Маргьорит Юрсенар
Как бе спасен Ван Фу
СТАРИЯТ ХУДОЖНИК Ван Фу и ученикът му Лин скитаха по пътищата на Ханското царство.
Не напредваха бързо, защото нощем Ван Фу се спираше да гледа звездите, денем — водните кончета. Почти нищо не носеха: Ван Фу обичаше образа на нещата, а не самите неща и нито една вещ на този свят не му се струваше достойна за придобиване, освен четките, гърненцата с лак и туш, свитъците коприна и оризова хартия. Бяха бедни, понеже Ван Фу даваше картините си за паница просена каша и отблъсваше сребърните монети. Ученикът му Лин превиваше гръб, понесъл благоговейно вързопа с рисунки и беше убеден, че на раменете му тегнат заснежени планини, пролетни реки и ликът на лятната месечина.
Лин не беше роден да гълта прахоляка на друмищата по петите на един старец, който туря ръка върху зората и впримчва здрача. Баща му беше сараф, майка му — едничката рожба на търговец на нефрит и старият й бе оставил всичкото си имане и проклятието си, задето не е син. Лин отрасна в дом, от който охолството държеше надалеч всичко неочаквано. Този грижливо ограден живот го бе направил плашлив: страхуваше се от насекоми, от гръм и от лицата на умрелите. Щом навърши петнайсет години, баща му избра съпруга и намери най-красивата, за да се теши с щастието на сина си от това, че е станал на възраст, когато нощта служи само за спане. Жената на Лин беше тъничка като тръстика, млечна като младенец, сладка като слюнката, солена като сълзите. След сватбата родителите на Лин, сякаш, за да му дадат пълна свобода, набързо умряха и синът остана в измазаната с киновар къща с младата си, вечно усмихната жена и с една праскова, която всяка пролет даваше розов цвят. Лин обикна тази жена с прозрачно сърце, както се обича непомътняващо огледало или сигурен талисман. Отбиваше се в чайните, колкото да не се отличава от другите, и харчеше умерено за акробатки и танцьорки.
Една нощ в някаква кръчма се озова до Ван Фу. Старецът бе пил, за да изрисува пияница, и главата му клюмаше настрани, сякаш той отмерваше разстоянието между ръката си и чашата. Оризовата ракия бе развързала езика на неразговорливия майстор и тази вечер Ван приказваше, все едно че мълчанието бе стена, а думите — боите, с които трябва да се покрие. С него Лин позна красотата на пиянските муцуни, замъглени от парата над чашите с топло питие, кестеновото великолепие на месото, неравно облизано от езиците на пламъците, и изисканата розовина на винените лекета, осеяли покривките като увехнали цветя. Вихрушка влетя през прозореца, а с нея и дъжд. Ван Фу се наведе, за да покаже на Лин зеленикавата начупена пътека на светкавицата, и зяпналият от възхита Лин престана да се бои от бурята.
Лин плати пиенето на стария художник и понеже Ван Фу нямаше нито пари, нито покрив над главата, смирено му предложи подслон. Тръгнаха заедно, Лин носеше отпред фенера и пламъчето хвърляше невероятни отблясъци в локвите. Тази нощ Лин с изненада научи, че стените на къщата му не са червени, както бе мислил винаги, а с цвета на загниващ портокал. На двора Ван Фу се захласна по едно сбутано в ъгъла дръвче и го оприличи на девойка, която си суши косите. В пруста задълго се загледа в колебливия ход на една мравка, излазила от пукнатината в стената, и страхът на Лин от тези гадинки отлетя. В този миг той проумя, че Ван Фу го дарява с нова душа, с нови сетива и почтително настани стареца в стаята, където бяха починали баща му и майка му.
От години Ван Фу мечтаеше за картина с едновремешна принцеса, която свири на цитра под короната на върба. Досега не бе открил достатъчно безплътна жена за модел, но Лин ставаше, понеже не беше жена. После Ван Фу заговори за портрет на млад принц, опънал лък пред ствола на огромен кедър. Ни един днешен младеж не бе дотолкова строен, че да е подходящ, но Лин изправи собствената си съпруга под прасковата в двора. След това Ван Фу я изрисува в дрехи на магьосница сред облаците на залеза и младата жена се разплака от лошата поличба. Откак Лин предпочиташе пред самата нея портретите й, нарисувани от Ван Фу, лицето й вехнеше като цвете, попарено от знойния вятър и летните порои. Една сутрин я намериха обесена на розовата праскова в двора: краищата на шала, от който бе направена примката, се вееха с косите й. Сякаш бе станала още по-тъничка, чиста като хубавиците, възпети от някогашните поети. Ван Фу я нарисува за последен път, защото обичаше зеленикавия цвят върху лицата на мъртъвците. Чиракът му Лин стриваше боите и понеже тази работа изисква много внимание, не му остана време да плаче.
Малко по малко, Лин разпродаде робите си, нефритите и рибите от басейна, за да купува на учителя гърненца с пурпурен лак, който караха от Запад. Накрая къщата се опразни и те потеглиха — Лин затвори зад себе си вратата на своето минало. На Ван Фу му беше омръзнал този град, където нямаше какво повече да научи за грозотата или хубостта, и двамата, учителят и чиракът, поеха по пътищата на Ханското царство.
Славата им ги предшестваше из селата, пред крепостните порти и под сводовете на храмовете, където на свечеряване боязливи поклонници търсят подслон. Разправяше се, че Ван Фу имал дарбата да вдъхва живот на своите картини с една последна цветна маска, която добавял пред всички. Изполичарите идваха да го молят за вярно куче, господарите искаха да им рисува войни. Монасите почитаха Ван Фу като мъдрец, простият народ се боеше от него, защото го мислеше за магьосник. Ван беше доволен от тези различия, те му позволяваха да изучава край себе си изражения на благодарност, страх и почит.
Лин просеше храна, бдеше над съня на майстора и гледаше, докато той е в изстъпление, да му поразтрие краката. На зазоряване, преди учителят да се събуди, тръгваше да търси свенливи гледки, потулени зад гъсталаците тръстика. Вечер, когато обезсърченият майстор захвърлеше четките на пода, той ги събираше. Когато Ван, посърнал, заговореше за възрастта си, Лин му сочеше с усмивка якия дънер на някой стар дъб, а случеше ли се да се развесели и да заподмята закачки, Лин смирено се правеше на развеселен.
Един ден, по залез слънце, стигнаха до първите къщи на императорската столица и Лин потърси странноприемница, където Ван да прекара нощта. Старият се зави в дрипите и Лин се притисна до него да го стопли, понеже пролетта едва бе пукнала и пръстеният под леденееше. На разсъмване тежки стъпки прокънтяха по коридора на странноприемницата, зачуха се уплашеният шепот на ханджията и заповеди, изкрещени на варварски език. Лин изтръпна целият, защото си спомни, че вечерта бе откраднал една оризова питка, за да има какво да яде учителят. Не се съмняваше, че него идват да приберат и се запита кой ли ще преведе утре Ван Фу през брода на следващата река.
Войниците нахълтаха с фенери в ръце. Заревото, процеждащо се през пъстрата хартия, хвърляше червени и сини отблясъци по кожените шлемове. На всяко рамо трептеше тетивата на лък и най-свирепите, ни в клин, ни в ръкав изръмжаваха. Те стовариха тежки длани върху врата на Ван Фу, който неволно забеляза все пак, че ръкавите им не са в съзвучие с цвета на дрехите.
Подкрепян от ученика си, Ван Фу се запрепъва след войниците по неравните улици. Минувачите се тълпяха и обсипваха с подигравки двамата престъпници, очевидно поведени към дръвника. На всички въпроси на Ван войниците отговаряха със зверска гримаса. Стегнатите ръце го боляха и Лин отчаян гледаше своя учител и се усмихваше, което за него беше по-кротка форма на плач.
Стигнаха пред императорския дворец, възправил сред утрото виолетовите си стени, иззидани сякаш от късове мрак. Войниците повлякоха Ван Фу през безчет квадратни и кръгли зали, чиито очертания олицетворяваха годишните времена, посоките на света, мъжкото и женското начало, дълголетието, пълномощията на властта. Вратите се завъртаха около оста си и всяка изсвирваше по един тон, така съгласувани един с друг, че в посока от изгрев към залез слънце човек изкачваше цялата музикална стълбица. Всичко бе сътворено, за да вдъхва представата за свръхчовешка мощ и проницателност и се усещаше, че всяка заповед, изречена тук, не може да не е неотменима и страховита, както мъдростта на предците. Най-сетне въздухът се разреди, тишината стана толкова дълбока, че и мъченик би сподавил тук стоновете си. Един евнух повдигна завесата пред тях, войниците се разтрепераха като жени и те пристъпиха в залата с престола на Небесния син.
Тя нямаше стени, крепяха я дебели колони от син камък. Отвъд мраморните стволове зеленееше градина и всеки един от цветовете, обсипали вейките, принадлежеше към рядък, донесен отвъд океана вид. Ала всичките бяха без ухание, за да не смущава никакъв мирис съзерцанието на Небесния Дракон. От почит към безмълвието, обгръщащо размислите му, никаква птичка не бе допускана в покоите, дори пчелите се пропъждаха внимателно. Висок зид отделяше градината от останалия свят, така че вятърът, облъхвал всякакви мърши и труповете по бойните полета, да не докосва ръкавите на императора.
Небесният властелин седеше на нефритов престол и ръцете му бяха сбръчкани като на старец, макар да нямаше още двайсет години. Синьото от наметалото му въплъщаваше зимата, зеленото припомняше пролетта. Лицето му беше красиво, но безстрастно като поставено нависоко огледало, в което се отразяват
