да й доскучее от независимия й живот, леля Либи сякаш разцъфтяваше в него. Излизаше често на срещи и имаше широк кръг от приятели в театралните среди. Леля Либи беше страхотна. Някой толкова готин като нея може да има всеки мъж, който си пожелае.
Повторих сенките си с цвят на шоколад и очната си линия, и подсуших влажната си коса. Подуших сос терияки6 и намерих леля ми — тази, която винаги съм познавала, облечена в избродирани дънки, украсени с камъни сандали и вързана през врата й блузка под лененото сако — да разбърква нещо в тиган.
Въздъхнах, облекчена, че леля ми се бе върнала към своя вкус.
Леля Либи ни сервира здравословните предястия. Седяхме на масичката й за кафе върху свръхголеми и несъответстващи си пухкави възглавници, заобиколени от свещи, тамян, и ухание на подправките от азиатската гозба.
— Мисля, че ще се омъжвам! — обяви тя внезапно. — Умирах си да ти кажа.
— Така ли? — изненадано я попитах аз. — Поздравления! Татко не спомена…
— Е, добре де, не е официално или нещо такова. Всъщност, ние все още не сме излизали на среща. Срещнах го миналата вечер.
Лицето на леля ми се обагри в червено. Тя грабна една кафява чантичка, което лежеше върху креслото й в индийски десен и извади едно разноцветно портмоне. Отвори го и ми показа една хартиена салфетка. На нея имаше едно мъжко име и телефонен номер.
— Има красив почерк, нали?
— Дейвън. Готино име.
— Нямам търпение да ти разкажа всичко за него.
— Кажи ми всичко!
— Той има светло сини очи и прошарена в черно и бяло коса.
— Звучи ми мистериозно.
— Забелязах го в публиката, докато бях на сцената. Почти не успях да го различа, защото бе точно зад светлината на прожекторите. Той има най-пронизващите сини очи, които някога съм виждала. Очите ни се срещнаха и аз забравих репликите си. Стоях там, замръзнала все едно с часове. Той имаше абсолютно хипнотизиращ поглед.
Засмях се. Леля Либи се държеше като шестнадесетгодишна влюбена девойка.
— Когато представлението свърши той ме чакаше. Между нас имаше такава интензивна връзка, каквато никога преди не съм изпитвала.
— Знам точно какво имаш предвид. Точно това чувствам към Александър. И затова трябваше да дойда тук…
— Да дойдеш тук ли? — попита ме тя.
— Ъъъ… за да си поговоря с момиче за това.
— Знам какво имаш предвид. Пукам се по шевовете от желание да говоря за него, но не знам почти нищо за него — освен, че е красив!
— Сигурна съм, че е само въпрос на време да започна да го наричам чичо Дейвън. Мога ли да съм облечена в черно на сватбата ти?
— Не бих искала да си облечена по друг начин. Имаме среща в идните дни и ти трябва да дойдеш.
— Ще излизаш на първа среща с него и искаш да се появиш с мен? Твоята вманиачена във вампири племенница? Дори аз не мисля, че това е добра идея.
— Трябва да дойдеш. Нямам търпение да го видиш… и не мога да те оставя тук сама.
— Разбира се, че можеш, но можем да преговорим всичко утре.
Тъкмо бяхме оставили чиниите в мивката, когато леля Либи забеляза колко е часът.
— Имам урок по барабани. Надявах се да се присъединиш към мен.
— Ами… аз…
— Може и да не ходя.
— Не, не искам да го изпуснеш заради мен.
— Тази вечер е майсторския клас. Иначе не бих и помислила да отида.
— Моля те, отиди. Аз ще съм добре — нямаше да мога да претичам целия град и да се опитам да се свържа с Александър, ако стоя цяла вечер на урока по барабани.
— Помисли си, докато се приготвя.
Докато леля Либи се приготвяше, аз изтегнах крака в креслото й и включих деветнадесет инчовия й телевизор, на който се облягаше един кактус. Телевизорът хващаше само местни канали и цветовете му бяха избледнели от време на време.
— Как живееш без кабелна? — раздразнено я попитах аз.
Превключих на местните новини. Обикновено щях набързо да изключа телевизора и да се заема да изпращам SMS-и на Беки, с които да и разкажа за пътя, но нещо привлече вниманието ми.
— Здравейте, аз съм Ан Рамирез, с репортаж на живо. Стоя заедно с Фред Сиърс, собственик на ферма, който е открил очертан кръг в посевите си от пшеница. Това е втория подобен случай в страната за по- малко от месец, като този е малко по-необикновен от предишния.
Камерата обхвана пшеницата, където стеблата бяха наведени към земята във формата на една голяма окръжност с диаметър около 50 метра и няколко по-малки кръга в центъра.
Дребната, но хубава жена стоеше до чернокосият фермер, който беше три пъти по голям от нея.
— Кога забелязахте това? — го попита тя.
— Когато се събудих. Просто бе „изникнало“ — пошегува се.
Завъртях очи когато видях две още не достигнали тийнейджърска възраст деца да тичат около кръга.
— Видях прилепи да кръжат над околността миналата нощ — каза почти без дъх едното момче на репортерката.
— Глупак, това бяха гарвани — убеждаваше го другото. — Бягаха от космическия кораб, който кацна тук.
— Бяха прилепи! — настоя първото.
— Нещо интересно? — извика ми леля от стаята си.
— Само окръжности в посевите и кръжащи прилепи.
— Момичетата в агенцията говореха за това на обяд. Убедени са, че всичко е заради рекламата.
Репортажа премина към снимки от въздуха от хеликоптера на телевизията. Кръга беше впечатляващ.
След това камерата се върна на репортерката.
— Космически кораб или просто извънземни? Вие решете. Това е от мен, Джей.
— Това е такава измама… — извиках на леля. — Видях един репортаж по телевизията, където едни деца признаха, че те са ги направили. Демонстрираха на репортера как през нощта са използвали пръчка, въже и дървени дъски, за да наведат надолу стеблата и да оформят гигантски кръг.
Леля ми се върна в дневната облечена в блузка с паднали рамене и грахово зелени панталони тип йога.
— Аз вярвам, че не сме сами в слънчевата система. Може да са били извънземни. Никой не е опровергал съществуването им.
— Шегуваш се? Наистина ли вярваш в извънземни?
— И ти наистина ли вярваш във вампири?
Имаше право.
— Да, но те съществуват — изтърсих без да се замисля. — Ъъъ… Искам да кажа, че никой не опровергал съществуването им.
— Само казвам, — заспори леля Либи, докато правеше последни корекции в прическата си, — че може да е направено от извънземен космически кораб — или пък е сигнал за други извънземни. И тези кръгове в посевите не са ли замислени да се гледат от въздуха?
— Момчето по телевизията се кълне, че миналата нощ е видял прилепи. Може да са вампири сигнализиращи на други вампири — предложих аз.
— Хмм. Твоята теория ми харесва повече. Извънземните са някакви странно изглеждащи, със зелени
