Inferi

Виктор ЮгоInferi

В незримото да си, в глъбта недостижима!
Витае в етера вина и укор има
                в ридаещия воден звън;
незнайни призраци сред сенките студени
се носят и летят погинали вселени
                като в ужасен безконечен сън.

В тях втренчен поглед впил е може би всемирът;
и лудия им бяг със скръбен зрак полират
                звездите — бухалски очи.
За цар и за монах, за принц и роб са казън,
за всеки, с плаща чер на вечността премазан,
                там, дето в мрака нищо не личи;

савани веят те, дрънчат с безброй вериги,
гъмжат от червеи, чудовища, интриги,
                пред бездна спрели с вид суров,
и хвърлят факлата в пастта на ветровете
те — сенки, мисълта сковали между двете
                злини: каторга и раззинат ров.

Вървят! И пеят тук едни като в Гомора,
а други — призраци безплътни — без умора
                са все по техните следи;
от пропаст в пропаст ги запраща и насреща
изпречва се нощта най-черна и зловеща
                и плаши ги с най-страшните беди.

Вървят! Просторът е бездънен, глух. Крилата —
ужасни корабни платна — браздят мъглата.
                Ни котви има, ни весла.
Градушка дупчи им лицата, студ ги свива
и бърше стреснат дъжд с ужасната си грива
                по челото им гъстата мъгла.

Каторга на смъртта, вертеп и гроб раззинат!
Аз зървам ги, луни смрачени, да преминат —
                ужасен полет в дим и прах;
над тях пълзят мъгли и ужаси беззвездни,
глъбта отхвърля ги и зейват нови бездни
                под бездната, раззината пред тях.

Секат пространството, понесени, терзани
от бури и покой, от бесни урагани;
                бездънният и жив всемир
в безбрежната мъгла не ги дори съглежда
и носят се — лица унили, без надежда, —
                изчезват все и мяркат се безспир.

Кълба, където сме, Спасителю, изгнани,
планети-карцери и светове-зандани,
                на казън черните вълни,
които плискат се, и в черни водовърти
свистят платна от мрак и мачтата се кърти,
                и тръпката на вечността кълни.

След тях въртопите, на фурии подобни,
се носят — извори на плачове надгробни,
                на ужас, стонове и страх,
на отчаяние, на потрес и досада, —
заливат бездната и жертвите на ада
                и ливват свойта гадост върху тях.

Бедняци, клетници, които Бог наказва;
тук миналото ги гризе — кървяща язва,
                с лица в решетките крещят:
— Къде сме?… — С гласове отпаднали ридаят,
а с остри върхове осеян е безкраят
                и те подобно циреи гноят.

Ридае Цезар тук и Борджия се хили,
Комод сънува и Ахаб трепти без сили,
                тръстта тук шепне: — Искам аз!
И фараони, и безброй Сарданапали!
И червеите меч въртят и вятър жали,
                и ларви веят чорли в леден мраз.

Отцеубийци и предатели презрени,
човеци-вълци и лисици, и хиени,
                тирани с поглед подивял;
цвърчи плътта им, от дамгата прогоряна,
над тях небето се чернее — страшна рана,
                и виждат в нея своя лют кинжал.