липсваше бяха папараците. Помахах му за довиждане и се отправих към музикалния център, когато забелязах нещо да проблясва в края на блока — светещия неонов червен надпис на Клуб Ковчег. Докато Джеймсън се отдалечаваше надолу по улицата, аз заковах на място. Звуците на думкащи барабани се носеха от музикалния център.
Сякаш мигащите неонови ковчези ме притегляха към себе си както лешояда мършата.
Никой нямаше да разбере, ако само надникнех вътре за едно безалкохолно шампанско „Екзекуция“… или може би две.
Глава 4. Завръщане в Клуб Ковчег
Задържах дъха си в трепетно очакване отново да зърна отвътре Клуб Ковчег, но когато наближих подземния клуб, бях шокирана. Повече от сто млади готици чакаха нетърпеливо да бъдат допуснати до клуба — два пъти по-дълга опашка, отколкото си спомнях последния път, когато бях тук. Процесията от желаещи да влязат в клуба, облечени подобно на мен (с изключение на облечените в различен цвят, с татуировки, пиърсинг и обувки), лъкатушеше около блока досущ като опашка за Дисни Уърлд. Щях да съм късметлийка, ако успеех да вляза преди края на лятната ваканция.
Ядосана, закрачих към края на опашката. Бях преполовила блока, когато видях как един мъж с късо наметало и панталони от винил се навежда, за да оправи чудовищните си ботуши. Вмъкнах се пред него и се опитах да не изглеждам подозрително. Гледах да избегна неприятностите като стоя с гръб към него и се взирам в звездите и тогава няколко птички прелетяха над покрива на клуба. Когато птиците закръжиха вместо да отлетят, разбрах че наблюдавах скупчване на прилепи. Колко готино — прилепи в Клуб Ковчег!
Погледнах си часовника. Урокът на Леля Либи щеше да свърши след по-малко от час, а както изглеждаше аз щях да изкарам това време чакайки на безкрайната опашка.
Нетърпеливо пристъпвах напред-назад. Надзърнах към входа на клуба, за да видя дали има някаква причина за задържането, но там нямаше нищо освен един бодигард, който проверяваше личните карти. Точно тогава забелязах позната двойка, която стоеше в началото на опашката. Наведох се да надзърна, но задържах единия си крак на мястото ми на опашката, както играчите на дама задържат пръста на мястото си, преди да направят следващият ход. Бяха Примус и Пойзън, двойката пред която се бях вмъкнала последния път, когато посетих клуба.
Примус и Пойзън. Как бих могла да забравя имената им, когато единствените имена, които използвах бяха имена като Били, Мат и Беки?
Използвах предоставилия ми се шанс, излязох от опашката и се затичах към зловещото дуо.
— Примус! Пойзън! Това съм аз, Рейвън!
Двойката ме изгледа внимателно. Беше очевидно, че искаха да си ме спомнят — все пак знаех имената им, но разбрах по израженията на лицата им, че не можеха да се сетят коя съм.
— Срещнах ви преди няколко месеца тук на опашката — казах им аз заставайки до тях като по този нечестен начин придобих новото си място.
— О, да. — Примус, двойник на Мерилин Менсън, най-накрая си ме спомни и каза. — Как си?
Пойзън ме гледаше с отровен поглед.
— Чудесно! — отговорих на Примус. — Страхотно е да ви срещна отново. — След това се обърнах към Пойзън. — Харесва ми корсета ти! Прелестен е!
Неприязънта на Пойзън се стопи.
— Просто облякох каквото имах.
— Няма начин! Ти трябва да си модел за Готическа красота.
Тогава дочухме внезапния рев от двигател на мотор, като форсирането му заглуши всички други улични шумове, дори пулсиращата музика носеща се от Клуб Ковчег. Един Харли Дейвидсън модел Night Rod премина по улицата и с писък се закова на празното ВИП място точно пред клуба. Страхотният модел мотор имаше лъскав и секси дизайн, с черни гуми и джанти на тънки оранжеви райета. Мотористът свали каската си, украсена с череп и кости и под нея се показа остра, дълга до раменете лилава коса с черни нюанси. Облечен в кожени панталони и яке, надупчени с кабърчета и окачени вериги, с тъмни Рей Бан очила, той слезе уверено от мотора си, кимна на бодигарда и влезе в клуба сякаш го притежаваше.
— Кой е той? — зачудих се на глас. — Някоя звезда? Не го разпознах.
— Сега всички тук си мислят, че са звезди — каза ми Примус.
— Да, клуба стана три пъти по-голям през последните няколко месеца. А промени и изискванията си — добави Пойзън.
Опашката се придвижи няколко сантиметра и преди да се усетя, вече показвахме личните си карти на едрия бодигард.
Бодигардът веднага сложи печат с образа на прилеп на ръцете на Примус и Пойзън и пристегна гривна с шипове на китките им, но моята карта започна така внимателно да я гледа сякаш правеше проверка на задграничен паспорт на международно летище.
Пойзън направо се преви на две, за да застане на нивото на лицето на бодигарда.
— Тя идва тук постоянно — каза му тя. — Не мога да повярвам, че не си я спомняш.
Бодигардът вдигна презрителен поглед към мен, а след това погледна към опашката от чакащи, облечени в най-различни цветове от готическата дъга.
— Последния път косата ми беше синя — му казах аз.
— О, това ти ли беше? — сериозно ме попита той.
Той подпечата ръката ми с прилепа на Клуб Ковчег и завърза гривна на китката ми. Бях си осигурила достъп до клуба. Промъкнахме се покрай бодигарда, преминахме по кървавочервения килим покрай бесилка и два поздравяващи скелета и още преди да осъзная вече бяхме прекрачили през черните дървени врати с форма на ковчег.
— Благодаря ти — казах на Пойзън. — Всички ми казват, че изглеждам млада за възрастта си. Обзалагам се, че на теб ти се случва постоянно заради безупречната ти кожа.
Призрачно бледото лице на Пойзън засия. Тя обви ръката си около мен.
— Първото питие е от мен — каза ми.
Клуб Ковчег все още изглеждаше мрачно магичен. Неонови надгробни камъни проблясваха на изрисуваните със спрей черни циментови стени. Бледи манекени облечени в дрехи от античността, викториански костюми и кожи висяха от гредите на тавана. Музиката пулсираше оглушително из целия клуб, като че ли DJ-я се опитваше да събуди мъртвите. Балконът, мястото където за първи път срещнах Джагър — врагът на Александър, се извисяваше над обсебената от вампири тълпа, а амулети пълни с кръв, висяха на шиите на всички все едно са олимпийски медали.
Примус имаше право. Клуб Ковчег се бе променил през последните няколко месеца. Сега бе пълен, от единия до другия край, с хора. Димът от сухия лед се просмукваше през въздуха като лондонска мъгла затрудняваща взора ми. Помнех как последния път, когато се разхождах из клуба всички ме зяпаха, а сега посетителите се забавляваха вглъбено и изглеждаха абсолютно незаинтересовани от новодошлите.
Последвах Примус и Пойзън до бара, но други запътили се натам застанаха между нас избутвайки ме назад. Не откъсвах поглед от главите им сред тълпата, докато продължавах да си проправям път между хората. Тъкмо когато си помислих, че съм ги настигнала, осъзнах че през цялото време съм следвала друга двойка. Излязох на един малък битпазар, където за нищожна цена посетителите можеха да си купят почти всичко — от амулет до предсказание на нумеролог. Редицата с продавачи бе точно до претъпкания дансинг, но бара не се виждаше никъде.
Запроправях си отново път през танцуващите и пиещи посетители, покрай оформените като на гигантска гробница врати на тоалетната, на които бе написано ЧУДОВИЩА и ВЕЩИЦИ. Най-накрая видях стена запълнена от бутилки, обвити в паяжини. Разбрах, че съм открила свещения Граал. Но барът бе толкова претъпкан с жадни клиенти, че бе невъзможно да видиш, както кой го обслужва, така и къде са Примус и Пойзън. Промуших се през навалицата. Блъснах се в едно момиче, което точно слизаше от високото столче с формата на надгробна плоча.
Младежа в съседство се обърна към мен. Беше сложил повече очна линия от Алис Купър, но на него не му стоеше толкова добре колкото на по-възрастния рокаджия.
