— Не зная — отвърна девойката и добави живо: — Ами вие, нали и вие вървяхте подире ми, защо ме следяхте?
— Откровено да ви кажа, и сам не зная защо — отвърна Гренгоар.
Замълчаха. Гренгоар дялкаше масата с ножчето си. Девойката се усмихваше и като че ли се любуваше на нещо отвъд стената. Изведнъж почна да пее едва чуто:
После млъкна рязко и започна да гали Джали.
— Чудесно животинче — забеляза Гренгоар.
— Тя ми е сестричка — отговори Есмералда.
— Защо ви наричат Есмералда? — попита поетът.
— И аз не зная.
— Кажете все пак!
Тя измъкна от пазвата си малка продълговата кесийка, закачена на шията й на огърлица от лаврови зърна. От кесийката дъхаше силно на камфор. Тя беше обвита в зелена коприна и точно в средата беше пришито голямо зелено стъкло, подобно на изумруд.
— Може би заради това — каза тя.
Гренгоар посегна да вземе кесийката, но девойката се отдръпна.
— Не я докосвайте. Това е муска. Или ще развалиш магията, или ще си навлечеш беда.
Любопитството на поета се разпали още повече.
— Кой ви я е дал?
Тя сложи пръст на устните си и скри муската в пазвата си. Гренгоар се опита да я поразпита още малко, но девойката почти престана да му отговаря.
— Какво означава думата Есмералда?
— Не зная — отвърна тя.
— На какъв език е?
— Египетски, струва ми се.
— И аз така предполагах — каза Гренгоар. — Не сте ли от Франция?
— Не зная.
— Живи ли са родителите ви?
Тя му отговори с една старинна мелодия:
— Добре — каза Гренгоар. — На колко години сте дошли във Франция?
— Съвсем малка.
— А в Париж?
— Миналата година. Когато влизахме през Порт-Папал, видях да прелита блатно синигерче. Беше в края на август и аз си казах: „Зимата ще бъде сурова.“
— И тя наистина беше сурова — каза Гренгоар, доволен от завързания разговор. — Аз я прекарах в духане на пръстите си. Нима имате пророческа дарба?
Тя стана отново лаконична.
— Не.
— Този човек, когото наричате египетски херцог, главатар на племето ви ли е?
— Да.
— И точно той ни ожени, нали? — забеляза плахо поетът. Тя направи обичайната си гримаса.
— Аз не зная дори името ти!
— Името ми ли! Веднага ще ви го кажа, ако се интересувате: Пиер Гренгоар.
— Знам едно по-хубаво име.
— Лошо момиче! — възкликна поетът. — Но няма значение, не ви се сърдя. Знаете ли, може би ще ме обикнете малко, ако ме опознаете по-добре. Освен това вие толкова доверчиво ми разказахте историята си, че и аз ви дължа същото. Аз се казвам Пиер Гренгоар и съм син на събирача на нотариалните такси в Гонес. Баща ми го обесиха бургундците, а майка ми я заклаха пикардците по време на обсадата на Париж преди двадесет години. И така на шест години останах кръгъл сирак и единствената подметка на обувките ми беше парижкият паваж. Не помня как съм прекарал промеждутъка от шест до шестнадесет години. Ту някоя зарзаватчийка ми даваше плодове, ту някой хлебар ми подхвърляше къшей хляб. Вечер гледах да ме уловят нощните стражи, които ме отвеждаха в затвора и там намирах поне купчина слама. Това не ми попречи, както виждате, да порасна и да отслабна. Зиме се греех на слънце под входа на двореца Санс и намирах, че е много смешно да палят огньове през лятото, на Еньовден. На шестнадесет години пожелах да се сдобия с професия. Опитах едно след друго всичко. Станах войник. Но не бях достатъчно смел. Станах монах, но не бях достатъчно набожен, пък и не можех да пия. От отчаяние постъпих чирак при майстори зидари. Но не бях достатъчно як. Повече ме влечеше да стана учител. Вярно е, че не знаех да чета, но това съвсем не беше пречка. След известно време забелязах, че за всяка професия не ми достигаше по нещо. И като разбрах, че не съм годен за нищо, станах напълно съзнателно поет и римотворец. Това поне е работа, за която човек винаги може да се залови, когато няма друга, пък и все е по-хубаво, отколкото да крадеш, както ме съветваха няколко крадливи момчетии измежду приятелите ми. За щастие срещнах един прекрасен ден дон Фроло, уважаемия архидякон на „Света Богородица“. Той се заинтересува за мене и на него съм задължен, ако днес съм истински образован човек, който знае латински, като се почне от труда „De officiis“65 на Цицерон и се свърши с „Житията“ на селестинските отци, и който не е бос нито но схоластика, нито по поетика, нито по стихосложение, нито дори по херметика, гази премъдрост на премъдростите. Аз съм автор на мистерията, която бе представена днес с голям успех пред многолюдна публика в голямата зала на съдебната палата. Написал съм и една книга, която ще излезе около шестстотин страници, върху чудната комета от 1465 година, същата, заради която полудя един човек. Имал съм и други успехи. Понеже разбирам малко нещо от артилерия, взех участие, при отливането на голямото оръдие на Жан Мог, което, както знаете, избухна на Шарантонския мост в деня, когато го изпробваха, и уби двадесет и четирима зяпльовци. Виждате, че не съм лоша партия за женитба. Знам и какви ли не интересни номера, на които ще науча козичката ви. Как например да подражава на парижкия владика, този проклет фарисей, чиито воденици заливат с вода минувачите по целия воденичарски мост. Освен това моята мистерия ще ми донесе доста пари в брой, ако изобщо ми платят. С една дума, аз съм цял на вашите заповеди — и телом, и духом, с всичките си знания и дарования; и съм готов да живея с вас, госпожице, както ви се харесва: целомъдрено или по-забавно, като мъж и жена, ако ви е угодно, или като брат и сестра, ако така ви е по-угодно.
Гренгоар млъкна, очаквайки въздействието на многословната си реч върху девойката. Циганката гледаше земята.
— Феб — промълви тя полугласно и се обърна към поета. — Феб, какво означава тази дума?
Без да може да проумее връзката между неговата реч и този въпрос, Гренгоар нямаше нищо против да блесне с начетеността си. Той отвърна малко наперено:
— Латинска дума, която значи
