Нуждаех се от помощта на приятелчето идиот на момчето Били, факира с джунджурийките — Хенри, но той очевидно беше на много километри от тук. Порутеният гараж беше по-здрав, отколкото изглеждаше. Използвайки цялата си сила не успях да помръдна нито една от олющените от боя дървени дъски.
Огледах гаража от всички страни. Никъде нямаше прозорец. На едно място обаче на няколко педи от земята забелязах една малка цепнатина между две от дъските. Светлината на залязващото слънце осветяваше малкото пространство. Макар че присвих очи, за да виждам по-добре единственото, което различих бе един бял чаршаф, постлан върху нещо, което приличаше на старо колело или косачка. Но точно до него нещо блещукаше на светлината. При по-подробно вглеждане видях, емблемата на Мерцедес на капака на колата.
Втурнах се обратно имението. Поставих един захвърлен сандък под прозореца на кухнята и стъпих върху него. В опитите си да надникна вътре се надигнах на пръсти. Прозорецът беше мръсен, така че беше почти невъзможно да видя нещо вътре. Затропах настоятелно по стъклото на прозореца, докато се взирах през една дупка с големината на монета от 50 цента.
Внезапно едно изцъклено око се взря право в мен.
Стресната, изпищях и се строполих от сандъка право на задните си части в мократа трева.
Чух звука от отключване на ключалки и отваряне на врата.
Замръзнах на място. Ами ако бях сгрешила, че съм видяла емблемата на Мерцедес, която бях така сигурна, че е от колата на Джеймсън? Бях толкова развълнувана като я видях, че дори не обмислих добре откритието си. Паркираната кола можеше да е от друга марка или модел, можеше дори да е бяла. След момент можеше да бъда обвинена за в навлизане в чужда собственост, хвърлена в затвора за малолетни престъпници на Хипстървил или най-малкото принудително върната в Дулсвил.
Прехапах черната си устна и задържах дъха си.
И тогава на вратата се показа Джеймсън.
Икономът на Александър се напрягаше, за да ме види през мрежестата врата.
— Джеймсън, аз съм, Рейвън.
— Госпожице Рейвън? — възкликна той объркано и отвори вратата. — Не може да сте вие. Какво правите тук? В задният двор?
Скочих на крака, изтупах късата си пола и изтичах по неравните стъпала към Зловещия човек. Бледото чело на Джеймсън се набръчка.
— Госпожице Рейвън, изненадан съм да ви видя тук. Но мога да добавя, че изненадата е приятна — каза той с вяла усмивка.
— На гости съм, на леля ми Либи — казах, успокоена да видя отново мършавия иконом. — Исках да кажа на Александър, но нямаше никакъв начин, по който да го уведомя. Наистина сериозно мисля, че е крайно време ти и Александър да си вземете мобилни телефони.
— Моля, влезте. Скоро ще се стъмни.
Уханието на сладки картофи изпълваше цялата декорирана в селски стил кухня. Джеймсън приготвяше вечерята или, в с случая с Александър, закуската.
— Ще останете ли? — попита ме той с обичайния си отчетлив румънски акцент.
— С удоволствие, ако не ви затруднявам.
— За вас винаги има свободно място на масата.
Сърцето ми се разтопи от любезността на Джеймсън. Умирах да притисна мършавия човек за информация за това какво точно правеха в Хипстървил и защо бяха наели имението, но това трябваше да почака, защото имаше нещо по-важно, което в момента си почиваше някъде из имението.
— Може ли да видя Александър? — попитах аз нетърпеливо.
Със свръх големите кафяви ръкавици за топло, Джеймсън отвори вратата на старинната фурна и извади една тавичка със сладки картофи покрити с алуминиево фолио. Зад него гледката през зацапаното от мърсотия стъкло на прозореца ми се стори като маслена хотелска картина — залязващо слънце едвам надничащо през перестите облаци.
— Знаеш, че Александър предпочита да спи през деня — напомни ми той.
— Естествено… аз само си помислих…
— Е, голяма изненада е, че пристигнахте — каза той като учтиво се опитваше да ме забавлява. — Сигурен съм, Александър много ще се зарадва, че сте тук.
— И аз така се надявам! Колко дълго планирате с Александър да останете тук? — попитах.
Джеймсън спря, след това сякаш се разсея.
— Дали сложих масата? — почуди се той.
— Съжалявам, че се натрапих по този начин — извиних се. — Мога ли да ти помогна с подреждането й?
— Това няма да е необходимо, госпожице Рейвън. Защо не седнете да си починете в кабинета. Александър скоро ще слезе.
— Може ли да разгледам набързо наоколо?
— Разбира се, но останете на първия етаж. Днес нямах време да почистя другите стаи — каза той.
Ако първия етаж изглеждаше така след почистването на Джеймсън, можех да си представя как изглеждаше втория. Купчини прах се бяха насъбрали във всеки ъгъл и паяжини висяха от античния кристален полилей. Имотът бе твърде огромен, за да може един зловещ човек да почисти всичко. Имението бе най-малко десет пъти по-студено от вилата им в Дулсвил и далеч по-празно. Дървената подова настилка беше неравна и издута от влагата. Поскитах се из коридора: портретите по стените липсваха, а тапетите бяха избеляли и изпъстрени с петна. Всички стени и стаи бяха голи, включително и тези, които очевидно преди са служели за гостна и библиотека. Единственото изключение беше трапезарията в нея бе разположена продълговата каменна маса, с антични черни, кадифени столове по един за всеки край.
Джеймсън ме бе предупредил да се огранича само до първия етаж сякаш беше добрата вещица Глинда, която казва на Дороти да ходи само по пътя със жълтите павета. От подножието на грандиозното стълбище в края на първия ред стъпала можех да видя единствено един прозорец със завеси в кралско синьо. Почудих се какво имаше след следващите два реда стъпала, които се намираха извън полезрението ми над мен. Осъзнавайки, че ще имам само секунда преди Джеймсън да започне да подрежда масата, се промъкнах по някогашното величествено стълбище. Точно както Дороти и аз не последвах указания ми път.
Тръпки затанцуваха надолу по гръбнака ми, докато се промъквах през тесния и самотен коридор. Отварях врата след врата, за да открия празни спални и дрешници, а стъпките ми отекваха в пустите пространства. Докато стаите на вилата в Дулсвил бяха пълни с мебели, книги и антични спомени, стаите в тази къща бяха лишени от каквито и да било спомени. Единствената стая, която показваше някакви признаци на живот се намираше в дъното на коридора. Съдържанието й беше: едно единично легло и един скрин изработен от кедрово дърво. Предположих, че това бе стаята на Джеймсън.
Когато лекичко затворих вратата на спалнята на Зловещия човек, забелязах нещо да се вее над мен на тавана в коридора. Късо, дебело парче от бяло въже висеше от една правоъгълна врата на тавана. Беше извън обсега на ръката ми, но с един добър отскок може би щях да успея да го стигна. Знаех, че трябва да се върна обратно долу, но това противоречеше на природата ми.
Първият път когато скочих не успях дори да докосна въжето. При вторият ми опит пръстите ми го докоснаха. Най-накрая, на третия път, го сграбчих. С цяла сила бързо дръпнах въжето и го хванах за по- сигурно с цялата длан на ръката си. Вратата, скърцайки, бавно се спусна към мен и едно стълбище се разгъна точно като пожарните стълби в задните улички на Ню Йорк. Изненадващо, дървените стъпала изглеждаха в относително добро състояние. Може би предишните обитатели не са се нуждаели от тъмен таван-скривалище.
Тихо се заизкачвах по стъпалата, любопитна да разбера какво има горе. Светлина от втория етаж грееше като малък прожектор и осветяваше част от тавана. Миризма на мухъл изпълваше помещението с размерите на класна стая. Таванската, както и другите стаи на долния етаж, бе празна. Статива на Александър, принадлежностите му за рисуване и матрака не се виждаха никъде. Тънък лъч светлина проникваше през един кръгъл прозорец в другия край на скосяващите се стени на тавана. Отидох на пръсти до там и забелязах един небоядисан, обикновен, стар, дъбов гардероб под прозореца. Опитах да отворя вратичките му, само за да открия, че са заключени. Може би шперцът за всичко се криеше някъде тук, до истински кости7. Огледах се наоколо опитвайки се да нагодя зрението
