девойката с яркочервена светлина, която трептеше по челото й, по лицата на окръжаващите я зрители и хвърляше бледи отблясъци, примесени с люшкащи се сенки, върху старинната черна и набръчкана фасада на Дома с колоните и върху разперените каменни ръце на бесилката. Между стотиците лица, обагрени от тази светлина, се открояваше едно, потънало сякаш повече от всички други в съзерцание на танцьорката. Сурово мъжко лице, мрачно и студено. Този мъж, чието облекло се губеше сред окръжаващата го тълпа, едва ли бе на повече от тридесет и пет години. Но беше плешив. Само при слепите му очи се сивееха няколко редки кичура. Широкото му голямо чело беше вече прорязано от бръчки, но в хлътналите му очи светеше необичаен младежки жар, пламенна жизненост, затаена страст. Те бяха втренчени в циганката и докато безгрижната шестнадесетгодишна девойка танцуваше и се въртеше за всеобща наслада, мъжът сякаш потъваше във все по-мрачни мисли. От време на време по устните му пробягваше усмивка и се изплъзваше въздишка, но усмивката беше по-скръбна и от въздишката. Най-сетне девойката се спря задъхана и тълпата почна с обич да й ръкопляска.
— Джали — каза циганката.
Тогава Гренгоар видя една хубава бяла козичка, пъргава, жива, с лъскави косми, с позлатени рогчета и копитца и с позлатено герданче. Тя стоеше до този момент приклекнала в единия ъгъл на килимчето и наблюдаваше танца на господарката си. Гренгоар не я беше още забелязал.
— Джали — повтори циганката, — твой ред е.
И тя седна, като подаде грациозно дайрето си на козичката.
— Джали — продължи тя, — кой месец от годината е сега?
Козичката вдигна предния си крак и удари веднъж по дайрето. Беше действително първият месец от годината. Тълпата заръкопляска.
— Джали — поде девойката, като обърна дайрето от другата страна, — а кой ден от месеца сме днес?
Джали вдигна позлатеното си копитце и удари шест пъти по дайрето.
— Джали — продължи циганката, като отново обърна дайрето, — колко е часът?
Джали удари седем пъти. В същия миг часовникът от Дома с колоните изби седем часа. Публиката се смая.
— Тук се крие магия! — раздаде се зловещ глас сред зрителите — гласът на плешивия мъж, който не сваляше поглед от циганката.
Девойката изтръпна и се обърна бързо, но публиката заръкопляска и заглуши злокобното възклицание.
Аплодисментите го заличиха до такава степен и от съзнанието на циганката, че тя продължи да пита козичката:
— Джали, какво прави метр Гишар Гран Рьоми, капитан на градските сабленосци, по време на шествието на Сретение Господне?
Джали се изправи на задните си крачка и заблея, като крачеше важно и забавно и тъй комично възпроизвеждаше лицемерната набожност на началника на сабленосците, че всички зрители наоколо избухнаха в смях.
— Джали — поде девойката, насърчена от растящия успех, — а как държи реч метр Жак Шармолю, кралският прокурор, в духовния съд?
Козичката приклекна на задните си крака, заблея и така необикновено задвижи предните си крачка, че като изключим лошия френски и лошия латински, всичко останало — движения, тембър, поза — бе Жак Шармолю, цял-целеничък.
Тълпата заръкопляска още по-силно.
— Кощунство! Светотатство! — обади се повторно плешивият.
Циганката се извърна още веднъж.
— Ах, пак този отвратителен човек! — промълви тя, издавайки долната си устна в обичайна, както изглежда, гримаса, завъртя се на токовете си почна да събира в дайрето подарените й от множеството монети.
Заваляха големи и малки сребърни пари, тарги43, лиарди. Изведнъж тя мина пред Гренгоар. Той бръкна несъзнателно в джоба си и девойката се спря.
— По дяволите! — прошепна поетът, когато напипа в дъното на джоба действителността, тоест празното пространство. А хубавото момиче стоеше пред него, гледаше го с големите си черни очи, държеше протегнато дайрето и чакаше. Гренгоар се обля в пот от напрежение.
Ако би имал на свое разположение златото на Перу, той сигурно би го предложил на циганката. Но Гренгоар не разполагаше с Перу, пък и Америка не беше още открита.
За щастие едно неочаквано произшествие му се притече на помощ.
— Няма ли да се махнеш оттук, египетски44 скакалецо? — кресна писклив глас от най-тъмния ъгъл на площада.
Девойката се обърна уплашено. Този път не беше плешивият мъж. Някаква жена, оскърбена в благочестието си, викаше с остър и злобен глас.
Нейният вик стресна танцьорката, но развесели група деца, които се шляеха наоколо.
— Отшелницата от Роландовата кула! — завикаха те и се запревиваха от смях. — Кълчищната се кара. Сигурно не е вечеряла. Да й занесем нещичко от градския бюфет.
И всички се втурнаха вкупом към Дома с колоните.
Междувременно Гренгоар се възползува от смущението на танцьорката, за да се измъкне. Виковете на децата му напомниха, че и той не беше вечерял. Затича се към бюфета. Когато пристигна там, те бяха обрали всичко. Не бяха оставили дори нито едно долнокачествено хлебче от пет су ливрата. На стената се виеха само лилиите, преплетени с рози, които Матийо Битерн нарисува през 1434 година. Твърде постна вечеря!
Досадно нещо е да си легнеш, без да си вечерял, но още по-невесело е не само да не си вечерял, но и да не знаеш къде да легнеш. Гренгоар се беше озовал точно в такова положение. Ни хляб, ни подслон. Струваше му се, че оскъдицата се е настървила срещу него и го потиска от всички страни. Отдавна беше открил една истина: Юпитер беше сътворил, изглежда, живота в пристъп на мизантропия и съдбата цял живот държи в обсада философията на мъдреца. Колкото до Гренгоар, никога досега блокадата не му се бе виждала тъй пълна. Стомахът му беше вече готов да капитулира. Поетът намираше, че е съвсем непочтено от страна на злата орисия да атакува философията му чрез гладния му стомах.
Той се увличаше все повече в този скръбен размисъл, когато една странна, но пълна с нежност песен го изтръгна рязко от мислите му.
Пееше младата египтянка.
И гласът й беше подобен на танца и на хубостта й. Прелестен, неподдаващ се на определение глас. Чист, въздушен, крилат, ако мога да се изразя така. Непресекващо бликане, низ от мелодии, неочаквани каденци, следвани от прости музикални фрази, изпъстрени с резки свистящи ноти; ту скокове от гама в гама, които биха затруднили и славея, ту нежни вълни от октави, които се издигаха и снишаваха ведно с гръдта на младата певица. Хубавото й, необикновено подвижно лице отразяваше различните настроения на песента — от страстно изстъпление до най-целомъдрено достойнство. Тя изглеждаше ту безумна, ту царствена.
Думите на песента й бяха на непознат за Гренгоар език, който сякаш беше непознат и за нея самата, защото чувството, с което ги изпълняваше, малко съответствуваше на смисъла им. Така например следните четири стиха звучаха безумно весело в нейната уста:
А миг по-късно настроението, с което изпя другата строфа:
