дърво и по него се свлече на земята.
За секунда-две тъмна нощ беше на път да се излее над съзнанието й. Аруула прогони мрака с желязната си воля.
Когато отново започна да разбира ясно, гигантска лапа закриваше зрителното й поле. В следващите секунди възлести пръсти се вкопаха в дългата й коса и я вдигнаха във въздуха. Аруула изкрещя от болка.
Чудовището се засили, без да изпуска гривата й. Направо искаше да запокити момичето в най-близкото дърво, за да тури край на съпротивата й и да изпотроши всичките й кости. А Аруула не беше в състояние да направи каквото и да било. Не можеше да се противопостави на тази страховита сила. Вече си мислеше, че усеща убийствения удар…
— …когато внезапно изтрещя оглушителна гръмотевица! Повтори я двайсеткратното ехо в нощта.
И великанът се закова насред движението си. Но не беше мъртъв. Не падна. Дори не се олюля. Само стоеше като вкаменен.
Тогава от гърлото му се надигна тътнещ, усилващ се звук, излезе като ръмжене от месестите му устни и той се обърна като в забавен кадър.
Матю Дракс остана неподвижен. В нападателна стойка, леко разкрачен, с изпънати напред ръце, с армейския пистолет в дясната, подпрян с лявата. „Беретата 98 Г Дабъл Екшън“ се числеше към малкото неща, които Мат Дракс все още притежаваше от „своето“ време. Наред с другите полезни неща и тя се намираше в спасителния контейнер, който Аруула беше извадила от останките на самолета му.
Чудовищната грамада от сила се беше втренчила в дулото като че ли там имаше нещо изключително интересно за гледане. Борбата на Аруула с гиганта продължи само няколко секунди. Всичко стана светкавично бързо. Преди това Мат не можеше да си позволи да произведе изстрел. Твърде голяма беше опасността да улучи Аруула.
Куршумът беше пробил голяма колкото нокът дупка в тялото на гиганта, плътно под лявото му рамо. Мат се надяваше, че куршумът ще влезе в сърцето. Но тази му надежда не се оправда — колкото малко мечът на Аруула успя да нарани сериозно великана, толкова успя и неговият изстрел. Мускулите и месото на този тип, изглежда, бяха твърди като скала. Куршумът навярно просто е заседнал в тях, преди да проникне в сърцето.
Този дангалак беше нещо повече от машина. Неунищожим, неудържим. И очевидно единственият смисъл на съществуванието му беше в това да убива. В обезобразената му морда Мат виждаше само необуздана омраза, безсмислен гняв и чиста кръвожадност. Всичките тези неща заедно представляваха лудост в най-чиста форма.
Животинско ръмжене и грухтене се понесоха към Мат. Тогава уродът направи крачка към него и начена втора. Страхът или просто предпазливостта, види се, му бяха напълно чужди. Мат знаеше, че този тип не би го разбрал. Думите изскочиха от устата му от само себе си: — Нито крачка повече!
Естествено предупреждението не подейства. Другият се приближаваше с вкопчена в косите на Аруула ръка и влачейки момичето със себе си.
Мат коригира целта с няколко сантиметра нагоре. После натисна спусъка. „Берета“-та излая два пъти. Два дълги колкото ръка пламъка излетяха от дулото.
На челото на великана се появиха две дупки, всяка на пръст и половина над гъстите му вежди. Той спря, сякаш изправен пред прочутата стена. Чертите му замръзнаха. Обърна очи нагоре, сякаш искаше да види какво го беше ударило в челото. Тогава от мимиката му изчезна всякакъв бяс и се замени с израз на учудване.
И така най-сетне умря. Наклони се като повалено дърво напред и се стовари по очи.
Мат усети как земята под него потрепери.
Докато Аруула се изправяше, Матю се обърна към младата двойка. Очакваше да види в лицата им облекчение, но беше разочарован.
Бяха изпълзели до края на просеката, бяха се сгушили, притиснати един към друг, и го гледаха като втрещени. Треперещите им устни изговаряха едва чуто една дума, отново и отново, непрекъснато.
Една от онези думи, които Мат Дракс знаеше от езика на варварите. Стори му се, като че ли му я нашепваха откъм нощта и тъмната гора.
— Демондемондемон…
— ДЕМОН!
Аруула се зае да заглади нещата. Така да се каже — да прогони вярванията в зли духове. Убеждаваше младата двойка и каквото и да им говореше, това явно принасяше плодове. Младият мъж и спътницата му вече имаха значително по-спокоен вид. И от погледите, които хвърляха към Мат и джипа, полека-лека изчезнаха страхът и недоверието.
Матю не знаеше какво точно Аруула им е разказала. От една страна, не владееше достатъчно езика, за да разбира подробностите и, от друга страна, вслушваше се само с половин ухо.
Вниманието му беше насочено преди всичко към мъртвия.
Преди това, в здрачевината на догарящия огън почти не успя да види детайлите. На това отгоре всичко беше станало твърде бързо, за да може по-подробно да разгледа великана. Междувременно Мат беше разпалил нов огън, по-голям, чиято светлина стигаше отвъд края на просеката и навътре в гората.
Беше довлякъл трупа непосредствено до огнището. Доста тежка работа, защото колосът трябва да тежеше сто и петдесетина килограма. Като по тялото му едва ли имаше и десет грама тлъстини…
Мат не би се учудил, ако установеше, че си има работа с някаква машина. Едва ли на този свят имаше нещо, което да го изненада…
Но подозрението му не се потвърди. Нямаше съмнение, че става дума за същество от плът и кръв. За човек. Как е стигнал до странната си, уродлива фигура, Мат можеше само да предполага. Близка до ума беше хипотезата, че лъчението е причина за мутацията. В края на краищата след сблъсъка с „Кристъфър- Флойд“ цялото творение се беше разпаднало. Но Мат не продължи мисълта си. Поне в момента конкретната причина за външния вид и свръхестествената сила на мъжа вече нямаха никакво значение.
На пипане кожата на гиганта беше твърда като гьон и беше опъната над мускулите и месото, които изглеждаха твърди като камък. Че наистина не бяха от камък, Мат го видя по местата, където в кожата зееха пресни рани. Под нея очевидно имаше съвсем нормална тъкан, оросявана с кръв, макар и тя да изтичаше неестествено бързо.
Освен тези наранявания Мат откри и множество други. Белези изпълваха надлъж и нашир тялото на почти голия дангалак, ако не се смяташе препаската. И някои от тях очевидно бяха от рани, които сигурно са били почти смъртоносни. Мат се заинтересува най-много от веригите. Ставите както на ръцете, така и на краката на великана бяха в железни халки и на всяка от тях бяха закрепени къси вериги. Най-дългата беше с шест звена. Всяка част от веригата изглеждаше повредена. Някои от звената бяха изкривени.
От тези констатации от само себе си се оформи съвсем определено подозрение. Макар и да нямаше кой знае какъв смисъл…
Някаква сянка се спусна над Мат Дракс. Аруула седна на колене до него. Той срещна питащия й поглед. Мат посочи веригите върху ставите на трупа.
— Изглежда е бил затворник.
— Кой би освободил такова чудовище? — каза варварското момиче завалено и с учудване.
— Мисля, че по-скоро момъкът се е освободил сам — каза Мат. — Бих казал, че звярът буквално е разкъсал веригите си.
Аруула вероятно не разбираше дума по дума онова, което той казваше. Но сигурно виждаше картината в неговите мисли, защото кимна в знак на съгласие и промърмори:
— Да, много възможно. Сила достатъчно в този мъж.
Мат се изправи и потънал в мисли, отупа праха от крачолите на изцяло оцапания си летателен костюм. Погледът му се плъзна наоколо.
— Надявам се само, че там навън няма още типове от неговия сорт — каза полугласно.
Аруула също беше станала и поклати отрицателно глава.
— Не усещам нищо. Всичко тихо и… — За момент потърси правилната дума. После допълни с нежна усмивка: — Спокойно.
Мат отвърна на усмивката й. Това момиче беше наистина удивително.
