единствено звездите и неумолимото небе. От дясната му страна седеше министърът на Съвършените Наслади, от лявата — съветникът за Справедливите Мъчения. Наредените в подножието на колоните придворни ловяха с наострен слух всяка дума, излязла от устата му, и той бе свикнал никога да не повишава глас.
— Небесни Драконе — каза Ван Фу, проснат по очи, — стар съм, беден съм, слабосилен съм. Ти си като лятото, аз съм като зимата, Ти имаш десет хиляди живота, аз имам един-единствен и той свършва. Какво съм ти сторил? Вързаха ми ръцете, а те никога не са ти причинявали зло.
— Питаш ме какво си ми сторил, стари Ван Фу? — каза императорът.
Гласът му бе като песен, от която в очите избиват сълзи. Той вдигна десница, зеленикавосиня в заревото на нефритовия плочник, и възхитеният от дължината на пръстите Ван Фу затърси в паметта си дали не бе рисувал нескопосен портрет на императора или на някой от неговите предци, за да си е заслужил смъртното наказание. Но едва ли — Ван Фу рядко бе стъпвал във владетелския двор, защото предпочиташе хижите на изполичарите или кварталите на куртизанките и пристанищните кръчми с надвикващи се хамали.
— Питаш ме какво си ми сторил, стари Ван Фу — повтори Императорът и сведе тънката си шия към притихналия старец. — Ще ти кажа. Но понеже чуждата отрова може да проникне в нас само през деветте ни отвора, за да те изправя лице в лице с постъпките ти, трябва да те разходя из коридорите на моя спомен и да ти разкажа живота си. Баща ми бе събрал твои картини в най-тайните стаи на двореца, защото смяташе, че нарисуваните хора трябва да се крият от погледа на невежите поради невъзможността да сведат очи в тяхно присъствие. В тези зали бях отгледан, стари Ван Фу, тях бяха отредили за усамотението, в което израснах. За да опазят чистотата ми от пръските на човешките души, държаха далеч от мен неспокойния прилив на бъдещите ми поданици и никому не бе позволено да минава пред прага ми, за да не докосне нозете ми сянката на мъж или жена. Неколцината престарели слуги, на които ме бяха поверили, се показваха колкото може по-рядко и часовете се въртяха в кръг, багрите на твоите картини оживяваха с утрото и избледняваха със здрача. Нощем, когато не можех да заспя, ги гледах — гледах ги десет години поред. Денем седях с отпуснати на коленете ръце върху един килим, чиито шарки знаех наизуст, и си мечтаех за радостите, които бъдещето ще ми донесе. Представях си света, с Ханското царство в средата, като еднообразната и вдлъбната равнина на дланта, нарязана от съдбовните бразди на петте реки. Наоколо са моретата, лоно на чудовища, а още по-далеч: планините, небесните подпори. И за да видя тези неща, се вглеждах в твоите картини. Ти ме накара да повярвам, че моретата са като водната шир от твоите свитъци — толкова сини, че всеки камък, паднал в тях, не може да не се превърне веднага в сапфир, че жените се отварят и затварят като цветя, подобни на създанията, носени от вятъра по алеите в твоите градини, и че младите войни със стройна снага, които бдят в пограничните крепости, сами са стрели и могат да пронижат сърцето ти. На шестнайсет години вратите към света се разтвориха; изкачих се на терасата в двореца, за да видя облаците, но те не бяха така красиви като онези от твоите залези. Заповядах да докарат носилката ми и тръскан по пътища, за чиито камънаци и кал не бях и подозирал, обиколих поднебесните провинции, без никъде да видя градините, пълни с твоите подобни на светулки жени — жените, чието тяло само е градина. Чакълът по бреговете ме накара да намразя океаните, кръвта на мъчениците не е така алена, както наровете от твоите свитъци, селските гниди ми попречиха да видя красотата на оризищата, плътта на живите жени ме отвращава както мъртвото месо, окачено по касапските ченгели, а от дебелашкия смях на моите войници ми се повръща. Ти ме излъга, Ван Фу, стари измамнико: светът е само една мацаница от смътни петна, нахвърляни върху празнотата от безумен художник, непрекъснато размазвани от сълзите ни. Ханското царство не е най-красивото от царствата и аз не съм император. Единствената империя, достойна да бъде владяна, е онази, в която ти проникваш, стари Ван, по пътя на Хилядата Извивки и Десетте хиляди Цвята. Ти едничък властваш мирно над планини, покрити с нетопящ се сняг и над поля с нарциси, които няма да изгният. И затова, Ван Фу, дълго се питах какво мъчение да ти отредя заради магиите ти, които ме отвратиха от притежаваното и ме изпълниха с мечти за онова, което няма да притежавам. И за да те затворя в единствената килия, от която няма да можеш да излезеш, реших, че трябва да ти се изгорят очите, защото очите ти, Ван Фу, са двете вълшебни врати към твоето царство. И понеже ръцете ти са двата пътя с десет разклонения, водещи към сърцето на твоето царство, волята ми е ръцете ти да бъдат отрязани. Разбра ли ме, Ван Фу?
Щом чу присъдата, ученикът Лин изтегли от колана си един нащърбен нож и се хвърли към императора. Двама пазители го сграбчиха. Синът на небето се усмихна и добави с въздишка:
— И освен това те ненавиждам, стари Ван Фу, защото съумяваш да пробудиш любов. Убийте това куче.
Лин отскочи напред, за да не намокри кръвта му дрехата на учителя. Един от войниците вдигна меча си и главата на Лин се отдели от шията, подобно на отрязан плод. Слугите отнесоха тялото и покрусеният Ван Фу се възхити от красивото алено петно, което кръвта на неговия ученик бе оставила върху нефритовия плочник.
Императорът направи знак и двама евнуси избърсаха очите на Ван Фу.
— Слушай, старче, и изтрий сълзите си, защото не е още време за плач. Очите ти трябва да бъдат бистри, не бива малкото светлина, която им остава, да се замъти от влагата. Защото не само натрупаната ярост ме кара да желая смъртта ти, не само жестокостта ми е жадна за страданията ти. Друго съм намислил, стари Ван Фу. Имам в моята сбирка един прекрасен свитък, на който планините, устията на реките и морето са запечатани, умалени до безкрай, разбира се, но с присъствие по-истинско, отколкото на самите предмети — досущ лица, отразени в стените на кълбо. Но картината ти не е довършена, Ван Фу, твоята най-велика творба е само нахвърляна. Несъмнено, когато си я рисувал, седнал в някоя самотна долина, погледът ти е залепнал за прелитаща птица или за дете, затичано подир тази птица. И човката на птицата или може би страните на детето са те отвлекли от сините клепачи на вълните. Не си довършил подгъва на водната наметка и водораслените коси на скалите. Ван Фу, аз желая да посветиш часовете светлина, които ти остават, на тази картина и тя да поеме последните тайни, събрани през твоя дълъг живот. Сигурен съм, че току преди да паднат, ръцете ти няма да трепнат върху коприната и безкраят ще нахлуе през процепите на злощастието. Без съмнение, преди да бъдат изгорени, очите ти ще доловят съзвучия на предела на човешките сетива. Това съм намислил, Ван Фу, и мога да те заставя да го изпълниш. Ако откажеш, преди да те ослепя, ще заповядам да изгорят всичките ти картини и тогава ще бъдеш като баща, на когото са изтребили синовете и изпепелили надеждите за потомство. Но по-добре повярвай, ако желаеш, че от добрина издавам тази последна заповед, защото зная, че платното е единствената любовница, която някога си галил. Така че четките, боите и тушът ще са за теб в последния ти час блудницата, докарана при осъдения.
Императорът повдигна кутрето си и двама евнуси почтително донесоха недовършения свитък, върху който Ван Фу бе положил образа на морето и небесата. Ван Фу избърса сълзите си и се усмихна, защото рисунката му напомни за младостта. От нея лъхаше непостижимата вече за Ван Фу свежест на духа, ала все пак й липсваше нещо, защото по времето, когато я бе правил, Ван още не бе съзерцавал достатъчно планините или скалите, натопили голи хълбоци в морето, не бе се просмуквал още докрай от скръбта на заника. Ван Фу пое от ръката на роба четка и започна да нахвърля върху морето широки сини мазки. Един приклекнал в нозете му евнух стриваше боите, но го правеше доста неумело и на Ван Фу много му пожаля за ученика Лин.
Най-напред Ван оцвети в розово крилото на един облак, кацнал върху планината.
После нахвърли тук-там върху повърхността на морето ситни бръчици и те добавиха дълбочина към усещането за могъщия му покой. Нефритовият плочник странно овлажня, но потънал в картината си, Ван Фу не забелязваше, че гази във вода.
Крехката лодчица, уголемена с решителни замахвания на четката, заемаше сега целия първи план на копринения свитък. Отмерен плясък на гребла се разнесе изведнъж в далечината, забързан и устремен, като удари на криле. Плясъкът се приближи, сладостно изпълни цялата зала, после замря и капките затрепкаха застинали, увиснали от веслата. Отдавна вече зачервеното желязо за очите на Ван бе изстинало върху мангала на палача. Несмеещи да нарушат етикета, придворните се повдигаха на пръсти, защото водата покриваше раменете им. Тя стигаше и до сърцето на императора. Тишината бе така дълбока, че и сълза да бе капнала, щеше да се чуе.
Гребецът беше Лин. Носеше старата си всекидневна дреха със скъсания десен ръкав, който не успя да
