северно от града видя далеч отдясно да проблясва в оловна сивота Тиренско море. Може би съществуваше някаква възможност с кораб…
Преди още да успее да се задълбочи в теоретически размишления, Мат отново се овладя. „Едно подир друго“ — каза си. Във всеки случай на първо време Рим можеше да предложи достатъчно, за да задоволи жаждата му за знания…
Накрая стигнаха до сърцето на Вечния град. И Мат имаше чувството, че минава през вратата на друго, отминало време. Във време, което е било в разцвета си около началото на християнското летоброене.
Но чувството му беше бегло, отслабваше с всяко ново впечатление, което Мат възприемаше, сега и сам удивлявайки се като дете. И друго едно чувство го обзе: именно, че някакъв надарен (или побъркан) градинар отново е възвърнал този минал разцвет — по-пъстър от всякога преди!
Матю Дракс имаше най-странното дежа вю в живота си.
От тинята на спомените му се появиха картини от кратката почивка, която беше прекарал някога в Рим, и се наслояваха върху непосредствените му възприятия. Виждаше най-забележителните строежи на Вечния град, виждаше шляещи се туристи, местни хора пред малките кръчми и, и…
… някак си тези картини се смесваха с действителността. С настоящето. Преливаха се една в друга като при двойно експониране. Имаше странни съвпадения, дори удивително много!
Рим от това време, изглежда, гъмжеше от още повече народ. Хората се различаваха от онези в спомените на Мат единствено по облеклото, а за някои… е, за някои Мат не беше сигурен, че понятието „хора“ е уместно. Съзираше създания, още по-чудновати от онези, които някога Джорж Лукас беше сътворил във филма „Междузвездни войни“. Онзи тип, който вървеше на две крачки пред Мат, дори не беше най- странният — хаотично татуиран дангалак, дълъг и тънък като бобово стъбло, който по някаква причина си беше завил ръждиви винтове през плешивия черепен покрив.
„Може би кръвта му е с ниско съдържание на желязо — помисли си Мат в пристъп на изкривен хумор. — Или пък това е някакъв архаичен начин за разгръщане на съзнанието…“
Неколцина от хората наоколо бяха облечени донякъде като варварите от Севера, в космати и гладки кожи. Други носеха съвсем друго облекло и на Мат отново му хрумна понятието скърпен килим. Екипировката изглеждаше като насъбрана набързо от неща, преживели столетия. Или пък просто възпроизвеждаха древните образци.
Най-очебийно обаче беше въоръжението. В него Мат откри авантюристични комбинации: части от животински черупки и метални отпадъци.
Имаше опасност да му се завие свят, толкова силен беше напливът от нови гротескни впечатления. Струваше му усилия да застави себе си да не изследва с поглед всеки детайл от обкръжението си. Но това беше единственият начин да не загуби разсъдъка си.
И така, продължавайки пътя си, Матю се опитваше да игнорира всичко ново около себе си. Напрежение, което почти му струваше физическо усилие. Но някак си успя повече да не се удивлява и да не се пули.
Може би му помогна и чувството, че го наблюдават.
Не че Мат смяташе, че всеки се е втренчил в него или в малката им групичка. Чувстваше само нечий поглед, ясно и неприятно като студена ръка, поставена на тила му.
Погледна към Аруула. Тя, изглежда, не забелязваше нищо такова и затова Мат сметна, че причината е в опънатите му нерви…
Стигнаха до голям площад, Пиациа ди Спаня. На другия край се издигаше Испанското стълбище и там, както и навсякъде гъмжеше от хора.
Мат с изненада установи, че очевидно се вършеше търговия. На прости щандове се разменяха или купуваха неща за всекидневието и той се запита дали в града няма и някакво платежно средство, дали и парите, тъй да се каже, не са открити отново.
Това можеше да се разбере, ако сам се смесеше с търгуващия и пазарящ се народ. Но дотам Мат Дракс не стигна. Защото внезапно настроението около него се промени, толкова ясно и продължително, че завладя и него.
Тишина се спусна над Пиацата в продължение на няколко секунди. Възцари се някаква напрегната атмосфера. Изглеждаше, че всеки отделен човек се ослушва за нещо, някои дори затаиха дъх.
И когато най-сетне отново се зачу шум, все още отдалече и тихо, сред множеството се разнесе шепот, както когато някой пристъп на вятъра накара листата да зашумят.
Мат също се заслуша в шума. Но му беше невъзможно да каже кой или какво го предизвикваше. Бяха викове, пронизителни като онези на животните, а към това се прибавяше и грохот като от много крака.
И едното, и другото се усилваше, приближаваше се.
Ръката на Аруула здраво обгърна тази на Мат. За половин секунда погледите им се срещнаха. Мат прочете угриженост в очите на спътницата си. Тя отвори уста да каже нещо. Но преди да успее да го стори, те пристигнаха.
Стройни фигури със зелена кожа, със странна екипировка. Лицата им му се сториха подобни на влечуги, като покрити с малки, зелени рогови плочи. Кръглите очи се намираха толкова дълбоко в ямките, та изглеждаше като че ли почти не съществуват. Мат прецени броя на страховитите фигури приблизително на петнайсетина.
Животните, върху които яздеха, не им отстъпваха по външен вид. Бяха гущери. Дълги най-малко три и половина метра, без да се смята опашката, с приблизително същата дължина. Животните мятаха опашките си натам-насам, за да изхвърлят всеки, който се е доближил твърде много до тях. Гръмнаха викове. Замръзналата сцена се раздвижи. Но не всеки от събралите се хора търсеше спасение в бягство. До известна степен Мат беше очаквал масова паника, главоломно бягство. Страхуваше се, че всеки безогледно ще стъпче съседа си, че ще има мъртви, за което вината няма да е в ужасните ездачи на гущерите, ами хората ще станат жертва на хистерията си.
Но нещата не бяха такива. Поне не в степен, както се опасяваше Мат. Макар и болшинството от тълпата да се отдръпна, това стана без особена припряност. Хората се оттеглиха назад, докато обградят Пиацата. Голяма част от тях намериха място на Испанското стълбище. Други се покатериха върху статуи и каменни цокли или изчезнаха в околните къщи, за да се появят след малко отново на прозорците.
Изглеждаше като че ли тези хора търсят място в ложа. За да наблюдават нещо ли?
Мат откри отговора на този въпрос почти в същия миг. И го узна доста по-осезаемо, отколкото би му харесало. Непосредствено до кожата си, така да се каже…
Не всички хора бяха опразнили Пиацата. Беше останал значителен брой. Мат се огледа и се видя заобиколен от мъже, в чиито лица прочете едно и също изражение — желание за борба, решителност. И един почти фанатичен блясък в очите. Млади мъже, горе-долу на възрастта на Ларн или малко над нея, представляваха преобладаващата част. Но всички бяха въоръжени, всичките с обнаждени оръжия: мечове, бойни секири, копия…
Ездачите на гущерите заобиколиха групата, движеха се между пръстена на зрителите и останалите вътре мъже, с оръжия в ръцете си и изглеждаха като бронирани. Тогава нападнаха.
И Мат си пожела той и спътницата му да са сред зрителите, но не — оказаха се точно в средата! Между фронтовете, в известен смисъл. До гушата в…
„По дяволите!“
Ездачите на гущерите бяха въоръжени с нещо като копия, с чиито върхове започнаха да мушкат мъжете. Те пък се отбраняваха — с такова усърдие, сякаш беше важно не само да защитават живота си, ами и особено да се отличат.
Мат беше извадил пистолета си, но го държеше скрит под кожената наметка. Аруула държеше меча в ръката си, но не се намесваше в събитията. Защото не бяха нападнати от ездачите.
Ларн междувременно, изглежда, стоеше като на горещи въглени. Пристъпваше неспокойно на място и очите му излъчваха почти трескав блясък.
— Това е — каза той дрезгаво и повтори думите.
— Това е какво? — попита Аруула.
— Ездачите — отвърна Ларн, без да я погледне. Погледът му беше втренчен в странната битка. — Подбират.
— Подбират ли? — откликна варварката.
Младият мъж кимна и възбудено преглътна.
