В петнадесети век Сена миеше пет острова сред стените на Париж — Вълчия остров, където тогава още растели дървета, докато днес има само дърва. Кравия и Богородичния, епископски владения, пусти и двата, ако не смятаме няколко колиби. (В седемнадесети век тези два острова били слети, застроени и днес носят името Сен Луи.) Най-сетне Сите и на върха му Островчето на превозвача на крави, изчезнало по-късно под насипа Пон Ньоф. По онова време Сите имаше пет моста — три отдясно: Пон Нотр Дам и Понт о Шанж, каменни, и Понт о Мьоние, дървен, и два отляво: каменния Пти Пон и дървения Пон Сен Мишел. Всичките отрупани с къщи. Университета имаше шест врати, построени от Филип-Август. Те бяха, като почнем от крепостта Турнел: Сен Виктор, Бордел, Порт Папал, Сен Жак, Сен Мишел и Сен Жермен. Града имаше също шест врати, построени от Шарл V. Те бяха, като почнем от кулата Бий: Сент Антоан, Тампъл, Сен Мартен, Сен Дьони, Монмартър и Сент Оноре. Тези врати бяха здрави и хубави и хубостта им никак не вредеше на здравината им. Широк и дълбок ров с буйно течаща вода, прииждаща зиме, миеше подножието на околовръстната стена на Париж. Водата идваше от Сена. Нощем затваряха вратите, препречваха реката и двата края на града с дебели железни вериги и Париж заспиваше спокойно.
Гледани от птичи полет, тези три града — Сите, Университета и Града — предлагаха на погледа сплъстена мрежа от странно заплетени улици. И все пак още от първия миг се познаваше, че тези три отделни части образуват едно цяло. Веднага се забелязваха две успоредни улици, които не се пресичаха никъде, почти съвсем прави, прекосяващи едновременно и трите града от единия до другия край, от юг на север, перпендикулярно на Сена. Те ги свързваха, те ги съединяваха, като преливаха безспир тълпи народ от единия в другия и образуваха един общ град от трите града. Първата улица водеше от Порт Сен Жак до Порт Сен Мартен. Тя се наричаше в Университета улица „Сен Жак“, в Сите — улица „Жуиври“, а в Града — улица „Сен Мартен“. Пресичаше два пъти реката при Пти Пон и Пон Нотр Дам. Втората, която носеше името „Ла Арп“ върху левия бряг, „Барийри“ в острова и Сен Дьони върху десния бряг, пресичаше единия ръкав при Пон Сен Мишел, а другия — при Понт о Шанж. Тя водеше от Порт Сен Мишел в Университета до Порт Сей Дьони в Града. Но макар и под толкова различни имена това бяха едни и същи улици, улици майки, улици прародителки, двете главни артерии на Париж. Всички други вени на тройния град се вливаха в тях или водеха началото си от тях.
Независимо от тия две главни улици, пресичащи диаметрално Париж от край до край по цялата му ширина, общи за цялата столица, Града и Университета имаха още по една главна улица, успоредна на Сена, която пресичаше под прав ъгъл другите две „артерии“. Така в Града можеше да се отиде по права линия от Порт Сент Антоан до Порт Сент Оноре, а в Университета — от Порт Сен Виктор до Порт Сен Жермен. Тези две големи улици, кръстосани с първите две, образуваха канавата, върху която се преплиташе и затягаше във всички посоки подобната на лабиринт мрежа на парижките улички. В сливащите се очертания на тази мрежа се различаваха при внимателно вглеждане два разперени снопа — единият в Университета, другият в Града, — две ветрила от по-широки улици, водещи от мостовете към вратите.
Нещо от този геометричен план се е запазило и до днес.
Но каква гледка е представлявало всичко това от високите кули на „Парижката света Богородица“ през 1482 година. Точно това ще се опитаме да ви опишем.
Изкачил се задъхан до върха, зрителят оставаше замаян преди всичко от просналите се пред него покриви, комини, улици, мостове, площади, островърхи кули, камбанарии. Какво ли не грабваше наведнъж погледа — и фино изрязаната стрела, и острият покрив, и увисналата в ъглите на стените куличка, и каменната пирамида от XI век, и обелискът от плочи от XV век, и кръглата гола кула на замъка, и четвъртитата, покрита със скулптури камбанария на църквата, и голямото, и малкото, и масивното, и ефирното. Погледът дълго се рееше над този лабиринт, където всяко отделно нещо беше оригинално, целесъобразно, одухотворено и красиво, където всяка сграда беше художествена творба — от най- незначителния дом с рисунки и скулптури по фасадата, с кръстосани външни греди, прихлупен над вратите свод и струпани един над друг етажи до царствения Лувър, обкръжен по онова време от колонада от кули. Но нека видим какви по-значителни здания различаваше зрителят, веднъж свикнал с хаоса от постройки.
На преден план Сите. „Остров Сите — пише Совал, който покрай всичкия ненужен баласт има понякога и сполучливи стилни хрумвания — напомня огромен кораб, затънал в тинята, изтласкан от течението към средата на Сена.“ Ние обяснихме вече, че в края на XV век този кораб беше прикрепен към двата бряга на реката чрез пет моста. Корабоподобната форма беше направила впечатление дори на специалистите по гербовете и заради тази именно прилика по думите на Фавен и Паские, а не заради обсадата на норманите, на стария парижки герб е изобразен кораб. Гербът е същинска алгебра, той е език за този, който умее да го дешифрира. Цялата история на втората половина на средновековието е написана в гербове, както историята на първата половина — символиката на романските църкви. Гербовете представляват йероглифите на феодализма, които заместват йероглифите на теокрацията.
И така Сите се набиваше в очи с обърнатата си на изток кърма и насочения към запад нос. Обърнат с лице към носа на този кораб, зрителят виждаше пред себе си безчислена гмеж от стари покриви, над които се издигаше оловното кубе на „Сент Шапел“, наподобяващо слон с куличка на гърба. Само че в случая куличката беше най-смело източената и най-съвършено изработената стрела, най-прозрачният дантелен конус, през който някога е прозирало небето. Пред самата „Парижка света Богородица“, на красивия площад пред църквата, обграден със старинни къщи, се вливаха три улици. Към южната страна на площада се накланяше набръчканата и начумерена фасада на парижката болница Отел Дийо с покрития си като че ли с брадавици и гнойни язви покрив. Надясно, наляво, на изток, на запад в тясната ограда на Сите се издигаха камбанариите на двадесет и една църкви от най-различни епохи с най-разнообразна форма и всевъзможна големина — като се почне от ниската, проядена от червеи романска камбанария на „Сен Дьони дю Па“, carcer Glaucini, и се свърши с тънките като игли камбанарии на „Сен Пиер о Бьо“ и „Сен Ландри“. Зад „Света Богородица“, на север, се раздипляше манастирът с готическите си галерии, а на юг — епископският дворец, изграден в полуромански стил. На изток — незастроеният нос Терен. Сред хаоса от къщи окото все пак различаваше изрязаните ажурно каменни митри, които украсяваха дори и таванските прозорчета на двореца, подарен от града на Жувенал де з-Юрсен. Много по-нататък личаха намазаните с катран бараки на пазара Палю и новата абсида на „Сей Жермен льо Вийо“, удължена през 1458 година за сметка на улица, „Фев“ Тук-таме прозираше кръстопът, задръстен от народ, позорен стълб, издигнат на някой завой, или пък част от хубавия паваж на Филип-Август, широките плочи, издълбани по средата на улиците от краката на конете и тъй несполучливо заменени през шестнадесети век с жалките камъчета, наречени „паваж на лигата“. Окото зърваше също някой заден двор с доста разпространената през петнадесети век прозрачна куличка за стълбището, каквато още може да се види на улица „Бурдоне“. Най-сетне, вдясно от „Сент Шапел“, на запад, се виждаше съдебната палата, опряла кулите си на брега на реката. Високостволите дървета на кралските градини, които заемаха западния нос на Сите, скриваха от погледа Островчето на превозвача на крави. Колкото до водата от двете страни на острова, тя почти не се виждаше отгоре. Реката беше закрита от мостовете, а мостовете — от къщите.
Когато погледът се плъзнеше над мостовете, отрупани с преждевременно зеленясали поради влагата покриви, и се насочваше към Университета, първата постройка, която го задържаше там, беше дебелият и нисък сноп от кули — Малкият Шатле, чиято раззинала врата сякаш поглъщаше единия край на Пти Пон. Обхванехте ли с взор гледката от изток до запад, от Турнел до кулата Нел, пред вас се занизваха безспир къщи с украсени с резби греди, с разноцветни стъкла, с издадени един над друг етажи, надвиснали над паважа. Безкрайната начупена линия на покривите се пресичаше на места от някоя улица или от лицето или лакътя на голям частен каменен дворец, разположен нашироко с дворовете и градините си, с крилата и корпуса си сред простолюдните тесни, набутани една в друга къщи, като благородник сред купчина селяци. По кея се виждаха пет-шест такива дворци, като се започне с дома Лорен, който делеше с бернардинците голямото заградено пространство от Турнел чак до крепостта Нел, чиято главна кула служеше за граница на Париж и чиито островърхи покриви цели три месеца през годината очертаваха черните си триъгълници върху аления диск на залязващото слънце.
Този бряг на Сена съвсем нямаше търговски характер. Тук шумяха и се тълпяха повече учещи, отколкото занаятчии, и крайбрежната улица се простираше само от моста Сен Мишел до кулата Нел, а останалата част от брега беше ту гола песъчлива площ, както отвъд владенията на бернардинците, ту купища къщи, стъпили във водата, както между двата моста. Тук ехтеше постоянно врявата на перачките. Те викаха, разговаряха и
