неприятности беше свикнал през последните седмици.
Тогава тръгнаха. Мос ги изведе от избите обратно на повърхността и в лабиринта от улички. Новият ден отдавна беше настъпил и над Роома се разстилаше сивозелено небе, което изглеждаше, че свети с тайнствена светлина. В това време цареше най-вече някаква свеобразна, почти недействителна дневна виделина. Мат си го обясняваше с факта на промените в атмосферата вследствие на сблъсъка с кометата.
Може и да беше отминала цяла вечност (в буквалния смисъл!), откакто Мат е бил в Рим, но беше твърде сигурен, че се намират в някогашния квартал Трастевере, пристанищният район на Рим. И имаше доста конкретно предположение къде ще ги заведе Мос. Ако Мат не се заблуждаваше, нямаше да им се наложи да вървят твърде дълго. Защото Колизеят се намираше в непосредствена близост до Трастевере…
Поне в това отношение не се заблуждаваше. Тяхната цел беше Колизеят. Но вече не се намираше там, където беше издигнат преди повече от две хиляди години, а близо до… Ватикана?!
— Милостиви Боже! — изплъзна се от устата на Мат, когато пред тях се появи огромният строеж.
Не само, че гигантският амфитеатър вече не беше на първоначалното си място, но беше и напълно реставриран! И то съвсем не некадърно. Напротив, Мат беше сигурен, че при откриването си в предхристиянската епоха не може да е изглеждал другояче.
Долови особения скрит поглед на Мос, но не му обърна внимание. Видът на Колизея напълно го омагьоса. И мислите му се стрелнаха около представата за онова, което се беше случило. Колизеят очевидно е бил вдигнат и отново построен тук, в близост до Ватикана. Почти невъзможно е човек да си представи каква проява на мощ се криеше зад това. Сравнима само с построяването на пирамидите в Египет.
И същевременно Мат се запита кой се подписва като отговорно лице за това.
— Боговете… — прошепна той и в думите му се прокрадна порив на страхопочитание. Които и да бяха тези „богове“, трябва да разполагаха с невероятна власт и огромно влияние. Как иначе биха накарали хората да извършат това преместване?
Тогава в мислите на Мат изплува онова огромно чудовище, което бяха победили в гората. То буквално тъпчеше мозъка му.
Кимна с глава. Да, беше възможно в работата да са участвали дангалаци като оня. Но — само при мисълта за това Мат го побиха тръпки — колко такива чудовища са били необходими, за да се осъществи подобно начинание?
Не бяха единствените, които отиват в Колизея. Напротив, Мат прецени, че стотици хора нахлуваха през полукръглите порти в амфитеатъра. Просто се оставиха на течението да ги носи.
Мат не се освободи от почудата си и след като влязоха в сградата. Спомни си за предишното си посещение в Амфитеатро Флавио. Макар и до известна степен да беше запазен, имаше нужда от известна фантазия, за да си представи как е изглеждал по времето на разцвета си. Сега и тук подобно напрягане беше излишно. Изглежда, имаше една-единствена истинска разлика между Тогава и Днес…
… реактивният самолет!
Видът му предизвика такъв болезнен спазъм в сърдечната област на Мат, че той изстена и трябваше да се овладее, за да не се сгърчи.
Останките от самолета се намираха под тях на арената. Бяха опрени на ребро до една от тесните страни на повече от сто и петдесет метровия пясъчен овал, подобно на някакъв колкото гротескен, толкова и перверзен паметник. Защото върху тях беше увиснал като разпънат на кръст мъртвец. Или no-скоро онова, което все още беше останало от него. Защото подобни на врани птици си правеха угощение със студените му меса…
Мат бързо отвърна очи. Погледна към Аруула и още веднъж се уплаши. Младата варварка беше пребледняла. Не, нещо повече — беше бледа като смъртник.
— Толкова много смърт… — прошепна, — … толкова много насилие и кръв. — Тя потръпна от ужас.
Мат само кимна. Макар и да не разполагаше с шестото чувство на Аруула, и той можеше да се досети какво се е случвало на това място. Почти му се струваше като че предсмъртните викове на безброй мъже още тегнат във въздуха, като ехо, което никога няма да изчезне.
Естествено Мат знаеше с каква цел някога е бил построен Колизеят. Кой не го знаеше? И древният дух е бил съживен отново. „Игрите“ продължаваха. Като че ли нищо не се беше променило. Зрителите изглеждаха жадни за сензации, направо кръвожадни както някога, а и днес очевидно се намираха мъже, които имаха желание да заложат живота си на карта на арената на ужасите за… да, всъщност за какво? Слава и чест ли? Да умреш със смъртта на героите? И единият, и другият отговор се сториха на Мат еднакво абсурдни. И не искаше да мисли повече за това.
По дяволите, искаше да узнае съвсем други неща! Рязко се обърна към Мое, който мълчеше през цялото време. Сега, когато срещна святкащия поглед на Мат, лицето му остана неподвижно, поне външно. Мат обаче си помисли, че зад тази маска на равнодушие и невъзмутимост открива нещо друго — гневен израз и нещо като озлобление. И когато се вгледа по-внимателно, помисли си, че в ъгълчетата на устинте на Мос вижда нещо като загатване за цинична усмивка.
— Какво означава всичко това? — поиска да разбере Мат. Говори най-сетне!
Но Мос продължаваше да мълчи. Само с жест даде на Мат да разбере, че трябва да сдържа децибелите на гласа си. Без да се забележи, Мос се огледа, но никой от зрителите около тях, види се, не прояви особен интерес към „изблика на чувства“ на Мат Дракс. Тогава каза на него и на Аруула да седнат. Мат седна на каменната скамейка, а младата варварка зае място между него и Мос, за да може да им превежда.
— Боговете получиха сведение за кацането на огнената птица — разказа Мос. — Заповядаха да я издирят. И отрядът търсачи я докара в града. Богът на войната заповяда да я поставят тук на арената.
— Какво стана с мъжа, който е облечен като мен? — попита Мат. — Какво знаеш за него?
Мос не отговори. Не че не искаше, а защото се случи нещо друго, което привлече вниманието на всички присъстващи. Мос, Мат и Аруула не направиха изключение.
Гръмна оглушителен шум, от който на човек може да му настръхне косата. Мина известно време, докато Мат открие източника. При това погледът му се зарея из балконите за зрителите и в странните лица сред публиката. На реда зад него някой носеше дори слънчеви очила, макар и само с едно здраво стъкло. Когато очите му се спряха на младата жена, тя му отвърна и замига привлекателно през кръглата празнина на рамката. Мат бързо отмести погледа си и го насочи по-нататък. Откри каменни фигури, които стояха върху мраморното било на Арената. Карикатури на хора, у които едва ли беше останало нещо човешко — и въпреки това имаха някакво своеобразно, почти зловещо излъчване.
„Това ли са боговете?“ — помисли си Мат и още веднъж изтръпна вътрешно.
Преди още да продължи мисълта си, видя източника на страховития шум. Пъстро облечени фигури се бяха появили на нещо като балкон, който се намираше срещу останките на самолета. Надуваха огромни рогове.
Тогава откъм сенчестата задна страна на балкона се показа нещо, промъкна се напред или по-скоро — беше изтикано напред. Безформено тлъсто тяло седеше на подвижна платформа, която като че ли от само себе си се приближи до балюстрадата на балкона и там спря. Фигурата беше чудовищно бледа и всяко вдишване караше тази гола планина от лой да се тресе като пихтия. Ръцете на съществото изглеждаха малки, краката му въобще не се виждаха. А черепът на създанието почти се скриваше между раменете му.
— Дявол да го вземе! — изплъзна се от устата на Мат. Какво е това?!
— Маарс — каза до него Мос, без Аруула да е превела думите на Мат.
— Маарс ли? Мос кимна.
— Богът на борбата и войната.
— Това е… — започна Мат. Искаше да каже смешно. Но изведнъж ситуацията вече не му се струваше дотам смешна, а само крайно слисваща. И кошмарна.
За момент отмести поглед от ложата на бога на борбата и го плъзна по статуите върху билото на стената. Една от тях изобразяваше този Маарс — макар и далеч не толкова тлъст, другите не му отстъпваха по уродливост. И очевидно всяко божество на древните римляни беше намерило понастоящем своя аналог. Макар и Мат да не вярваше, че тяхната божественост струва нещо, разбира се, че беше така! Или все пак…? Преди от лекото съмнение да се роди нещо друго, вниманието на Мат беше отклонено.
