леля ми за действителното ми местонахождение. За щастие способностите й стигаха само да прибере парите на хората.
Когато се върнах обратно при момичетата ги заварих погълнати от приятен разговор с „мартини младежите“.
— Къде беше? — ме попита Оникс.
— Сбърках завоя. Дори призрак може да се изгуби в тези гробници. — Русият засия. Малка капка кръв се спусна от ъгълчето на устните му. Оникс я избърса с салфетката от мартинито си.
— Наистина трябва да тръгвам.
— Толкова скоро? — попита ме Скарлет.
— Да, трябва да се връщам.
— Трябва да се присъединиш към нас утре — каза ми Оникс държейки ръката на червенокосия младеж.
— Да, трябва да дойдеш утре — потвърди и той.
Отправих се за мисията си „Среща с Леля Либи“. Но още веднъж се оказах изгубена сред гробниците. Не си спомнях по кой път влязохме с Оникс и Скарлет или колко дълго вървяхме. Не можах да намеря вкопаните черепи, нито посетителите, които лежаха в празните гробовете. И имаше дузина момичета в лабиринта от тунели с младежи вкопчени в шиите им.
Влязох в ниша пълна с играещи на „Средновековен Собственик на погребално бюро“, в друга играеха на „надпреварване с черната вдовица“18, а в още една с играеха на „Завърти бутилката с кръв“. И всички те бяха задънени.
Дотолкова загубих ориентация, че бях готова да се разкрещя от отчаяние. Трябваше да се върна при Леля Либи преди тя да се разтревожи и да се обади на полицията или по-лошо — на родителите ми. В края на една гробница открих врата. Надявах се, че води извън клуба нищо, че трябваше пак да влизам през главния вход. Нямаше дръжка. Плъзнах леко ръка в тъмнината по гладката повърхност на дървото, докато не открих едно резе. Стиснах го и го вдигнах. Вратата не водеше към задна алея, а по-скоро в нечий апартамент — таванско помещение с дузина средновековни свещника. За момент се поколебах. Изглеждаше ми някак познато и след това осъзнах, че съм била тук и преди. Това беше апартамента на Джагър.
Вмъкнах се вътре като се чудех каква информация мога да събера този път от заплашителния вампир.
Сивата главна врата в противоположния край бе открехната. Аквариумът, без вода, напълнен с камъни и мъртва тарантула, си стоеше до радиатора, точно както го помнех от последния път.
В най-далечния ъгъл на тавана лежеше ковчег, декориран с лепенки на готически групи, заобиколен от пръст.
Забелязах дървен кол покрит с кал и трева, навито въже и няколко дълги дъски — същите инструменти за правене на кръгове в посевите, които бях видяла в телевизионното шоу.
Усетих как някой се вмъкна през вратата зад мен. Бавно се обърнах.
Беше Финикс. Слънчевите му очила хвърляха сянка на бледото му лице, затова ми бе трудно да разчета изражението му.
— Какво търсиш? — попита ме той с отчетливия си румънски акцент.
Бях разтревожена. Знаех, че не трябва да си вра носа, нито в апартамента на Джагър, нито дори в Тъмницата, ако трябваше да съм честна. Финикс явно постоянно ме наблюдаваше от разстояние и се появяваше неочаквано от сенките. Неведението ми относно мотивите му го правеше особено интригуващ и подозрителен.
— Не би трябвало да дебнеш наоколо. Мога да те изпратя до изхода.
— Това няма да е необходимо — чух някой да казва от другия край на стаята. Джагър стоеше на главния вход на апартамента. — Рейвън е стара приятелка. А и познавам гаджето й от цяла вечност.
Двата вампира блокираха изходите — единия, който водеше обратно към клуба и другия, който излизаше в един коридор. (Спомних си, че слязох по един едва осветен коридор, когато за първи път посетих апартамента на Джагър.) Стаята беше без прозорци и нямаше други изходи. Нямах възможност за бягство.
Не знаех на чия страна да застана. Не бях достатъчно бърза, за да профуча покрай тях, нито пък достатъчно силна, за да ги избутам. Който и да е от тях можеше лесно да ме захапе.
Направих нещо, което не съм и сънувала, че ще направя. Отскубнах се и се скрих зад Джагър Максуел.
Избрах компанията на нечестивия, но познат вампир пред облечения в кожа непознат.
— Тя има такъв изискан вкус — каза Джагър на Финикс и след това затвори вратата на апартамента си пред носа му.
Не бях сигурна защо Джагър се държеше мило с мен. Може би се чувстваше задължен на Александър, задето върна братчето му невредимо. Но като цяло Джагър не заслужаваше доверие. Беше само въпрос на време да си покаже зъбите или словесно да ме заплаши, докато го следвам по слабо осветения коридор към товарния асансьор. Но вместо да ме предизвика, Джагър спокойно ме преведе по пустия коридор, без да прави проблеми, досущ като рицар пазещ своята кралица. Бях шокирана. Той зачиташе примирието с Александър. Очевидно сдобряването им за него означаваше също толкова много, както и за гаджето ми. Почти бях разочарована, когато влязох в асансьора сама, без спорове. Предполагам, че все пак направих правилния избор. Все още стоейки в коридора Джагър започна да затваря разнебитената врата. Докато тя със скърцане се затваряше нещо влетя изпод нея и запърха толкова близо над главата ми, че трябваше да се сниша.
Когато се успокоих видях един прилеп да виси надолу с главата от тавана. Черните му като мъниста очи ме гледаха заплашително.
Самотна крушка осветяваше асансьора точно като във второкласен филм на ужасите. Бързо натиснах бутона с надпис „К. К“ (Клуб Ковчег).
Джагър се вгледа в мен с разноцветните си, хипнотизиращи очи.
— Надявам се, че престоя ти беше приятен. Никога не можа да си сигурна. Може в крайна сметка да поискаш да се присъединиш завинаги — ми каза той с палава усмивка.
Асансьорът със скърцане бавно се издигна от дълбините на Тъмницата към официалния клуб и след това спря на приземния етаж.
Бързо отворих тежката врата на асансьора и забелязах вътрешния вход на „Клуб Ковчег“. Точно когато влизах вътре, прилепа отлетя нагоре.
Отново в безопасност в апартамента на Леля Либи седях на дивана й на колелца и драсках в дневника си, докато уличното осветление хвърляше сенки на одеялото ми. Леля заспа бързо, но аз се чувствах така сякаш бях погълнала едно дълго лате с шоколад и карамел.
Много въпроси жужаха в главата ми. Не бях сигурна защо съм привлечена от Финикс, така както в миналото бях привлечена от Тревър и Джагър. Не бе по начина, по който ме привличаше Александър, но все пак Финикс някак си бе запалил любопитството ми и бях заинтригувана да разбера защо и той е привлечен от мен. Бях разтревожена и за ситуацията в клуба. Ако Финикс завземеше клуба какво щеше да означава това за новите ми приятели? Момичетата можеха да имат едно спокойно място за вечността — сигурно, без да се притесняват за възможно преследване от смъртни. А с Джагър начело щеше ли това да означава, че вампирите в Хипстървил щяха да се разкрият? Безпокоеше ме това, че Джагър бе толкова жаден за власт, че би рискувал съществуването на целия си вид. Действията му бяха насочени срещу всичко, в което Александър вярваше. Александър искаше да се смеси със света на смъртните като смъртен, докато Джагър искаше да се страхуват от него — да спечели популярност и известност. Разбирах желанието на Джагър за известност. Не беше в природата ми да стоя в сенките — но имаше една голяма разлика — аз не бях вампир. Аз не застрашавах никого. И откакто бях започнала да се потапям в общността на вампирите — живот, за който винаги бях мечтала — се чудех дали този нов свят е по-различен от света, на който аз принадлежах. Тъмницата бе разкъсвана на две, точно както, която и да е общност на смъртните. Смъртните и безсмъртните май не бяха чак толкова различни.
Но все пак трябваше да призная, че света на безсмъртните ме опияняваше. Притежаваше всичко от света на смъртните, заедно с остротата и мрака, които така желаех. При все, че не можех напълно да се
