Дали отправи това хвалебствено приветствие към Дева Мария или към сламеника.? Съвсем не ни е известно.
Но едва успя да направи няколко крачки по дългата наклонена и непавирана улица, която ставаше все по-стръмна и по-кална, Гренгоар се натъкна на нещо много странно. Улицата не беше безлюдна. Тук-таме надолу по нея пълзяха безформени и неясни сенки, всички забързани към светлината, която блещукаше в дъното на улицата, подобно на тромавите насекоми, които се придвижват нощем по тревата от стрък на стрък към лумнал овчарски огън.
Нищо не предразполага толкова към приключения, както празният джоб. Гренгоар продължи да върви напред и скоро настигна една ларва, която се влачеше по-бавно от другите. Като се приближи до нея, той видя, че това беше жалък, безног човек, който подскачаше на ръцете си, подобно на ранен дългоног паяк, останал само с две крачета. В момента, когато Гренгоар мина край паяка с човешки лик, се разнесе жален стон:
— La buona mancia, signor! La buona mancia!54
— Дяволите да те вземат, а и мене заедно с тебе, ако мога да разбера какво искаш да кажеш! — промълви Гренгоар и го отмина.
Той настигна друга подвижна сянка и я разгледа. Това беше друго сакато същество, едновременно куцо и безръко, и то толкова куцо и безръко, че сложната система от патерици и дървени крака, на които се крепеше, му придаваха вид на подвижно зидарско скеле. Гренгоар, който си служеше с благородни и класически сравнения, го уподоби мислено на оживелия триножник на бога Вулкан.
Живият триножник свали шапка за поздрав, когато Гренгоар мина край него, поднесе я като бръснарско легенче до брадата на поета и кресна оглушително:
— Senor caballero, para comprar un pedaso de pan!55
— Изглежда, че и тоя говори на мене — каза Гренгоар, — но какъв чуден език! Блазе му, ако си го разбира!
В този момент той внезапно се сети за нещо друго и се удари по челото.
— Какво ли всъщност искаха да кажат днес студентите с тяхната Есмералда?
Той понечи да ускори крачка. Но за трети път нещо му прегради пътя. Това нещо или по-право някой се оказа слепец, дребничък, брадясал, с еврейска физиономия, който опипваше околното пространство с тоягата си, воден от грамадно куче. Той избъбри носово с унгарски акцент:
— Facitote caritatem!56
— Слава богу! — възкликна Гренгоар. — Ето най-сетне един, който говори на християнски език. Трябва да имам много милосърден вид, щом всички ми искат милостиня при жалкото състояние, в което се намира кесията ми. Драги приятелю — каза той, като се извърна към слепеца, — миналата седмица продадох последната си риза. Тоест, понеже вие разбирате само езика на Цицерон: vendidi hebdomade nuper transita meam ultimam chemisam.57
При тези думи той обърна гръб на слепеца и продължи пътя си. Но слепецът също удължи крачките си, а изведнъж и хромият, и безногият дотичаха запъхтени, тропайки по камъните с патериците и дървените гаванки. После и тримата се затътриха по петите на клетия Гренгоар, като се бутаха един друг и нареждаха напевно:
— Caritatem! — започваше слепецът.
— La buona mancia! — подемаше безногият.
А хромият завършваше музикалната фраза със своето:
— Un pedaso de pan! Гренгоар си запуши ушите.
— О, вавилонско стълпотворение! — извика той и се спусна напред.
Но и слепецът затича след него. И куцият затича. И безногият затича.
И докато навлизаше все по-навътре по улицата, около него загъмжаха безноги, слепи, хроми, безръки, еднооки, прокажени, покрити с язви, едни излизащи от къщите, други от страничните улички, трети от зимничните прозорчета, всички викащи, мучащи, грачещи, устремени кандил-кандил, куцук-куцук към светлината, овъргаляни в калта като плужеци след дъжд.
Неотлъчно следван от тримата преследвачи, без да има ясна представа, как ще свърши цялата таза история, Гренгоар вървеше зашеметен сред другите, заобикаляше куците, прескачаше безногите, заплел крака в този мравуняк от сакати, подобно кораба на английския капитан, който бил затънал сред безброй раци.
Мина му през ум да се върне назад, но беше много късно. Човешкото множество се бе затворило плътно зад него, а тримата просяци не го изпускаха. И той продължи да върви напред, тласкан от бурно напиращата човешка вълна, от страх и от някакво умопомрачение, което превръщаше всичко в кошмарен сън.
Най-сетне стигна до края на улицата. Тя извеждаше на обширен площад, където в смътната нощна мъгла мъждееха стотици пръснати светлини. Гренгоар се спусна натам, надявайки се да се изплъзне с бързите си крака от тримата недъгави призраци, които се бяха вкопчили в него.
— Qnde vas, hombre?58 — викна сакатият, като захвърли патериците и се затича след него с най-здравите крака, които са се движили някога по парижките улици.
Междувременно безногият, изправен на крака, нахлупи на главата му тежката си дървена копанка, обкована с желязо, а слепецът втренчи в лицето му двете ся пламтящи очи.
— Къде се намирам? — попита ужасен поетът.
— В Двора на чудесата — отвърна му четвърти призрак, който току-що ги бе настигнал.
— Кълна се в душата си! — промълви Гренгоар. — Аз действително виждам слепци, които проглеждат, и хроми, които тичат, но къде е спасителят?
Отговори му зловещ кикот.
Клетият поет се огледа. Той наистина се намираше в страшния Двор на чудесата, където никой почтен човек не беше прониквал в такъв късен час. Омагьосан кръг, в който всеки заблудил се градски сержант или служител от Шатле изчезваше безследно. Град на крадците, гнусна брадавица върху лицето на Париж, клоака, откъдето всяка сутрин изпълзяваше и където всяка вечер се вливаше обратно потокът от пороци, просия и скитничество, който залива улиците на столицата. Чудовищен кошер, в който се прибираха вечер с плячката си всички търтеи на обществения строй; измамна болница, където циганинът, хвърлилият расото монах, пропадналият студент, мошениците от всички нации: испанци, италианци, германци, от всички религии: евреи, християни, мохамедани, идолопоклонници, покрити с изкуствени язви, просяци денем, се превръщаха в разбойници нощем. С една дума, огромна съблекалня, където в тази епоха се събличаха и обличаха всички актьори на вечната комедия, представяна из парижките улици от кражбата, проституцията и престъплението.
Дворът на чудесата представляваше обширен неправилен и зле павиран площад, подобен на кой да е друг тогавашен парижки площад. Тук-таме блещукаха огньове, около които гъмжаха странни групи. Всичко живо се суетеше безспир и крещеше. Чуваха се дрезгави смехове, детски хленч, женски възклици.
Тъмните движещи се ръце и глави се открояваха чудновато на светлия фон. От време на време по земята, където трепкаха отблясъците на огньовете, примесени с огромни неясни сенки, се мяркаше куче, подобно на човек, или човек, подобен на псе. Расовите и видовите отлики се бяха сякаш заличили в това поселение като в дяволско свърталище. Мъже, жени, животни, възраст, пол, здраве, недъгавост, всичко в тази паплач изглеждаше общо. Всичко беше слято, примесено, разбъркано, наслоено едно над друго. Всеки имаше дял във всичко.
Въпреки смущението си Гренгоар успя да различи при слабото и колебливо проблясваме на огньовете отвратителната рамка от стари къщи с проядени от червеи, съсухрени и извехтели фасади, прорязани от едно-две осветени прозорчета; те обграждаха площада и напомняха наредени околовръст старчески глави, които наблюдаваха дяволската оргия и мигаха с очи.
Нов свят — непознат, нечуван, уродлив, пълзящ, гъмжащ, непонятен.
Все по-уплашен, заловен от тримата просяци като в три чифта клещи, зашеметен от стотици блеещи и лаещи около него лица, злочестият Гренгоар се опитваше да възвърне хладнокръвието си и да си спомни дали не беше събота. Но усилията му останаха напразни. Нишката на паметта и мисълта му беше скъсана. Съмнявайки се във всичко, несигурен дори в това, което виждаше и усещаше, той си задаваше неразрешимия въпрос: „Ако аз действително съществувам, съществува ли и това около мене? И ако това
