зрителите напираха на талази към мъжете и Ларн се почувства като понесен от някаква вълна. Сякаш нямаше нужда да мести краката си, за да върви напред. Беше го обзело никога неизживявано досега чувство. Струваше му се, че е толкова силен, че може да полети. Маршируваха по улички и улици, обградени от хора, които им отправяха благопожелания. Накрая стигнаха до особено широка улица, която водеше до сграда, толкова огромна и впечатляваща, че въображението на Ларн не беше в състояние да я опише.
Странникът, който му разказа за Роома, нито беше преувеличил, нито беше излъгал. В двореца, който се намираше пред тях в лъчите на залязващото слънце, можеха да живеят само богове!
Ларн може и да се е съмнявал в боговете, които почиташе неговата орда, но тук нещата бяха съвсем други. Великолепният разкош, величествените размери на двореца и всичко онова, което се виждаше наоколо, можеше да е издигнато само от боговете. Или по тяхна повеля. Това беше чудо, сътворено от камък. Никъде не можеше да съществува нещо по-красиво! И той и другите мъже бяха въведени точно там. В двореца. При боговете. Поне така вярваше младият варварин… Стена обграждаше района на двореца. Огромната порта в нея се охраняваше от половин армия лица с войнствен вид. Когато ездачите на гущерите и избраните пристигнаха, портата се отвори. За известен момент Ларн имаше впечатлението, че пред тях се открива раззинатата паст на огромно чудовище, готово да ги погълне всичките, заедно с кожата и костите. И те навлизаха в тази паст без да спират…
Но зад портата все пак нямаше никаква паст на чудовище, естествено. Зад нея се намираше площад с овална форма, с размери поне пет хвърлея на копие. Около него минаваше колонада, отгоре — каменни фигури, които гледаха към площада. В средата се извисяваше ъгловата игла от камък. Ларн видя извори, каквито не беше срещал никога в живота си — оформени от камък, украсени с фигури.
А отзад се намираше самият дворец. На светлината на безбройните огньове, които горяха в плоски съдове, се издигаше сграда с такива размери, че Ларн се почувства поразен само от вида й. С корона от полукръгъл покрив, който беше по-голям и по-великолепен от самото слънце и, изглежда, стърчеше до небето.
Над мъжете се спусна напрегната тишина. Между тях не се намери такъв, който да не занемее пред грандиозната гледка. Всеки от тях смяташе, че е стигнал до мечтаната си цел. Но пътят им още не беше свършил…
Ездачите на гущерите отново пуснаха копията си в действие, за да подтикнат мъжете да продължат да вървят. Подкараха ги като стадо животни през площада, покрай хората, които се намираха там.
И изведнъж Ларн извика!
— Ноона!
Нямаше съмнение, там отсреща стоеше Ноона, заедно с друго момиче. Но тя не реагира на вика му! Уж гледаше в неговата посока, но това явно беше някак си случайно и тя не го виждаше.
Отново извика името й.
— Ноона!
Дръжката на копие го удари през лицето. Устните му се пукнаха. Устата му се напълни с кръв. И покрай затворените му клепачи се стрелнаха ярки светлини. Ларн залитна. Някой му помогна да продължи да върви.
Когато отново беше в състояние да се движи със собствени сили и да вижда ясно, обкръжението на Ларн драстично се беше променило. Сега не се намираха на площада пред двореца. Бяха подгонени надолу по някакво стълбище, вече не от ездачите, а от пехотинци. Отнеха оръжията на мъжете, заповядаха им да побързат.
Стигнаха до подземен коридор. Вонеше на човешки екскременти, на гнилост и влага. Осветеният с факли коридор се свързваше с друг, други се разклоняваха, а мъжете бяха подкарвани все по-нататък.
— Какво значи това? — роптаеше мъжът, който вървеше пред Ларн. По-високо и директно към един от въоръжените ездачи продължи: — Къде ни водите? Имаме право в двореца на боговете…
Не получи отговор. Вместо това един от мършавите дангалаци стовари дръжката на копието си в гърба на мъжа. Той извика и се строполи. Ларн му помогна да стане на крака и го задържа.
— Добре ли си? — попита го.
Другият кимна.
— Значи тогава не съм единственият, на когото са разказвали тази история — върна се Ларн към онова, което мъжът беше казал преди това. — Че най-добрите бойци могат да живеят в двореца.
Мъжът до него поклати глава, почти едновременно в знак на съгласие и несъгласие.
— Не. Смятам, че да, тази история стигна и до моите уши. Само затова взех участие в борбата.
Сега се намеси един от въоръжените, които водеха шествието през вонящия подземен лабиринт.
— Наистина, най-добрите бойци могат да живеят в двореца — поясни той. — Радват се на благоволението на боговете. Но вие трябва първо да докажете, че сте достойни да бъдете причислени към най-добрите.
Ларн и другите мълчаха. Но в душите им се очертаваше разочарование. В някои дори гняв. А в неколцина — страх.
В какво се бяха забъркали? Този въпрос мина през ума на всички. Отговор не получиха. Не и тази нощ, която прекараха в новите си квартири. А те нямаха нищо общо с онези ухайни легла от мечтите им.
Не, спяха в тъмни, преградени с дъски помещения, върху слама и зад решетки.
Като онези животни, които те не виждаха в мрака, но ги чуваха. Съвсем наблизо. И всяко едно от тези животни, изглежда, беше… гладно.
— Вярваш ли му? — попита Аруула. Мат Дракс повдигна рамене.
— Не знам. Във всеки случай той е… странен чешит.
Мос беше изчезнал, когато Мат и Аруула се събудиха. Мат използва възможността по-основно да огледа стаята на чудака. Сбирката от отпадъци на Мос беше най-малкото забележителна и Мат беше сигурен, че в нея ще може да се открие не едно указание за мъжа с нищо незначещото име.
Но не намери никое от тези доказателства. Защото дори не знаеше със сигурност какво точно търси.
Мат се спря пред пианото. Клавишите бяха пожълтели като развалени зъби. Понечи да вземе къс акорд, но пръстите му останаха плътно върху клавиатурата…
— Неету!
Гласът на Мос изсвистя като камшик в помещението и в следващия момент той се намери до Мат и хлопна капака. Мат едва успя да отдръпне ръцете си.
Мос пак носеше онова кърпено расо. Погледът на тъмните му, неразгадаеми очи се спря върху Мат, за секунди, после рязко се обърна и постави някаква торба на масата.
— Къде беше? — поинтересува се Аруула.
Мос извади онова, което се намираше в торбата.
— Да взема храна. — Беше донесъл сушено месо, плодове и мляко в глинен съд.
— Магаро юу — прикани гостите си и Мат сякаш беше изчаквал тези думи, за да забележи колко гладен беше наистина. Едва ли по-малко смело си похапна и Аруула.
Докато се храниха, Мат се отказа да задава повече въпроси на Мос. Предната вечер беше дал ясно да се разбере, че не желае да го разпитват. Едва когато се насити, помоли Аруула да го попита:
— А сега? Ще ни заведеш ли при огнената птица?
Мос кимна лаконично. Ниският як мъж затършува отново в торбата, която беше донесъл. Този път извади някаква мантия, която не се различаваше много от расото му. Подхвърли дрехата.
— Аттраар! — каза той.
Мат погледна въпросително към Аруула.
— Трябва да я облечеш — обясни му тя.
— Защо?
Мос обясни с много жестове.
— Защото, където ще ни заведе, ще биеш на очи с твоите дрехи — преведе Аруула и допълни: — Аз, напротив, нямам нужда от това. Тук моите неща не са необичайни.
Мат се въздържа от по-нататъшни въпроси и облече расото. То вонеше ужасно, но с такъв род
