искаше:
„Елате с мен!“
Докато Аруула и той, бягайки зигзагообразно, следваха през бъркотията на боя набитата фигура с качулката, Мат Дракс се запита защо се доверява на водачеството на съвсем чужд човек. Вероятно защото в този хаос беше все едно след кого и накъде върви…
Как успяха да напуснат Пиацата живи и здрави, впоследствие Мат не можеше да си го обясни. Важното беше само това, че го направиха.
Мистериозният им водач бързаше пред тях и наложи такова темпо, което накара Мат да се запъхти. Другият се носеше като таран през множеството и преди да успеят да се затворят празнините, които отваряше, през тях се промъкваха Мат и Аруула.
Пиаца дел Спаня остана зад тях. Потънаха в някакъв лабиринт от ъгловати, тъмни и тесни улички. Наляво, после надясно и отново — наляво. Катереха се през стени, пробягваха през мрачни коридори и вонящи задни дворове. И отново излизаха навън…
Мат отдавна беше загубил чувството си за ориентация. Знаеше само, че без чужда помощ щяха да са му необходими дни, за да намери пътя от този лабиринт. Ако въобще…
Тогава светкавичното бягство свърши. Бяха стигнали до целта. Независимо от това, че Мат нямаше и най-малка представа нито къде се намираше тази цел, нито защо бяха тук.
Намираха се в избено помещение със сводест таван. Накрая пътят им минаваше надолу по няколко изтрити стъпала, после през тъмни коридори и подземни галерии. Бяха стигнали до някакво… жилище. Поне в помещение, което приблизително заслужаваше това определение. Някой се беше устроил уютно тук.
Човекът с качулката тъкмо се беше заел да пали няколко свещи. Мигащата светлина прогони мрака, без обаче да освети цялото помещение. Тя създаваше само светли острови.
Мат се огледа. Имаше обикновена мебелировка. Място за спане. Сандъци и ракли със затворени капаци. На стените няколко етажерки, препълнени с прастари неща, някои ръждиви, други — само зацапани. А в единия ъгъл Мат откри една груба, ръбеста сянка, която не различи от пръв поглед само затова че подхождаше на това място по-малко от всичко останало — пиано…
Ароматна миризма се смеси със спарената и влажна атмосфера на избата. Някакво огненочервено око се взираше в Мат откъм тъмнината. Мина известно време, докото разбере какво беше това. Другият си беше запалил пура. Сега поднесе на Мат и на Аруула плоска кутия, в която имаше още пури. Мат взе една, но не я стисна с устни, а само я въртеше в пръстите си.
— Кой си ти? — попита накрая. Аруула повтори въпроса му на езика на варварите.
— Мос.
Мъжът се измъкна от сянката и най-сетне дръпна качулката назад. Светлината на свещите караше бръчките и гънките на странното му, неподдаващо се на определяне на възрастта лице да изглеждат по- дълбоки и по-тъмни, отколкото бяха в действителност. Черната му коса, сплъстена и четинеста, се спускаше по главата и бузите му. Тогава човекът, който се представи като Мос, свали и расото си. Под него носеше кожена жилетка и панталон от същия материал, към това ботуши от космата кожа, привързани здраво с кожени ремъци.
Мос не беше голям, стигаше точно до раменете на Мат, но беше страшно широкоплещест, а мускулите му не бяха по-малко впечатляващи. И по раменете му бяха подкарали тъмни, остри косми. А по ръцете му лепнеше засъхнала кръв. Кръвта на ездача на гущера, когото беше обезглавил. С голи ръце, изглежда.
Мат преглътна с усилие, после назова имената им и попита чрез Аруула:
— Какво означава това? Защо ни доведе тук?
Мос повдигна рамене. Жестът изглеждаше почти заплашителен.
— Защото инак щяхте да сте мъртви. — Говореше бавно и наблягаше на всяка дума.
— Но как ни откри? — продължи Мат.
— Държа си очите и ушите отворени. Така човек живее по-дълго. Преди всичко в този град.
Мат си спомни за чувството, че някой го наблюдава, когато вървяха по улиците. Напълно възможно е тогава Мос да им е хвърлил око.
— Ти си шаман — каза Аруула, привидно ненадейно. Звучеше учудено и същевременно като укор.
— Откъде ти хрумна това? — Мос дрезгаво се засмя.
— Мислите ти са… неми. Нищо не долавям. Както при Балоор. Беше шаман на моята орда. Вратата и към неговия дух беше затворена за мен. — Гласът на Аруула-звучеше неприятно засегнат.
— А, подслушвачка, нали? — Лека подигравка трепна в гласа на Мос. Тогава махна с ръка в знак на отрицание. — Не, не съм шаман, душичке. Но би трябвало да свикнеш с мисълта, че не всеки се оставя да надничат в кратуната му. Тук нещата са по-различни, отколкото на север при твоите братя и сестри.
Мат не разбра почти и дума от онова, което каза Мос. Но смисъла все пак схвана. И не можеше да твърди, че от това този тип му се стори по-малко опасен. Напротив…
— Кой си ти? — попита още веднъж и модулацията на гласа му подсказа ясно, че иска да знае нещо повече освен едно име.
— Човек, който се опитва да избягва неприятностите.
— За себе си и за другите, нали?
Мос кимна и се скри в дима от пурата. Мат посегна към пистолета си. Откъм облака дим се чу заплашителен глас. Мат вдигна успокоително ръка.
— Не се безпокой — каза и задържа оръжието на дланта си. Мисля, че знаеш какво е това? — Във всеки случай имаше такова впечатление, непосредствено преди Мос да ги подкани да избягат от Пиацата.
Аруула преведе. Мос отново повдигна широките си рамене.
— Нещо, което създава неприятности!
Бегло ухилване пробяга по лицето на Мат Дракс. Мос не беше много далеч от истината. По-точно казано, в преценката му имаше нещо философско…
Мат скри оръжието, вместо това пръстите му си заиграха с пурата и той започна да се разхожда натам- насам в помещението. Разглеждаше предметите по етажерките, без всъщност да ги вижда. Тогава ръцете му се плъзнаха по пианото. Беше прастаро, естествено, изподраскано и разкривено.
— Там навън — попита Аруула след известно време, — какво беше това?
— Подбираха нови бойци — отговори Мое.
— Бойци за какво?
— За арената.
Аруула преведе и Мат кимна. Той имаше такова подозрение. Древният Рим тук беше съживен не само в смисъла на архитектурата…
— Кои са те? — подхвана тя отново нишката на разговора. Тези ездачи…
Мос махна пренебрежително с ръка.
— Ездачите са само помощници. Или слуги.
— На кого помагат или служат? — заинтересува се варварката.
— На боговете — каза Мос. Но в гласа му нямаше и следа от страхопочитание. Само присмех.
Ала Аруула се втрещи. Мат усети как по гърба и самия него го полазиха студени тръпки. Аруула вярваше в богове, а също така и в мрачните им еквиваленти — демонични създания, които според легендата обитават бездните и глъбините на Земята.
— Този град родината на боговете ли е? — попита тя, останала почти без дъх.
— В този град — отвърна мрачно Мос — има твърде много неща. И прекалено малко от тях ми харесват.
— Тогава защо си тук? — подхвана Мат.
— Защото има места, които са още по-лоши — отвърна Мос и от тона му пролича, че с това темата е изчерпана.
Мат го разбра и прие, макар и на върха на езика му да се тълпяха десетки въпроси. Смени темата.
— Чувал ли си някога за някаква огнена птица?
Вълнението по лицето на Мос не му убягна. Една от гъстите вежди на ниския, но страшно як мъж леко се повдигна нагоре.
Мат веднага поде отново:
— А видял ли си някого, който е облечен като мен? — Той потри между пръстите си плата на
