— Мислех си, че шкафчетата ни трябва да са чисти отпреди дни — каза Мат. — Имаш ли нужда от помощ?
— Благодаря, но искам да запомня този паметен миг. Ще се видим отвън, приятели.
Докато любимата ми двойка се отправи навън, групичка момичета с дизайнерски чанти и обувки минаха покрай мен с важна походка все едно вървяха по моден подиум, потънали в разговори за пътешествия из Европа и лагери, организирани от училището, които нямаше как да пропуснат.
Хвърлих още един последен поглед към мястото, където вече нямаше да се налага да ходя — Гимназия Дулсвил.
Топлият летен ветрец подухваше през открехнатите врати и прозорци на класните стаи. Почувствах се все едно съм пораснала с няколко педи. Прехвърлих раницата си през рамо и пъргаво преминах покрай отворените класни стаи.
Бях само на няколко крачки от свободата. Протегнах се, за да бутна входната врата и тогава някой изскочи пред мен.
Нищо не можеше да развали настроението ми днес — не и на най-любимия ми ден от годината. Е, почти нищо. Тревър Мичъл — моят трън в очите и доживотен отмъстител, нагизден в сиво-кафява униформа бе забил поглед право в мен.
— Нали не си мислеше, че ще те пусна да си тръгнеш без да ти кажа „Чао“?
— Махни се преди ботушите ми да се срещнали със слабините ти — предупредих го.
— Не съм виждал Чудовищното Момче от седмици. Да не би да го държиш заровен на някое специално място?
— Махни се от пътя ми преди да звънна в моргата. Мисля, че имат свободни места.
— Наистина ще ми липсва да не те виждам всеки ден — когато го каза Тревър задържа погледа си за дълго, сякаш внезапно осъзна, че думите му са истина. Личеше си, че е сериозен и това го изненада толкова колкото и мен.
— Сигурна съм, че ще го преживееш. Ще си имаш да си избираш от цял куп красавици със шоколадов загар, сякаш току-що излезли от „Спасители на плажа“, които да те заминават.
— А ти какво ще правиш? Чух, че Чудовищното Момче е напуснало града. Завинаги. Че ще те остави сама в града за цялото лято.
Мразех слуховете, които плъзнаха по повод заминаването на Александър.
— Той не си е тръгнал… завинаги — защитих се аз. — Ще се върне. Но и без това няма значение, защото аз отивам да го видя. Ще прекараме лятото заедно извън града и далеч от теб.
Знаех, че послъгвам, но мисълта за това как Тревър размотава се с личната си охрана и ми се подиграва, докато чакам сама пред Имението накара смъртната ми кръв да кипне.
Тревър не беше разстроен от заявяването ми, то само го стимулира.
— Тогава какво ще кажеш за една целувка? — каза, със секси усмивка. — Нещо, с което да ме запомниш? — спомних си за подмятането на Валентин за това, че Тревър е тайно луд по мен, все още се съмнявах в това. Никога преди не съм знаела какво става в главата и още по-малко в сърцето на Тревър. Дори не бях сигурна, че има такова. Тревър беше възхитителен — нямаше съмнение в това. Зелените му очи, от които направо можеше да се разтопиш и изваяното му лице лесно можеха лесно да го направят следващият модел за корицата на Sports Illustrated2. Но никога не съм била сигурна дали Тревър наистина ме харесва или просто обича да се заяжда. През времето, в което разсъждавах, той не само не се махна от пътя ми, но и пристъпи към мен. Имаше само едно момче, което щях да целуна и това беше Александър.
Опитах се да го избутам от пътя си.
А Тревър ми хвърли дяволит поглед и секси усмивка. Колкото повече се борех, толкова повече му харесваше. Сякаш бях най-големият му футболен опонент и той винаги отчаяно търсеше повод за още една игра.
Спрях се за миг и се загледах нагоре към момчето, което ме тормозеше още от детската градина. Тревър наистина беше единственият, който ми обръщаше внимание в училище, освен Беки. Не бях сигурна дали и на мен нямаше да ми липсва да го виждам всеки ден.
— Ще ти дам нещо, с което да ме запомниш — казах. — Можеш да ме гледаш как си тръгвам.
Избутах го и избягах през вратата на път към свободата.
Излязох извън дулсвилската гимназия на фона на ослепително яркото слънце.
Учебната година бе вече минало. Макар че в интерес на истината това бе най-добрата година от живота ми — годината, през която се срещнах, излизах, танцувах и се влюбих в Александър Стерлинг.
Останалите ученици поели пеша към къщи или се качващи се в прескъпите луксозни коли на бащите си, се отправяха към месеци на забавление под слънчевите лъчи с хора също като тях. Бях прекарала цяла учебна година, заобиколена от хора като Тревър.
Моята Немезида ме подтикна да видя нещата под друга светлината. Беше време да бъда с хора от моя вид. Нямаше да прекарам нито лятото си, нито който и да било друг ден без Александър.
Имаше само едно нещо, което ме разделяше с Александър. Аз самата.
А това можеше много лесно да поправи, само с едно телефонно обаждане.
Глава 2. Новоназначен
Преди повече от няколко месеца аз махнах на мама за довиждане от спирката Грейхаунд3 в Дулсвил и се качих на междуградския автобус за Хипстървил, за да посетя крайно консервативната хипи сестра на тате — Леля Либи.
Днес все едно бях взела конска доза антидепресанти, толкова бях ентусиазирана заради завръщането ми в чудатото градче Хипстървил — дом на единствено по рода си кафе, поднесено в ръчно изработени чаши и прясна кифличка (не онези бледи подобия на кифли, които се сервират по анкетите за нови продукти на фона на стари шлагери от грамофонни плочи), бутици за готици и почитатели на алтернативна музика както и перфектния страховит Клуб Ковчег. Бях развълнувана, че ще видя Леля Либи отново, но по-важното бе, че само след няколко часа щях да се събера отново, или поне така се надявах, с моята безценна вампирска половинка.
Прекарах пътуването с автобуса в драскане в моя дневник Оливия Ауткаст и мечти за това как с Александър ще се съберем. Щяхме да се срещнем в Клуб Ковчег, където бледи манекени с прилепски криле висят от тавана, а призрачна мъгла се носи по въздуха. Александър щеше да ме чака в центъра на дансинга с черна роза в ръце. Аз ще се затичам към него, а той ще ме улови в прегръдките си все едно съм готическа Жулиета. Ще се наведе към мен и ще ми подари дълга, съблазнителна целувка за добре дошла, която да ме накара да потръпна от главата до петите. Щяхме да танцуваме цяла нощ на фона на тракащата музика на Скелетите, докато краката ми не откажат да ме държат повече. Тогава с Александър щяхме да се осмелим да се промъкнем в гробището на църквата, да пропълзим до необитаваната крипта, където един празен ковчег щеше да ни очаква. Той щеше да затвори капака му, с идването на изгрева, за да останем сгушени заедно в мрака.
Бях преполовила един епизод от The Munsters4 по iPod-а, който ми бе заел Били Момчето, когато забелязах знак, на който пишеше, че сме на 4 километра от Хипстървил.
Последният път, когато пристигнах в Хипстървил, небето бе ясно и пухкави сини облачета се носеха над града. Този път заварих злокобни облаци и бурен порой.
Наметнах се със суичъра си на черепи и кости, докато шофьора, видимо непритеснен от проливния дъжд, разтоварваше куфарите от багажното отделение на автобуса. Щом видях куфара си, го грабнах и го отнесох под навеса на спирката до образувалата се навалица от пътници. Едно нещо си бе останало непроменено — Леля Либи не се виждаше никъде.
Наблюдавах как всеки пътник се качва при близките си, докато не останах да чакам сама на спирката. Когато ми доскуча да потапям ботушите си в уголемяващите се локви, реших да поема към супермаркета, намиращ се на няколко километра от спирката. Вътре проверих всеки коридор за готино хипи маце с аромат на рози примесени с подправки или за жена носеща сандали Nairobi и пола в цветовете на дъгата. За нещастие единственото, на което се натъкнах бяха няколко тираджии и няколко гладни автобусни
