копнееше за кръв по начина, по който аз копнеех за карамелено лате.
Имаше толкова много неща, които исках да питам Александър, че не знаех откъде да започна. Докато продължавахме да режем от пържолите си аз полюбопитствах за нещата, които бях пропуснала по времето на раздялата ни.
— Тук ли е Валентин? Какво правеше през цялото време? Кога планираш да се върнеш вкъщи? — избълвах за секунда.
— По-бавно — ми каза той потупвайки ръката ми.
— Разкажи ми за Валентин. Той добре ли е?
— Да, Валентин е добре. Върна се при семейството си.
Зачаках да чуя още, но Александър само ми смигна и отхапа от един сладък картоф.
— И това е всичко? — запитах го аз.
Докато с Беки бихме започнали преразказа на някоя сочна случка с описание на „мястото на събитието“, последвано от описание на дрехите и диалога и щяхме да завършим с „дочутите слухове“ и пристрастни коментари, то Александър просто доставяше едносричен отговор. Как се предполагаше да чуя една подробна история поднесена по този начин?
— Тук ли е Валентин или в Румъния? — продължих да любопитствам.
— В Румъния предполагам.
— А видя ли Джагър?
— Да. — Александър се върна към рязането на пържолата си.
— Така ли? Какво ти каза той? Заплашваше ли те? Къде го срещна? На гробището в Хипстървил?
— Отидох до апартамента му в Клуб Ковчег. Трябва да призная, че и той беше изненадан — започна Александър. — Когато вдигна вратата, ме видя да стоя сам пред него — Валентин бе застанал до асансьора. Първоначално Джагър беше готов за схватка — сви юмруци, оголи зъби, но тогава видя Валентин и вълна на облекчение премина през него. Никога не го бях виждал такъв. Джагър беше толкова радостен да види, че Валентин е в безопасност, че забрави цялото ожесточение.
— Уау, ти наистина си герой — възторжено му казах аз.
— Беше очевидно, че Джагър изпитва смесени чувства, че точно аз бях този, който му върна Валентин. От толкова дълго време търсеше отмъщение от мен за несъстоялата се церемония с Луна, че не знаеше как да реагира. За първи път откакто се помня Джагър и аз не бяхме съперници.
— Иска ми се да бях там да го видя с очите си — му казах аз.
Той посегна да хване ръката ми.
— След като прегърна брат си, — продължи Александър. — Джагър ми протегна ръка. Точно тогава разбрах, че сключихме примирие — между него и мен и между семействата ни. Благополучното връщане на Валентин бе много по-важно от изпълнението на каквато и да е церемония.
— Мислиш ли, че сега вие двамата ще бъдете приятели?
Александър поклати главата си.
— За съжаление не. Ние сме абсолютни противоположности и нямаме много общо помежду си. Но сега нещата между нас се успокоиха и вероятно е по-добре за двама ни да не се виждаме за известно време, за да задържим нещата в това положение.
Александър отпи глътка от чашата си.
— Наистина се радвам, че си тук — ми каза тихо той.
— Аз също!
Впихме погледи един в друг. За момент ми се стори, че сме единствените хора на света. Милиарди хора пазаруваха, шофираха, живееха, но единственият човек, който усещах беше това великолепно момче, което се взираше в мен.
Александър се наведе към мен и нежно ме целуна. Бях толкова изгубена в целувката му, че не забелязах, че ръкава ми се беше натопил във вечерята ми.
— Чакай, позволи на мен — каза ми той, топвайки салфетката си в чашата си с вода и забърсвайки петното от масло.
— Да те е срам да ме заведеш някъде — пошегувах се аз. — И така, кога ще се върнеш в Дулсвил? — подметнах. — Утре? Идната седмица?
— Има само още едно нещо, за което трябва да се погрижа. Не мисля, че ще ми отнеме много време. Обещавам. Повярвай ми, доста е самотно да си далеч от хората, за които те е грижа най-много. — Александър нежно ми се усмихна. Почувствах внезапна тъга заради него. В Румъния той имаше семейство. В Дулсвил имаше само мен и Джеймсън, но тук в Хипстървил той и Джеймсън бяха сами.
— Как е семейството ти? — попита ме той учтиво.
— Липсваш адски на момчето Били. Ти си неговия герой.
— Когато се върна в Дулсвил, ще трябва да го заведем на някое научно изложение или на прожекцията на оригинала на „Междузвездни Войни“.
Засмях се.
— Виждаш ли? Ето затова си толкова специален. Мислиш по-скоро какво на него му се прави, отколкото да правим нещо, което на мен ми се прави — като да го завлечем на някое рейв парти.
Александър се усмихна.
— А Беки? — продължи той. — Все още ли се среща с Мат?
— Мисля, че сега докато си говорим, тя си избира сватбена рокля. Сигурна съм, че отброява дните до завършването, за да може да избяга с него.
Александър се засмя.
— Ами ти? И ти ли си като Беки? — Изражението в погледа му беше толкова преднамерено, че почти проби дупка в душата ми.
Поне веднъж аз бях безмълвна. Бях по-замаяно, влюбено и превзето по момичешки момиче, отколкото Беки е била някога. Не можех да му призная, че съм толкова омекнала, че: „Бих татуирала името ти на сърцето си само мама и тате да ми позволят“. Трябваше да изглеждам поне малко опитна.
През това време Александър чакаше за отговора ми.
— Чу ли, че в града са се появили окръжности в посевите? — го попитах аз.
Александър остави вилицата си.
— Къде го чу това?
— Във всички новини е. Мислиш ли, че може да са извънземни?
Той се поколеба.
— Предполагам, че е възможно…
— Ами, с Леля Либи имахме голям спор по въпроса. Познай каква е моята теория.
— Неуместна шега?
— Мисля, че са вампири, които сигнализират за местоположението на други вампири.
Очите на Александър се разшириха и той се задави с водата, която пиеше.
— Добре ли си?
Кимна ми с глава и покри устата си със салфетката.
— В това, което казвам има смисъл — продължих аз разсъжденията си. — Кой друг е буден през нощта, когато повечето смъртни спят? И кой може да види окръжностите по-добре от прилепите, докато лети в небето? — попитах аз.
Александър ме погледна с празен поглед.
Но това не ме обезсърчи.
— Единственото, което не мога да разбера е какво означават окръжностите в посевите. — Облегнах се внимателно на Александър. — Дали предупреждават другите вампири да стоят настрани или ги канят?
Александър бързо отклони поглед.
Джеймсън влетя в стаята носейки поднос с десерти и сложи край на разследването ми.
— Точно навреме — каза му Александър. — Тъкмо приключихме.
Джеймсън ни поднесе две абсолютно възхитителни крем-брюлета.
— Сякаш вечерям в петзвезден ресторант! — направих му комплимент аз.
Бледата кожа на Джеймсън се обагри в розово, докато избутваше чиниите от вечерята ни.
— Има толкова много за правене докато сме тук — развълнувано казах аз загребвайки от десерта ми. —
