шофьори.
Нетърпението ми да зърна отново Леля Либи растеше. С нея бяхме единствените аутсайдери из целият род Мадисън. Леля ми имаше необикновен начин на живот, работеше като сервитьорка във вегетариански ресторант, за да издържа актьорската си кариера. Тя бе свободен дух, а чудатото градче Хипстървил бе мястото, където можеше да е самата себе си, да яде органична храна, да се облича ексцентрично и да няма предразсъдъци. Макар че имахме различни вкусове, винаги съм я чувствала някак близка, защото и двете изпитвахме страст към едно и също нещо — към това да бъдем различни.
След още десет минути Леля Либи все още не се виждаше от никъде. Може би бе изпратена на рецепцията или се занимаваше с пълненето на солниците в ресторанта. Можех да усетя втренчения поглед на татуирания касиер. Не исках да изглеждам като скитница, каквато всъщност си бях или като крадла, каквато определено не бях. Стомахът ми започна да къркори. Отидох да се колебая в отдела за бонбони и потънах в размисли кой захарни бонбони, причиняващи кариес да си взема, когато почувствах как някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Пред мен стоеше една красива дама облечена в изгладени панталони и скъпо сако на компанията „Happy Homes“, с усмивката на татко на лице.
— Лельо Лили? — попитах объркана.
— Рейвън! Прекрасно е, че те виждам! — притисна ме толкова здраво до себе си, че усетих как мокрото й от дъжда лице се притиска в моето. — Надявам се да не съм закъсняла много.
— Току-що дойдох — послъгах.
— Обзалагам се, че умираш от глад. Може да спрем някъде и да вземем нещо за ядене. Взех си почивка за остатъка от деня. — Взе куфара ми и се устреми към античния си Фолксваген „Костенурка“.
Докато си слагахме коланите единственото, което ми се отдаваше бе да я зяпам и да се чудя защо бе заменила униформата си на сервитьорка със скъп костюм.
— Изненадана ли си, че ме виждаш с костюм? — попита, явно прочела мислите ми.
— Не съм предполагала, че някога ще те видя без сандали и цвете в косата — заядох се.
— Осъзнах, че ми е време да си намеря истинска работа — призна тя. — Не исках да притеснявам баща ти, за това не му казах. Работя от скоро, а вече си взех половин ден отпуска — засмя се. — Така, че кой знае може да не се задържа дълго.
Тя запали колата, двигателя запърпори, и я подкара надолу през старинния център на града.
Леля Либи беше независима личност, почувствах такова разочарование и тъга, че се отказва от мечтата си. Не исках тя да се променя, както не исках и аз самата да го правя. Замислих се щом Леля Либи се бе отказала от нещата към които бе така привързана, щях ли и аз да го направя?
— Отказа ли се от актьорството? — попитах.
— Не, то е в кръвта ми — каза тя. — Всъщност сега правя one-woman show5. Можеш да извадиш момичето от актьорството, но не и актьорството от момичето.
Почувствах се облекчена.
— One-woman show… Това е чудесно. Сигурно съвсем скоро ще се сдобиеш със свой собствен Оскар.
Леля Либи се разкикоти, но после отново стана сериозна. Капките дъжд биеха по стъклата, а чистачките се бореха да ги почистят, докато ние пътувахме към апартамента й.
Почувствах нещо странно, когато погледнах през прозореца. Мрачна сянка бе покрила града като одеяло, докато карахме през него. Стори ми се, че докато преминавахме покрай църквата зърнах прилепи да кръжат около нея.
— Ау! Тези приличат на…
— Прилепи?
— Да.
— Свили са си гнездо в едно от помещенията на магазина. Ще се влюбиш в тях!
— Жестоко!
— Както ще харесаш къщата, която току-що дадохме под наем.
— Наистина ли? Обитавано ли е от призраци?
— Определено. Става въпрос за полуразрушено имение.
— Имение? — попитах. Може би бе същото, в което Александър и Джеймсън се бяха настанили последния път, когато бях тук.
— Да — отвърна леля.
— Е, сигурно тук има много такива — подметнах.
— Чак много не. Пък и като това друго няма.
— Какво имаш предвид?
— Необитаемо е от години. Задният двор е напълно обрасъл и мисля, че стъпалата имат нужда от основен ремонт, но май на новите наематели това не ги интересува.
— Тази на Ленокс Хил Роуд ли?
— Да. От къде знаеш?
— Ъъъ… Помня, че видях нейни снимки във вестника последният път, когато дойдох тук — излъгах.
— Прилича ми на къща, в която ще се влюбиш. Нямаше да се изненадам, ако се бе оказала обладана от духове.
Ако някой бе наел къщата, тогава къде Александър и Джеймсън бяха отседнали? И как въобще щях да ги намеря?
— Имаш ли все още ключ? Може ми ще ми позволят да направя една обиколка.
— Не, мъжът, който я нае взе ключа.
— А как изглеждаше той?
Леля ми ми се стори объркана.
— Просто се чудех какъв човек би наел това имение. Може би принц или изпълнителен директор — намекнах и аз.
— Този човек не беше принц, а по-скоро джентълмен. И наистина изглеждаше зловещо — по един призрачен начин. Предполагам затова и му харесва къщата.
— Джеймсън! — изтърсих аз в момента, в който Леля Либи натисна клаксона и наби спирачка.
Една лястовичка излетя пред нас.
— Спирам на птичките — ми каза тя с усмивка.
Зачудих се защо Джеймсън ще наема имението. Планираха ли да останат за неопределен период от време? Сърцето ми замря. След това си спомних успокоителните думи на Александър: „Ще се върна скоро.“ Но какво задържаше гаджето ми тук?
Завихме по три лентовата улица на Леля Либи и тя уверено или по скоро самонадеяно, набута своя Фолксваген „Костенурка“ в едно анорексично малко пространство между един камион и един оранжев скутер. Леля Либи заключи с верига предното колело. Отвори входната врата на обикновената къща от 40- те години, отключи пощенската си кутия, а после и вратата на апартамента си. Леля Либи имаше толкова ключове колкото и портиера на гимназия Дулсвил.
Още преди да влезем уханието на лавандула ни лъхна от пукнатините на вратата на апартамента. След като влязохме полъх на аромат от цветя ме удари сякаш току-що бях влязла в ботаническа градина.
Въпреки че начина на обличане на леля ми се бе променил, дизайна на апартамента й бе останал същия. Освен няколко наръчника по недвижими имоти върху масичката за кафе, шестдесетте и седемдесетте все още властваха в апартамента с една спалня. Завеси на ресни висяха от рамката на вратата на спалнята й, а полуизгорели свещи заемаха всеки свободен сантиметър от полицата на камината до пода.
Докато сменях пропитите ми с дъжд дрехи със сухи в спретнатата баня на Леля Либи, си представих какъв ли би бил живота ми, ако никога не бях срещнала Александър. Каква ли щях да стана? Дулсвил беше прекалено скучен за момиче като мен. Вероятно щях да се окажа в Хипстървил, в апартамент подобен на този на леля ми, само че щеше да има покрити с восък свещници, черни дантелени завеси и Гаргойли по рамката на леглото ми.
Но какво значение щеше да има, ако нямаше да мога да го деля с Александър? Щях да живея самостоятелно и нощ след нощ да работя, вероятно, като барманка в Клуб Ковчег. Почувствах как пристъп на самота ме обзема заради леля ми, която се хранеше, спеше и живееше сама, откакто се помнех. Вместо
