Трябва да се срещнеш с Леля Либи. А и „Готини Готици“. И разбира се Клуб Ковчег!
Александър строго ме погледна.
— Само не Клуб Ковчег.
— Не се тревожи, мога да вляза. Имам фалшива лична карта.
— Не това имах предвид. Този клуб не е място, което момиче като теб би трябвало да посещава.
— Момиче като мен ли? — засмях се невярващо. — Това е готически клуб. Създаден е за мен! Откакто го посетих за последно си мечтая да отидем там заедно. Какво би могло да се случи?
— На едно момиче в бар ли? — така ми зададе въпроса, като че имах две глави. — Не гледаш ли новини?
— Знам — казах му като завъртях очи тъй като ми прозвуча сякаш ме мъмреха родителите ми. — Не е най-безопасното място… но…
— Последния път там срещна Джагър. Спомняш ли си?
Александър имаше право. Не можех да се похваля с най-добрите резултати от решенията си. Любопитството ми бе завело най-големия враг на гаджето ми право при него, поставяйки него и семейството ми в голяма опасност.
— Да — признах най-накрая. Разочарована застъргах изгорялата захарна глазура, образувала коричка по вътрешната страна на купичката.
Александър постави призрачно бялата си ръка върху моята.
— Ще отидем, но заедно.
— Можем ли да отидем тази вечер? — го попитах аз вирвайки глава закачливо.
— Какво ще кажеш за утре. Аз не очаквах гости, забрави ли?
— О, да, разбира се. — Спомних си как нахлух при него. След това вдигнах вежда скептично и го предизвиках. — Нямаш някоя гореща среща, нали?
— Да. Всъщност имам.
— Така ли?
— Да и тя почти приключва. — Александър хвърли поглед на античния мраморен часовник поставен върху полицата на неизползваната камина. Часовникът едва тиктакаше, а голямата му стрелка бе счупена. Не исках вечерта да свършва, но знаех, че е неизбежно. Той избърса устните си с ленената салфетка и след това хвана ръката ми.
— Толкова се радвам, че дойде — каза ми с обожание. — Винаги успяваш да ме изненадаш.
— Ти също ме изненадваш… — След като си поех дълбоко дъх го попитах. — Защо вие двамата все още стоите тук?
Точно тогава Джеймсън се върна да събере съдовете.
За момента Александър се откачи от въдицата.
— Позволете на мен, госпожице Рейвън — каза ми Джеймсън. Александър и икономът му подредиха съдовете на най-горното рафтче на количката.
— Джеймсън ще те закара до апартамента на леля ти.
Погледнах към счупения часовник мъчейки се да разбера точния час.
— Джеймсън може да ме остави където е урока на леля ми по барабани. По-близо е. Мисля, че може да сте срещали леля ми Либи. Тя работи в Happy Homes.
— Онази красива дама е твоята леля? Трябваше да се досетя. Тя е толкова чаровна… точно като племенницата си — ми каза Джеймсън.
— Чакам с нетърпение да се срещна с нея — каза Александър. И добави шепнешком: — Въпреки, че ще трябва да измислиш някакво извинение да не се видим на дневна светлина.
— Извинение? Аз съм я писала тази книга! Имам готово извинение за всякакви случаи.
Точно като викториански джентълмен само, че без цилиндъра, белите ръкавици и английския акцент, Александър ме изпрати до вратата и надолу по каменната пътека, докато Джеймсън докара колата отпред.
— Ще те видя ли утре? — попитах аз гаджето си като се сгуших в прегръдката му.
— Разбира се.
— Вече ми липсваш.
— И ти на мен.
Александър се наведе към мен и ми даде една дълга и страстна целувка за лека нощ. После кавалерски ми отвори задната врата на мерцедеса и ми помогна да се кача. Докато ние се отдалечавахме, Александър стоеше на алеята, а огромното имение се извисяваше зад него като някакво средновековно чудовище.
Джеймсън беше достатъчно любезен да ме закара до Хипстървилския Фолклорен Музикален Център, но краткият петкилометров маршрут от къщата до хипарското училище по музика ми се стори, че отне повече време от пътуването ми от Дулсвил до Хипстървил. Ако бях бутала колата собственоръчно щяхме да стигнем по-бързо.
Сега когато Джеймсън и аз имахме време да поговорим, реших да се възползвам максимално. Опитах да изстискам информация от Зловещия човек относно Валентин и Джагър, но той също толкова уклончив колкото и Александър.
— Много мило от твоя страна и на Александър да съберете Валентин със семейството му — започнах разговора, когато подминахме бензиностанцията на Джералд.
— Така беше правилно да постъпим — каза той мило.
— Ти видя ли Джагър?
Чаках за отговора му цялата на тръни.
— Не, не го видях. Оставих тази част на Александър.
Е, до тук бяхме с тази тема.
— Обзалагам се, че липсваш на Руби — му казах аз имайки предвид бившата си шефка, която сега излизаше с Джеймсън.
Изпъкналите очи на Джеймсън засияха в огледалото за обратно виждане, а бледото му лице се зачерви при споменаването на името й.
— Тя дали е идвала при вас на посещение? — полюбопитствах аз.
— О, не. Надяваме се да се върнем скоро в Дулсвил.
— Наистина ли, тогава защо наехте къщата тук? Можехте просто да отседнете в хотел.
— Не отсядам някъде, където вече има иконом — пошегува се Джеймсън.
Чувствах се така сякаш играех тенис с баща ми. С цяла сила запращах високо топката над мрежата само, за да ми бъде върната с такава скорост, че да нямам шанс дори да замахна. След разочарованието, винаги ми трябваше известно време, за да се съвзема. Сега бе време за следващия сервиз.
— Липсва ли ти Румъния? — го попитах аз.
— О, да, толкова е красиво там, но също така съм и доста щастлив тук в Америка. Тук срещнах някои хора, на които много държа, госпожице Рейвън.
Знаех, че той учтиво намекваше за Руби и мен.
Но аз исках да чуя още. Относно плановете му, както и тези на Александър?
— Мислиш ли, че ще се ожениш за Руби?
— Ъъъ…
— И ако стане, ще живеете ли в къщата в Дулсвил? Или тук в имението?
— Не планирам да…
— Е, ако планираше.
— Предполагам… ще зависи от… Защо са всичките тези въпроси, госпожице Рейвън?
Сега си подавахме плавно топката и за мен бе време да сложа край на мача. Поколебах се за миг и след това попитах:
— Просто се чудех каква работа имате тук с Александър?
Джеймсън спря колата до тротоара пред Фолклорния Музикален Център. Бях замахнала твърде силно запращайки топката над оградата. Мачът свърши и Джеймсън беше очевидния победител.
Дъждът беше утихнал, а уличните лампи и стълбове бяха мокри. Джеймсън слезе от мерцедеса и учтиво ми отвори вратата сякаш бях някаква вип старлетка пристигаща на филмова премиера. Единственото, което
