зашие сутринта преди идването на войниците. И само на врата му бе вързано някакво странно шалче.
Ван Фу му каза тихичко, както си рисуваше:
— Мислех, че си умрял.
— Докато вие сте жив — с почит каза Лин, — мога ли аз да умра?
И той подаде ръка на учителя да се качи в лодката. Нефритовият таван се отразяваше във водата и изглеждаше така, сякаш Лин се носи в някаква пещера. Плитките на придворните се виеха като змии по повърхността, главата на императора напомняше лотос.
— Виж, ученико — умислено каза Ван Фу. — Тези нещастници ще загинат, ако не са го направили вече. Не съм мислил, че водата в морето е толкова много, че да удави дори един император. Какво ще правим?
— Не се страхувай, учителю — промълви чиракът. — Скоро пак ще бъдат на сухо и дори няма да си спомнят, че ръкавите им са се понамокрили. Само в душата на императора ще остане мъничко морска горчилка. За тия хора не съществува опасността да потънат в една картина.
И после добави:
— Морето е чисто, вятърът добър, морските птици свиват гнезда. Да потегляме, учителю, за страната отвъд вълните.
— Да потегляме — каза старият художник. Ван Фу хвана кормилото, а Лин се сведе над веслата. Плясъкът на гребла отново изпълни цялата зала, уверен и отмерен като тупкането на сърце. Водата незабележимо се заоцежда надолу по големите скали и те пак станаха колони. Скоро само тук-там във вдлъбнатините на нефритовия плочник останаха да блестят локвички. Одеждите на придворните бяха сухи, но няколко капки пяна белееха в полите на императорското наметало.
Завършеният от Ван Фу свитък лежеше разгънат върху ниската масичка. Целият му преден план бе зает от една лодка. Тя се отдалечаваше малко по малко, оставяйки след себе си тънка диря, която застиналото море погълна: Вече не се различаваха лицата на двамата пътници в лодката. Но още се мяркаше червеното шалче на Лин и брадата на Ван Фу, развята от вятъра.
Шумът от греблата отслабна, после замря, погълнат от разстоянието. Сведеният напред император се взираше с ръка над очите в отдалечаващата се лодка на Ван, която бе вече само едно смътно петънце в бледия здрач. Надигна се златна пара и покри морето. Най-сетне лодката свърна зад една скала, изпречена пред прага на простора, захлупи я сянката на висок бряг, следата се стопи върху водната пустош и художникът Ван Фу, заедно с ученика си Лин, завинаги изчезна в морето от син нефрит, което бе сътворил.
Информация за текста
© 1936 Маргьорит Юрсенар
© 1992 Красимир В. Мирчев, превод от френски
Marguerite Yourcenar
Comment Wang-Fo fut sauve, 1936
Сканиране и разпознаване NomaD, 2009 г.
Редакция: NomaD и sir_Ivanhoe, 2009 г.
Издание:
Маргьорит Юрсенар. Източни новели
Превод от френски: Красимир Мирчев, 1992
Художник на корицата: Здравко Денев, 2003
Издателство „Пулсио“ — СуперМарто, 2003
Второ издание
Marguerite Yourcenar. Nouvelles orientales, 1982
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12229]
Последна редакция: 2009-06-20 23:10:00
