извика сълзи в очите на Гренгоар. Но от песента на девойката лъхаше преди всичко радост. Тя пееше, както пеят птичките — от безгрижие и душевна ведрина.
Песента на циганката смути мислите на Гренгоар, както лебедът смущава спокойната водна повърхност. Той слушаше очарован, забравил всичко. За пръв път от няколко часа насам не страдаше.
Но това беше само за миг.
Същият женски глас, който беше прекъснал танца на циганката, прекъсна и песента й.
— Ще млъкнеш ли, пъклен щурецо? — кресна жената от същия тъмен ъгъл на площада.
Горкият „щурец“ тутакси млъкна. Гренгоар си запуши ушите.
— О, проклет нащърбен трион, който преряза лирата! И другите слушатели запротестираха като него.
— Дявол да я вземе тази вещица! — възмущаваха се мнозина.
Старата смутителка на радостта щеше навярно да съжалява за грубите си думи срещу циганката, ако точно в този момент вниманието на тълпата не беше отвлечено от шествието на папата на шутовете, което, след като беше обиколило много улици и кръстопътища, заля Гревския площад със запалените си факли и неописуемата си врява.
Тази процесия, която нашите читатели видяха при излизането й от съдебната палата, се беше разраснала по пътя, привличайки всички мошеници, апаши и скитници, които можеха да се срещнат в Париж. Когато стигна до Гревския площад, тя представляваше внушителна гледка.
Най-отпред вървяха циганите. Начело яздеше циганският херцог с графовете, които вървяха пеш и държаха юздата и стремената на коня му. Зад тях се блъскаха безредно цигани и циганки, понесли кресливи дечурлига на раменете си. Всички — и херцог, и графове, и поданици — тънеха в дрипи и парцали. После идваше кралството на аргото — тоест всички крадци на Франция, строени според достойнствата си. Най- дребните крачеха първи. После, по четирима в редица, с различните отличителни знаци на учените им степени в този чудноват факултет, следваха разни сакати — кой без крак, кой без ръка, лъжебезработни, лъжепоклонници с окичени с мидени черупки дрипи, лъжепобеснели, лъжеепилептици, лапнали парче сапун, за да излиза пяна от устата им, скитници, немощни, пияници, просяци с изкуствени рани, „пострадали“ от пожар, „банкрутирали“, джебчии, „сираци“, архимошеници47, прокажени — и Омир би се изморил да ги изброява. В центъра на братството на архимошениците и прокажените едва можеше да се забележи кралят на аргото, великият кесар на крадците, клекнал в малка количка, теглена от два големи песа. След кралството на аргото идваше империята Галилея48. Императорът Гийом Русо пристъпваше величествено в пурпурната си роба, опръскана с вино. Пред него подскачаха палячовци, които се биеха помежду си и играеха ориенталски танци. Той беше обкръжен от жезлоносците си, поддръжниците си и секретарите на сметната палата. Най- сетне идваше корпорацията на писарите, с майски клонки, с цветя, с черни роби и дебели восъчни свещи в ръце начело с музика, достойна за дяволско сборище. После тълпата висши членове от братството на шутовете носеха на раменете си носилка, много по-отрупана от свещи, отколкото мощите на света Жонвиев но време на епидемия от чума. А върху носилката сияете новоизбраният папа на шутовете, звънарят на „Света Богородица“, гърбавият Квазимодо, облечен в присмехулна мантия, с жезъл в ръка и митра на глава.
Всеки отряд на гази чудновата процесия си имаше специална музика. Циганите думкаха балафони и африкански тамбурини. Апашите, не особено музикална раса — бяха все още в епохата на виолата, овчарския кавал и готическата рю-бебба49. И империята Галилея не беше твърде модерна. Сред музикалните й инструменти можеше да се съзре най-много някоя гъдулка, датираща от детството на музиканта — своего рода цигулка, свиреща само на три тона: ре, ла, ми.
Но около папата на шутовете се разгръщаха във великолепна какофония всичките музикални богатства на епохата — колкото щете гъдулки в горния, средния и долния регистър, без да говорим за флейтите и медните инструменти. Уви! Читателите си спомнят навярно, че това беше оркестърът на Гренгоар.
Мъчно е да се даде представа за степента на гордо блаженство, в което бе разцъфнало тъжното и грозно лице на Квазимодо, докато процесията стигна от съдебната палата до Гревския площад. Звънарят за пръв път опознаваше насладата от задоволеното честолюбие. Досега беше изпитал само унижение, презрението на другите хора към социалното му положение, отвращението им към физиката му. Затова, макар и глух, той се наслаждаваше сега като истински папа на одобрителните възгласи на тълпата, която ненавиждаше, защото чувствуваше, че и тя го мрази. Нищо, че поданиците му бяха сбирщина от шутове, хроми, апаши и просяци. Все пак те бяха негови поданици и той беше техен повелител. Квазимодо вземаше за чиста монета подигравателните аплодисменти, присмехулната почит, към която, не може да се отрече, бе примесена и известна доза действителен страх. Защото гърбавият беше силен. Кривоногият беше ловък. Глухият беше зъл. Три качества, които обуздаваха подигравките.
Едва ли впрочем новоизбраният папа на шутовете осъзнаваше самият той чувствата, които изпитваше и които вдъхваше. Духът, обитаващ това неугледно тяло, не можеше да не бъде също така несъвършен и притъпен като слуха му. Чувствата му в момента бяха смътни, неясни, неопределени. Сред тях си проправяше път задоволството, а най-силно от всички беше гордостта. Мрачното и злочесто лице излъчваше сияние.
Затова, когато един мъж се втурна през тълпата към полуопиянения Квазимодо, носен триумфално пред Дома с колоните, и изтръгна с гневен жест от ръцете на гърбавия позлатения дървен жезъл, отличителен знак на папското му достойнство, множеството се стъписа.
Този мъж, този безумец, беше същият плешив човек, който малко преди това, смесен с тълпата, беше вледенил клетата танцьорка със злостните си, заплашителни думи. Той посейте свещеническо расо. Гренгоар не го беше забелязал досега, но тутакси го позна, когато той се отдели от множеството.
— Я виж! — възкликна учуден поетът. — Ами че това е учителят ми по астрология дон Клод Фроло, архидяконът. Защо ли му трябва да се закача с този ужасен гръбльо? Та той ще го разкъса на парчета!
Тълпата нададе ужасен вик. Страшният Квазимодо скочи от носилката и жените извърнаха глави, за да не гледат как ще смаже архидякона.
Но Квазимодо се приближи с един скок до свещеника, погледна го и се свлече на колене.
Свещеникът махна тиарата, счупи жезъла, раздра лъскавата мантия.
Квазимодо продължаваше да стои на колене, навел глава, със смирено сключени ръце.
После между двамата започна странен диалог със знаци и жестове, без който и да било от тях да промълви нито дума. Свещеникът — изправен, гневен, властен, заплашителен. Квазимодо — проснат в краката му, покорен, умоляващ. Макар че, бъдете сигурни, той можеше да смаже архидякона само е палеца си.
Най-сетне архидяконът разтърси мощното рамо на гърбавия и му направи знак да стане и да го последва. Квазимодо се изправи.
Тогава братството на шутовете, окопитило се от първото си смайване, се опита да защити своя тъй внезапно развенчан папа. Цигани, мошеници, цялата писарска колегия се разкрещяха около свещеника. Но Квазимодо застана пред него, стисна атлетическите си юмруци, изгледа нападателите и скръцна със зъби като разярен тигър.
Лицето на свещеника стана отново мрачно и невъзмутимо, той направи знак на Квазимодо и се оттегли безмълвно.
Квазимодо закрачи пред него, отстранявайки тълпата от пътя му.
Когато се промъкнаха сред навалицата на площада, рояк зяпльовци и безделници се опитаха да ги сподирят. Тогава Квазимодо тръгна заднишком след свещеника. Къс, набит, намусен, чудовищен, настръхнал, леко приведен, той облизваше стърчащите си глигански зъби и ръмжеше като звяр. Вървящите
