаше като миниатюрен модел поставен на някоя витрина на магазин — от онези с мънички лампички, дървета и коли.
Облегнах се на Александър увих ръка около кръста му, а той около рамото ми и заедно се загледахме в живописната вечерна картина, която ни се откриваше.
— Мисля, че това там е апартамента на Леля Либи — казах като посочих една група от къщички.
— Аз пък мисля, че мога да видя през прозореца й — заяде се той. — Макар че нямам подобни зрителни способности.
— Ами… все пак си мисля, че това е нейният апартамент.
— Но леля ти Либи живее в тази част на града — каза, кимайки ми към жилищен район на няколко километра от мястото, което бях посочила аз.
Чувството ми за ориентация никакво го нямаше.
— Е, добре, но знам, че това ей там е Мейн Стрийт. А това там са паркът, гарата и музея — казах гордо, сочейки, за да покажа местата, за които говорех.
— Казвал ли съм ти, че си най-красивата екскурзоводка, която някога съм виждал? — повдигна ме и ме завъртя, подарявайки ми страстна целувка. Когато ме върна на мястото ми не само камбанарията, но и целият град ми се въртеше.
Вкопчих се за него, докато възвърна равновесието си.
— Исках да те заведа на място, където да ти покажа целият град, за една вечер — обясни Александър.
— Перфектно е! — съгласих се.
Разопаковахме специално приготвената от Джеймсън вечеря. Александър се нахвърли върху сандвича си със месо на скара и пресуши червената си напитка, докато аз си чупех парченца от френския хляб. Бях толкова разсеяна от красивата нощ, свежия въздух и красивото си гадже, че нямах особен апетит.
Но се смаях от това как Александър се наслаждава на храната.
— Може би някой ден ще ти сготвя — предложих му.
— Наистина? Знаеш ли как?
— Правя чудесен стек с пържени картофки и макарони със сирене. Мога да ти приготвя и купичка с мюсли.
Александър засия.
— Може би някой ден ще се възползвам от това.
Отпуснах глава върху скута му, докато той продължаваше да пие от бутилка с гъста течност.
Когато приключихме и почистихме, се опряхме върху арката на безопасно разстояние от ръба, но с цялостна гледка към града. Облегнах се и омаяна се загледах в Александър на фона на блещукащите светлинки на Хипстървил.
Всяка нова среща с Александър бе по-бълнуваща от предишната. Той прекарваше много време в мислене и подготовка на срещите ни, докато рисува поредната си картина. Знаех че сърцето ми ще забие лудо, ако докосне ръката ми или ако ми подари една неземна целувка. И в същото време, бях доволна, защото знаех, че мястото, където най-много исках да съм е тук, до него.
— Имам нещо за теб — каза, ровейки в раницата си.
Представих си как ми подарява малка кутийка за бижута — може би криеща пръстен — или по-голям подарък, нещо от сорта на букет с изсъхнали черни рози.
Вместо това той ми подаде плосък плик, с размерите на пощенски, прилежно вързан с черна панделка.
Разкъсах опаковката на плика в трепетно нетърпение да видя съдържанието му. Оказа се еднопосочен билет до Дулсвил.
— Не се ли вълнуваш? — попита, така грейнал, както и звездите над нас.
— Естествено…
Той изглеждаше разочарован от реакцията ми.
— Мислех си, че това искаш. С Джеймсън вече започнахме да си опаковаме багажа.
— Така е… Но ти все още си тук. Както и Леля Либи. И…
— И какво?
— Ъъъ… и… лятото. Свободата.
— Ще прекараме лятото вкъщи. Заедно.
— Прав си. Това наистина е най-хубавият подарък на света — казах и му дадох целувка.
Когато най-сетне чух новините, който така очаквах да чуя още откакто Александър напусна Дулсвил, не се оказах и наполовина толкова доволна, колкото си бях представяла. Александър не можеше да се върне в Дулсвил сега, когато Тъмницата бе на ръба на такъв катаклизъм. Не бях прекарала почти никакво време с Леля Либи, а и бях свикнала да танцувам и бъбря чак до изгрев със Скарлет и Оникс. Плюс това отчаяно исках да знам какво става с Джагър и Фикинс. Не бях готова всичко това да свърши.
Александър бе твърдо решен, че трябва да заминем. Нямаше начин да отложа заминаването ни. Или може би имаше… Ами ако изиграех картата с Клуб Ковчег.
Ако кажех на Александър за Тъмницата, той щеше да ме накара да му покажа за какво става въпрос и така пътуването ни да се отложи. Бях сигурна, че няколко дни, или по-скоро нощи, ще отидат в разследване на подземния клуб. Може би сега бе точният момент да му кажа всичко.
— Чух, че Дейвън е бил прав — казах изведнъж. — Тук наистина има вампирски клуб!
— Това е просто слух. Вярваш ли в клюки? — предизвика ме.
— Ами ако е истина? Не мислиш ли, че трябва да останем и да проверим?
Александър постави ръката си върху моята.
