Той се засмя.
— Вечер на дамите е. Момичетата пият безплатно.
Бях толкова жадна колкото обезкръвен вампир.
— В такъв случай… нещо безалкохолно.
— Разбира се… защо да го разводняваме.
Сграбчи една зелена бутилка, наля от съдържанието й в керамична чаша и я бутна към мен.
Питието миришеше особено. Надявах се да има сладкия вкус на Kool-Aid8, но на консистенция го докарваше по-скоро до доматен сок.
Потопих пръст в течността и я приближих да я разгледам от близо.
Тогава осъзнах, че не беше нито Kool-Aid, нито доматен сок — беше кръв.
Дали това бе грешка или някаква лоша шега?
— Може ли да ми дадете и малко вода? — попитах го.
— Не ви ли харесва?
— Много е хубаво — казах аз като не исках да привличам излишно внимание към себе си. — Бих искала да си допия питието с чаша вода.
Той постави друг бокал до пълната с кръв чаша докато аз бършех ръката си под плота с антибактериална кърпичка.
Помирисах новата чаша. Кой знае — можеше да е пълна с уиски. Нямаше доловима миризма, така че опитах малка глътка. Имах късмет. Беше обикновена хипстървилска чешмяна вода. Изгълтах я на един дъх и оставих бакшиш на бара. Бях готова да сляза от столчето, когато някой си постави ръката на рамото ми.
Слаб мъж с набола брада седна до мен на бара.
— От къде сте?
Завъртях очи и се отдръпнах от ръката му.
— Това не е реплика за запознанство; наистина ви питам — откъде сте?
— Да не правиш проучване?
— В интерес на истината…
Не бях в настроение да кажа адреса си на един непознат. Беше ми достатъчно, че Джагър ме бе проследил от Клуб Ковчег до вкъщи последния път, когато бях в Хипстървил. Не исках господин Набола Брада да се появи вкъщи, независимо дали е обръснат или не.
— Ще трябва да попиташ някой друг за проучването си.
— Никога преди не съм те виждал тук. Как разбра за това място?
— Един малък прилеп ми каза.
Той се ухили.
— Ами ти? — попитах го само от учтивост.
— От кръговете в посевите. От тях разбрах, че тук има други от нашия вид.
— Извънземни? — попитах аз.
Непознатия пак се засмя. Бях заинтригувана от реакцията му, но знаех, че ако го продължа да го разпитвам той ще да изтълкува по-нататъшния ни разговор като насърчение.
— Позволи ми да те почерпя с питие — каза ми, приближавайки се.
— Аз си тръгвам, но ти благодаря все пак.
— Внимателна си. Разбирам… Ние всички сме. Затова Клуб Ковчег е най-готиният таен клуб. Тук можем да бъдем себе си. Между другото моето име е Леополд.
— А… Аз съм…
Усетих нещо да вибрира в чантата ми. Бръкнах вътре — беше мобилния ми телефон. Спасена от звънеца — или в този случай от вибрацията.
— Трябва да отговоря — извиних се аз оставяйки го на бара. Отворих капака на телефона и се вмъкнах под една каменна арка.
— Рейвън? — беше Леля Либи. Едва успявах да я чуя. — Как си?
— Здравей, лельо Либи — изкрещях в отговор. Добре съм.
— Какво правиш? Едва те чувам.
Закрачих из катакомбите, отдалечавайки се от шумния дансинг.
— Надула съм до дупка стереото ти.
— Ще трябва да го намалиш. Не искам съседите да ми се оплакват.
— Разбира се. Ще го намаля веднага като приключим разговора.
— Забавляваш ли се?
— Може ли да говориш по-високо? — помолих я, като държах другото си ухо затиснато с показалеца ми.
— Забавляваш ли се? Сигурна съм, че си отегчена до смърт.
— Не е толкова лошо — изревах аз в отговор, продължавайки да крача.
— Иска ми се да беше дошла на урока с мен. Учителя ни е от Кения. Наистина е страхотен.
— Не се тревожи за мен. И самичка се забавлявам добре — честно й отговорих аз.
— Какво? Не те чувам.
— Много се забавлявам — извиках, докато няколко посетители на клуба облечени в костюми на герои минаха покрай мен.
— Урока ще свърши скоро. Ще се видим по-късно.
— Не бързай, лельо Либи.
— Моля?
— Не трябва да бързаш заради мен.
— Не мога да те чуя. Ще говорим като се прибера. До после. — Тя затвори преди да мога да спечеля още време преди да се прибере.
Беше задължително да се прибера преди Леля Либи.
Пуснах телефона в чантата си и осъзнах, че съм загубила ориентация. Дали дансинга беше на ляво или на дясно? Имах шанс петдесет на петдесет да уцеля вярната посока. Голи крушки осветяваха каменния тунел и още няколко разклонения на катакомбите. Бях толкова погълната от разговора с Леля Либи, че не си бях обърнала внимание на посоката, в която се движех. Имах нужда от пътечка с трошички.
Забелязах някакви черепи вкопани в стените на тунела както плочки на кухня. Не си спомнях да съм ги видяла докато говорех по телефона, но пък отново „аз не гледах за нищо“.
Тунелът бе смътно осветен и тесен. Каменните стени ме притискаха сякаш искаха да подадат, докато крачех нерешително.
Дочух гласове и смях идващи от дъното на тунела, така че се отправих натам. Внимателно запълзях през катакомбите, стараейки се да не се препъна по неравния терен. Виещия се тунел стигаше до малка стая. ПЕЩЕРАТА. Около дузина посетители, с гръб към мен, слушаха нещо което си помислих, че е изнасящ шоу комедиант. Бях любопитна защо бяха избрали да го слушат вместо да танцуват на дансинга.
Но той не бе някой обикновен носещ сини дънки комедиант. Той бе с черна качулка на главата, хвърляща сянка на смъртно бледото му лице, и не разсмиваше публиката.
— Затворът трябва да поеме в нова посока. Защо да се крием в сенките, когато можем да направим много повече? — предизвика ги той. Улавяйки светлината от единствения прожектор златният ключ, висящ на черен синджир на врата му наподобяваше пропуск за зад кулисите на рок концерт.
— Съгласна съм. Защо да отричаме кои сме? — попита едно момиче със змия увита около врата й като наметка от норка.
— Ето защо този клуб е толкова важен и тук можем да бъдем себе си — започна друг.
— Затворът е тайно и безопасно място, което можем да наречем наше.
— Не е ли време да се разкрием? — заспори говорещата със змии, докато галеше влечугото. — Много от нас са вече доста изнервени от това криене.
— Но много други се чувстват в по-голяма безопасност само сред себеподобните си — призна един посетител.
— Ние не се разбираме с външни — каза друг.
— Може би е време да опитаме — каза едно момиче на първия ред.
