трепване на въжето, после притихнаха постепенно и най-сетне млъкнаха, когато чучелото дойде в състояние на покой съгласно закона на махалото, което развенча водния и слънчевия часовник.
Тогава Клопен посочи на Гренгоар едно старо разклатено столче, сложено под бесилото.
— Стъпи отгоре!
— По дяволите! — възрази Гренгоар. — Та нали ще си строша врата! Вашето столче накуцва като двустишие от Марциал. Единият му крак е хекзаметър, а другият — пентаметър.
— Качвай се! — повтори Клопен.
Гренгоар стъпи на столчето и успя, махайки усилено глава и ръце, да намери отново центъра на тежестта си.
— А сега — продължи кралят на тюните — преметни десния си крак зад левия и стъпи на пръстите на левия.
— Монсеньор — промълви Гренгоар, — нима непременно държите да си счупя ръка или крак? Клопен поклати глава.
— Слушай, приятелю, ти много дрънкаш. Ето с две думи в какво се състои работата. Ще се изправиш на върха на пръстите си, както ти казах. По този начин ще можеш да досегнеш джоба на чучелото. Ще бръкнеш в него. Ще измъкнеш кесията, която се намира вътре. Ако успееш да направиш това, без да дрънне нито едно звънче, всичко е наред и ти ще станеш просяк. Ще трябва после само да те налагаме с тояга една седмица и готово.
— Ох, да му се не види! Ше се постарая — каза Гренгоар. — Ами ако звънците се раздрънкат?
— В такъв случай ще те обесим. Сега разбра ли?
— Нищо не разбирам — отвърна Гренгоар.
— Слушай тогава още веднъж. Ще претърсиш чучелото и ще му вземеш кесията. Ако само едно-едничко звънче дрънне през това време, ще бъдеш обесен. Сега ясно ли ти е?
— Добре. Това ми стана ясно. Ами после? — запита Гренгоар.
— Ако успееш да вземеш кесията, без да разклатиш звънчетата, ти си просяк и ще те бием една седмица. Сега вярвам вече разбра?
— Не, монсеньор, не разбирам. Къде е облагата за мене? В единия случай бесилка, в другия — тояга.
— Ами това, че ще станеш просяк? — възрази Клопен. — Какво? Малко ли ти се вижда? Ако искаш да знаеш, в твой интерес е да те поналожим, за да свикнеш с боя.
— Покорно благодаря.
— Хайде, по-бързо — изсумтя кралят и тропна с крак по бъчвата, която избумтя като празен сандък. — Претършувай чучелото и свършвай. Предупреждавам те за последен път, че ако чуя само едно-единствено звънче, ще увиснеш на мястото на чучелото.
Бандата на босяците шумно одобри думите на Клопен и се нареди около бесилото, като се смееше жестоко — Гренгоар си даде сметка, че им беше премного забавно, за да очаква милост от тях. Не му оставаше впрочем никаква надежда освен нищожния шанс за успех в предстоящата страшна операция. Той се реши да рискува, като преди това отправи за всеки случай гореща молитва до чучелото, което му предстоеше да обере; то между другото би се трогнало по-лесно от просяците. Милиардите звънчета с медни езичета му се сториха раззинати усойници, готови да хапят и да съскат.
„О! — каза си Гренгоар. — Нима е възможно животът ми да зависи от най-малкото трепване на едно нищо и никакво звънче? О! — добави със сключени ръце той. — Не звънете, звънчета! Не дрънкайте, дрънкулки! Не хлопайте, хлопатари!“
После се опита за последен път да омилостиви Труйфу и попита:
— Ами ако духне вятър?
— Ще те обесим — отвърна без капка колебание Труйфу. Като видя, че няма нито отсрочка, нито забавяне, нито възможност за изклинчване, Гренгоар се примири мъжествено. Изправи се на левия си крак, преметна десния зад него и протегна ръка. Но точно в момента, когато вече докосваше чучелото, тялото му, останало само на един крак, се заклати на столчето, което от своя страна се крепеше само на три крака. Той понечи инстинктивно да се опре на чучелото, загуби равновесие и се строполи тежко на земята, зашеметен от съдбоносното дрънчене на хилядите звънчета на чучелото, което под натиска на ръката му се завъртя най-напред около себе си и после се люшна тържествено между двата стълба.
— Проклятие! — извика поетът, падайки, и остана като мъртъв, залепил лице о земята.
А през това време в ушите му кънтеше злокобният звън, сатанинският кикот на просяците и гласът на Труйфу, който казваше:
— Вдигнете този смешник и ми го обесете без повече протакане.
Гренгоар се изправи. Откачиха чучелото, за да направят място за него.
Поданиците на аргото го качиха на столчето. Клопен се приближи, нахлузи въжето на шията му и го потупа по рамото.
— Сбогом, приятелю! Сега вече не можеш се изплъзна, дори ако имаш папски черва.
Думата „милост“ угасна върху устните на Гренгоар. Той се огледа наоколо. Никаква надежда. Всички се хилеха.
— Белвин дьо л’Етоал — обърна се кралят на тюниге към един грамаден просяк, който се отдели от тълпата — покачи се на гредата.
Белвин дьо л’Етоал се покатери ловко на напречната греда и само след миг, като повдигна очи, Гренгоар видя с ужас, че той клекна точно над главата му.
— А сега — поде Клопен Труйфу, — щом плесна с ръце, ти, Анри дьо Руж, ще ритнеш на земята столчето, ти, Франсоа Шант-Прюн, ще се обесиш на краката на нехранимайкото, а ти, Белвин, ще скочиш на раменете му. И тримата наведнъж, чухте ли?
Гренгоар изтръпна.
— Готови ли сте? — попита Клопен Труйфу тримата разбойници, които се тъкмяха да се спуснат към Гренгоар, подобни на три паяка, настървени срещу муха. Бедният осъден изживя миг на нечовешко очакване, докато Клопен бавно буташе в огъня няколко съчки, които не бяха още обхванати от пламъка.
— Готови ли сте? — повтори той и се накани да плесне с ръце. Още миг и всичко щеше да бъде свършено.
Но той се спря, осенен като че ли от внезапно хрумване.
— Един момент! — провикна се кралят. — Щях да забравя!… У нас има обичай да не бесим никого, преди да попитаме дали някоя жена не го иска. Това е последният ти шанс, приятелю. Трябва да се ожениш или за въжето, или за някоя крадла.
Колкото и странен да изглежда на читателите този цигански обичай, той и до днес е описан надълго и нашироко в старото английско законодателство. Можете да проверите в „Burinton’s Observations“63.
Гренгоар си пое дъх. За втори път от половин час насам се връщаше към живота. Затова не смееше да се надява много.
— Хей! — провикна се Клопен, като стъпи на бъчвата си. — Хей! Жени! Женски! Има ли между вас някоя хубостница, дори вещица или котката й, която да иска да се ожени за този хубостник? Хей! Колет Коларката! Елизабет Трувен! Симон Жодуин! Мари Козлоногата! Тони Дългата! Берард Фануел! Мишел Жьонай! Клод Гризиухо! Матюрин Жирору! Хей! Изабо Тиери! Елате и го вижте! Без пари мъж! Иска ли го някоя?
Несъмнено в жалкото състояние, в което бе изпаднал, Гренгоар не изглеждаше особено съблазнителен. Просякини-те слабо се трогнаха от предложението на Труйфу. Клетият поет чу техните отговори:
— Не! Не! Обесете го! Така ще бъде по-забавно за всички.
Но все пак три жени се отделиха от множеството и дойдоха да го подушат. Първата беше дебела мома с четвъртито лице. Тя разгледа внимателно жалката връхна дреха на философа и износената му роба, по- надупчена от скара за печене на кестени. Момата се нацупи.
— Стари дрипели! — измърмори тя и се обърна към Гренгоар: — Я дай да видя наметката ти.
— Загубих я — каза Гренгоар.
— Ами шапката?
— Взеха ми я.
