същият вътрешен скелет, същото логично разположение на частите. Каквато и да е скулптурната и дантелена обвивка на катедралата, под нея непременно срещаме, макар и в зародиш, в първично състояние, романската базилика. Тя се разгръща върху земята според един и същ строг закон. Два винаги едни и същи кораба, пресичащи се на кръст, със закръглен във форма на абсида горен край — олтарът. Все същите по-ниски странични галерии за вътрешните процесии и параклисите, свързани с кораба чрез светлите отвори между колоните. Върху тази неизменна основа — безкрайно разнообразие на броя на параклисите, порталите, камбанариите, стрелите според прищявката на века, на народа или на изкуството. Веднъж осигурила правилното богослужение, архитектурата е свободна в почините си. Статуи стъклописи, розетки, арабески, дантели, капители, барелефи, тя може да съчетава, както пожелае, приумиците на въображението си. На това се дължи невероятно разнообразната външност на тези сгради, подчинени на толкова строг ред и единство в основата си. Дънерът на дървото си остава един и същ, само разклоненията и листата му са своеобразни.
II. ПАРИЖ ОТ ПТИЧИ ПОЛЕТ
Преди малко се опитахме да възстановим за читателя прекрасната „Парижка света Богородица“. Описахме в общи линии красотата, която тя притежаваше в петнадесети век и която й липсва сега. Но забравихме най-важното — панорамата, която се откриваше тогава от кулите й.
Когато след дълго изкачване пипнешком по тъмната спираловидна стълба, пресичаща отвесно дебелия зид на камбанарията, се излезеше внезапно на една от двете залени със светлина и слънце тераси, пред погледа се разстилаше вълшебна гледка на всички страни. Гледка sui generis71, която лесно биха могли да си представят ония наши читатели, които са имали щастието да видят напълно запазен стилно готически град, а такива градове още се срещат — например Нюрнберг в Бавария, Виттория в Испания или някои по-малки градчета, стига само да са напълно запазени — Витре в Бретан или Нордхаузен в Прусия.
Париж преди триста и петдесет години, Париж в петнадесети век беше още по онова време град гигант. Ние, сегашните парижани, имаме обикновено погрешна представа за площта, с която той се е уголемил по- късно. От Луи XI насам градът едва ли е нараснал дори с една трета. И разбира се, той е загубил много повече по красота, отколкото е спечелил по големина.
Париж е възникнал, както се знае, на древния остров Сите, който има форма на люлка. Чакълестият бряг на острова бил първата му ограда, Сена — първият му ров. В продължение на няколко века той си е останал остров с два моста — единият на север, другият на юг, и две кули на мостовете си, едновременно врати и крепости — Големия Шатле на десния бряг и Малкия Шатле на левия. По-късно, още по времето на първите крале, Париж се почувствувал много натясно в острова, където не можел вече да се обърне, и прекрачил реката. Тогава една стена се врязала в полето от двете страни на Сена отвъд Големия и Малкия Шатле. До миналия век все още стърчаха останки от тази старинна ограда. Днес е останал само споменът и тук-таме някое свързано с нея предание: Порт Боде или Бодоайе, Porta Bagauda. Постепенно потокът къщи, изтласкван безспир от сърцето на града към периферията, залива, разяжда, изтрива и съвсем заличава тази оградна стена. Филип-Август построява нова дига. Той заключва Париж в околовръстна верига от големи, високи и яки кули. Повече от век къщите се притискат, блъскат се една в друга и повишават нивото си като вода в басейн. Те стъпват дълбоко, трупат етаж върху етаж, качват се една над друга, избликват на височина като сок под налягане, надпреварват се да подават глави над съседите си, за да вдъхнат малко въздух. Улицата хлътва все по-навътре и става все по-тясна. Всяко празно местенце се попълва и изчезва. Най-сетне къщите прескачат стената на Филип-Август и се пръсват весело и безредно като бегълци в равнината. Разполагат се нашироко, изрязват си градинки сред полето. Още от 1367 година покрайнините на града толкова се разрастват, че се налага издигането на втора стена, главно върху десния бряг. Построява я Шарл V. Но град като Париж е в постоянен растеж. Само такива градове стават столици. Те приличат на фунии, в които се стичат всички географски, политически, морални и интелектуални притоци на дадена страна, всички естествени склонности на даден народ. Кладенци на цивилизацията, ако мога да се изразя така, а също и клоаки, в които се сцежда и се набира капка по капка, век по век всичко — търговия, индустрия, образование, население, жизнени сокове, целият живот, цялата душа на една нация. Стената на Шарл V споделя участта на стената на Филип-Август: още в края на петнадесети век тя бива прескочена, надхвърлена и предградията плъзват отвъд нея. През шестнадесети век тя изглежда смалена и свита в стария град, защото извън нея се сгъстява новият град. И така, още в петнадесети век, за да се спрем дотам, Париж бе вече изтъркал трите концентрични кръга от стени, които по времето на Юлиан Отстъпника бяха още в зародиш в Големия и Малкия Шатле. Мощният град бе разпукал един след друг четирите пояса от стени, като дете, което расте и пука миналогодишните си дрехи. По времето на Луи XI стърчаха още на места в това море от къщи няколко порутени кули от старинните огради като върхове на хълмове по време на наводнение, архипелаг острови от стария Париж, потънал под новия.
Оттогава насам за съжаление Париж пак се е видоизменил, но той е прекрачил само една ограда, стената на Луи XV — тази жалка стена от тиня и храчки, достойна за краля, който я бе издигнал, и за поета, който я бе възпял:
В петнадесети век Париж все още беше разделен на три ясно разграничени и независими градове, всеки със своята специфична физиономия, предназначение, нрави, обичаи, привилегии, история — Сите, Университета, Града. Сите заемаше острова и беше най-старинен, най-малък, родител на другите два, притиснат между тях като — простете за сравнението — дребна старица между две хубави снажни девойки. Университета се простираше върху левия бряг на Сена от крепостта Турнел до крепостта Нел — точки, които отговарят в днешния Париж на Винарския пазар и на Монетния двор. Стената му се врязваше надълбоко в равнината, където Юлиан беше построил своите бани. Тя включваше и възвишението Сент Жонвиев. Кулминационната точка на тази крива линия беше Порт Папал, тоест почти до мястото на днешния Пантеон.
Града, който беше най-обширната от трите части на Париж, се разстилаше на десния бряг. Кеят му, прекъснат на много места, се виеше край Сена от кулата Бий до кулата Боа, тоест от мястото, където днес се намират продоволствените складове, до Тюйлери. Тези четири точки, в които Сена пресичаше оградата ма столицата — вляво крепостите Турнел и Нел, а вдясно кулите Бий и Боа, се наричаха просто „четирите кули на Париж“. Града нахлуваше още по-навътре в полето. Най-високата точка от оградата на града (построена от Шарл V) беше при Порт Сен Дьони и Порт Сен Мартен, които и днес се намират на тия места.
Както вече казахме, всяка една от тия големи части на Париж беше отделен град, но с доста тясно предназначение, за да бъде истински самостоятелен град и да може да мине без другите. Всеки от тях обаче имаше свой собствен облик. В Сите изобилствуваха църквите, в Града — частните дворци, а в Университета — колежите. Като изоставим второстепенните особености на стария Париж и своеобразните закони на пътното право, ние ще кажем изобщо, позовавайки се на хаоса в общинските ведомства, че островът принадлежеше на епископа, десният бряг — на кмета, а левият — на ректора. Парижкият прево, кралски, а не общински служител, държеше върховната власт. Сите се гордееше с „Парижката света Богородица“, Града — с Лувъра и кметството, а Университета — със Сорбоната. В Града се намираха халите, в Сите — болницата, в Университета — Пре о Клер. Престъпленията, извършени от учещите на левия бряг в тяхното Пре о Клер, се съдеха в острова, в съдебната палата, а се наказваха на десния — в Монфокон, освен ако се намесеше ректорът, преизпълнен от съзнанието за силата на Университета и слабостта на краля. Защото учещите се имаха привилегията да бъдат обесвани у дома си.
Нека отбележим мимоходом, че повечето от тия привилегии — а между тях имаше и по-значителни — бяха изтръгнати от краля чрез бунтове и вълнения. Така си върви от памтивека: кралят пуска само когато народът дърпа. В една старинна грамота е казано наивно по повод верността на поданиците: „Civibus fklelitas in reges, quae tamen aliquoties seditionibus inlerrupta. multa peperit privilegio.“
