— Да се молим така да си остане — рече след това.
— На твоите или на моите богове, Маддракс? — Мимиката на устните й придоби нещо дяволито.
— Ти си само човек да те схруска. — Мат се ухили и й намигна.
Аруула не каза нищо. Но в блясъка на тъмните й очи прочете съвсем ясно: „Ами направи го де!“
Мат се покашля и си даде вид, че не е разгадал погледа й. Което с оглед на специалната дарба на Аруула беше напразно усилие…
— Какво става с двамата? — попита той, малко по-бързичко. С брадата си посочи младия варварин и момичето, които бяха спасили от мускулестото чудовище.
— Бягат — отговори Аруула и после разказа на Мат каквото беше научила за тях. Че за богохулство Ларн бил осъден на смърт от старейшините на своята орда. Че Ноона го освободила и оттогава бягали на юг.
Докато Аруула говореше, Ларн и Ноона се приближиха. Все още разглеждаха летателния костюм на Мат и джипа изпитателно и с неприятно чувство, но поне безкрайният страх беше изчезнал от лицата им.
Аруула се зае да ги представи и Мат, с окуражаваща усмивка на уста, подаде ръка както на Ноона, така и на Ларн. Двамата се здрависаха с колебание. Ларн стисна ръката на Мат силно, сякаш трябваше да покаже на противника си, че не му отстъпва по сила. Мат се престори, че уж младият мъж наистина му е причинил болка и с пресилен жест разтърси ръката си. При това се и ухили, Ларн отвърна на ухилването и ледът между тях се разтопи.
От малкото запаси, които караха със себе си в джипа, Аруула извади четири какавиди на пеперуди, лишете, както Мат междувременно беше научил, че се казват, макар и тези пашкули на пеперуди да бяха несравнимо по-големи от онези, които познаваше от своето време. Варварите смятаха лишете за деликатес, след като ги печаха на открит огън.
Аруула набоде лишете на шишове от откършени клони и после ги раздаде на сътрапезниците. Накрая всички седнаха до огъня и Мат бегло си помисли за времето, когато като момче бе седял около лагерния огън с баща си или с приятели и бе тананикал маршови мелодии пред пламъците. Ако тогава беше пържил какавиди на пеперуди, стопроцентово щяха да го смятат за най-страхотния между момчетата…
Болезнена усмивка се плъзна по лицето му. Не можеше да повярва, че това време трябва да е било преди векове…
— Накъде? — попита той на езика на варварите, обърнат към Ларн и Ноона. — Ланда де мидаа? — Последното означаваше „Южната земя“. Ордата на Аруула беше на път за там. Имаше голяма вероятност онази легендарна страна да е целта и на тази двойка.
Но Ларн поклати глава.
— Виллага.
Доколкото Мат знаеше, това означава „град“. Ларн продължи, но на Мат му беше трудно да следи изложението му. Съдейки по жестовете му, Ларн разказваше за някакъв голям град, където идвало в изобилие ядене и пиене. И в който се търсели силни мъже — така поне го изтълкува Мат, когато Ларн сви ръка в лакътя и с другата потупа забележителния си бицепс.
Обърна се с питащ поглед към Аруула. Доколкото можа, тя повтори на английски думите на Ларн.
— Голям град на юг е целта им. Там няма мизерия. Няма глад и жажда. Няма опасни животни. Палатки от камък. Големи… — Тя спря, погледна дълбоко в очите на Мат, сякаш търсеше нещо в погледа му, после продължи: — Дворец?
— Големи дворци? — помогна й Мат, без наистина да се учуди, че Аруула очевидно беше извадила понятието „дворец“ непосредствено от неговия словесен запас.
— Да, големи дворци — кимна тя. — И силни мъже могат голям късмет намерят в града.
На Мат това му прозвуча доста странно. Макар че му напомняше старото клише за селския момък, който избира да тръгне или по широкия свят, или в големия град, за да търси щастието си. Някои неща май никога не се променят…
— Откъде двамата знаят за този град? — попита Мат и Аруула преведе въпроса. Ларн отговори, тогава Аруула отново се обърна към Мат.
— Странници са говорили за него. Мъже, които града видели с очите си.
Мат си спомни какво му разказваше Аруула едва преди няколко дни за градовете от това време. Че били опасни. А че беше така, в края на краищата можа да се убеди сам в някогашната Болоня.
Аруула знаеше много добре какви мисли му минаха през главата. Сложи ръка на рамото му.
— Градове различни. Далеч на юг може би по-различно, отколкото на север.
Мат кимна замислен.
— Ти не си ли чувала за този град? — С неопределено движение на главата посочи Ларн и Ноона.
— Може би да, може би не — отговори Аруула. — Странстващи народи разказват толкова много истории, че никой не може да ги преброи. Може би и за този град. Но аз никога не чула тази история… Може би само забравила. — Тя повдигна рамене и извади лишетето от края на шиша си. После обърна какавидата няколко пъти натам-насам в рохкавата земя, за да поизстине. И накрая разчупи обвивката, извади съдържанието и с върха на пръстите си започна да го слага в устата си. Мат се обърна към Ларн.
— Градът има ли име? — попита отново на езика на това време — и с надеждата, че е подбрал правилните думи.
Очевидно беше успял. Защото Ларн кимна, дъвчейки с пълна уста и каза:
— Роома.
Едва забележима усмивка се очерта по крайчеца на устните на Мат.
Роома — това беше вариант на дума, който нямаше нужда от скучна интерпретация. Беше ясно като бял ден за кой град става дума.
Хиленето на Мат се подсили с още един нюанс, когато си спомни какъв епитет към името имаше някога този град. Прилягаше му като на никой друг, с оглед на факта, че Рим все още съществуваше, след всичкото това време — Вечният град.
— Феии фегаашаа.
— Фегаашаа ли? — отвърна Мат немощно.
— Фегаашаа. — Аруула кимна и погледна към Ноона и Ларн. Младата двойка лежеше малко по-настрана от огъня и не си даваше труд да запази в тайна онова, което правеше. Но Мат дори и да не го виждаше, шумовете, които Ларн и спътницата му предизвикваха, щяха да са достатъчни.
Значи в днешно време наричаха „фегаашаа“…
„Ето, че пак научи нещо ново“ — помисли си Мат и се ухили. Долавяше и чуваше идеално пращенето, което се носеше във въздуха. И това не беше само от огъня… Забеляза как това друго пращене го обземаше, как предизвикваше някаква нервност у него и за да се разсее, насочи погледа си към тъмнината и направи преглед на изминалия ден.
Миналата нощ, след като бяха се нахранили с лишете, си легнаха. Сънят не споходи никого от тях. Въпреки това, когато станаха в ранното утро и се застягаха да потеглят, Мат се чувстваше отпочинал.
След като фреккойшерите им бяха станали жертва на уродливия нападател, Ларн и Ноона приеха предложението да пътуват с тях в джипа. Мат реши също да поеме курс към Рим. В момента му беше все едно накъде ще пътува. Към това се прибавяше и фактът, че му беше любопитно да узнае какво е станало с Вечния град.
Аруула беше обяснила на младата двойка, че Маддракс идва от далечна страна, в която хората не яздят фреккойшери, а пътуват с джипове. Тя изговаряше думата „джип“ другояче, така че по-скоро звучеше като английската дума за овца. Ларн и Ноона бездруго смятаха превозното средство за животно и когато Мат трябваше да допълни резервоара, предположението на двамата се затвърди още повече — мислеха си, че го пои.
— Твоят шийп е много жаден — рече Ларн, след като Мат изля съдържанието на една туба в гърловината на резервоара и погали зацапаната с масло каросерия, както това се прави с козината на животно.
Мат не се нае да разубеждава младия мъж. А и как би могъл да му обясни принципа на действие на машината? Освен това двамата бяха свикнали със „странното“ животно и, изглежда, се наслаждваха на този начин на придвижване. Понякога по време на пътуването Ноона извикваше от радост и напомняше на Мат за дете, което за пръв път се вози на увеселителна железница.
