предградията отвъд Университета. Зад-Бастилията двадесет къщурки, групирани около интересните скулптурни фигури на кръста Фобен и подпорните стени на абатството „Сент Антоан де Шан“. По-нататък се виждаше Попенкур, потънал в житата, и Куртий, весело селце, пълно с кръчми. Селището Сен Лоран с църквата си, чиято камбанария се сливаше като че ли отдалеч с острите кули на Порт Сен Мартен. Предградието Сен Дьони с широката ограда на Сен Ладър. Отвъд Порт Монмартър се белееше стената на Гранж-Батлиер, а зад нея — тебеширените склонове на Монмартър, по които тогава имаше толкова църкви, колкото и мелници, а днес са останали само мелниците, защото човешкото общество сега се нуждае от храна само за тялото си. И най-сетне отвъд Лувър се разстилаше голямото още по онова време предградие Сент Оноре; зеленееше селцето Птит Брьотан с пазара на свинете, в центъра на който се намираше ужасната пещ, където варяха живи фалшификаторите. Между Куртий и Сен Лоран окото ви навярно би различило някаква постройка, приклекнала върху малка могила сред пустеещите поля, която приличаше отдалеч на развалини от колонада върху необлицовани основи. Това не беше нито Партенон, нито храм на Юпитер Олимпийски, а просто Монфокон.
А сега, ако изброяването на толкова сгради, колкото и да се постарахме да го обобщим, не е превърнало на пух и прах още по време на описанието ни общата картина на древния Париж, ще го повторим с няколко думи. В центъра — острова Сите, напомнящ с формата си огромна костенурка, подала покритите си с керемидени люспи мостове като крачка изпод сивата броня от покриви. Вляво — еднородният плътен, притиснат и наежен трапец на Университета. Вдясно — обширният полукръг на Града, много повече примесен с градини и архитектурни паметници. Трите части — Сите, Университетът и Градът, прорязани от безброй улици, а между тях Сена, кърмачката Сена, както казва старият Дю Брьол, задръстена от острови, мостове и кораби. Наоколо необятна равнина, изпъстрена с всевъзможни посеви, подобни на кръпки, и осеяна с китни селца: вляво — Иси, Ванвър, Вожирар, Монруж, Жантий с двете си кули: кръгла и квадратна, и пр. Вдясно — още двадесет, като се почне от Конфлан и се стигне до Вил д’Евек. На хоризонта вълнистата линия на хълмовете, разположени околовръст като перваз на басейн. И най-сетне на изток, в далечината — Венсен със седемте четириъгълни кули, на юг — Бисетър с острите кулички, на север — Сен Дьони със стрелата си и на запад — Сен Клу и неговият замък. Ето Париж такъв, какъвто го наблюдаваха гарваните, обитаващи кулите на „Парижката света Богородица“ през 1482 година.
И все пак за този именно град Волтер е казал, че „преди Луи XIV той притежавал само четири хубави архитектурни паметника: Сорбоната, Вал дьо Грас, Лувъра“ и не помня кой беше четвъртият, може би Люксембургският дворец. За щастие Волтер е автор на „Кандид“ и е също един от най-злъчните сатирици през дълговековния живот на човечеството. Това доказва, между другото, че можеш да бъдеш достоен за възхищение гений и все пак нищо да не разбираш от едно изкуство, което ти е чуждо. Та нима Молиер не си въобразяваше, че прави голяма чест на Рафаел и Микеланджело, като ги наричаше „глезльовците на века“?
Но нека се върнем към Париж и към петнадесети век.
Тогава Париж не беше просто красив град. Той беше също и еднороден град, архитектурна и историческа творба на средновековието, каменна хроника. Град, образуван само от два слоя: романски и готически, защото римският беше изчезнал отдавна, като изключим Юлиановите бани, с които той пробиваше дебелата средновековна кора. Колкото до келтския слой, дори при изкопаването на кладенци не можеха да се намерят следи от него.
Петнадесет години по-късно, когато Ренесансът примеси към това тъй строго и все пак тъй разнообразно единство ослепителния разкош на своите хрумвания и системи, оргията на римските полукръгли сводове, на гръцките колони и готическите арки, нежната и съвършена скулптура, особената си слабост към арабеските и акантовите листи, архитектурното си езичество, съвременно на Лютер, Париж стана може би още по-хубав, макар и не така хармоничен за погледа и мисълта. Но това великолепие беше краткотрайно. Ренесансът не се оказа безпристрастен. Той не се задоволи да гради, а пожела да руши. Вярно е, че той имаше нужда от площ. Затова готическият Париж беше наистина готически само един миг. Едва бе завършена църквата „Сен Жак дьо ла Бушри“, и вече почнаха да рушат стария Лувър.
Оттогава насам големият град почна от ден на ден да губи своя облик. Готическият Париж, под който постепенно се беше заличил романският Париж, се заличи на свой ред. Но можем ли да кажем кой Париж го замести?
Съществува Париж на Катерина Медичи — в Тюйлери, Париж на Анри II в кметството, и двете сгради все още издържани и издаващи голям вкус. Париж на Анри IV на Плас Роял: трицветни къщи с тухлени фасади, с каменни ъгли и покриви от плочи. Париж на Луи XIII във Вал дьо Грас: сплескана, тромава архитектура, сводове във форма на дръжки на кошници, разплути колони, изгърбени куполи. Париж на Луи XIV — в Дома на инвалидите: величествен, пищен, позлатен и студен. Париж на Луи XV — „Сен Сюлпис“: волюта, панделки, облаци, завъртулки, листа от цикория, все от камък. Париж на Луи XVI — Пантеонът: лошо копие на църквата „Свети Петър“ в Рим (зданието се е слегнало някак неугледно и линиите още повече са се изкривили). Париж на републиката — Медицинския факултет: жалък, гръко-римски стил, който прилича толкова на Колизеума или на Партенона, колкото конституцията от третата година на законите на цар Минос. В архитектурата този стил е известен под името „стил месидор“. Париж на Наполеон — на площад „Вандом“: този Париж е действително величав, бронзова колона, направена от оръдия. Париж на Реставрацията — в сградата на Борсата: една твърде бяла колонада, поддържаща твърде гладък фриз, голям куб, на стойност двадесет милиона франка.
Към всяка една от тия характерни сгради се отнасят известен брой сходни по стил, по начин на строеж и разположение къщи, пръснати в различни квартали, които окото на познавача лесно може да различи и причисли към съответната епоха. Когато човек умее да наблюдава, може да намери духа на даден век и облика на някой крал дори в чукчето на вратата.
Сегашният Париж няма определена физиономия. Той представлява сбор от образци на архитектурата през няколко века, като най-хубавите са изчезнали. Столицата расте само за сметка на жилищата. И то какви! Както е тръгнало, Париж ще се подновява всеки петдесет години. Историческото значение на архитектурата му запада с всеки изминал ден. Архитектурните паметници стават все по-редки, жилищните домове сякаш го поглъщат и задушават. Париж на нашите бащи беше от камък, Париж на нашите синове сигурно ще бъде един ден от гипс!
Колкото до модерните архитектурни паметници в съвременния Париж, с удоволствие ще се въздържим да говорим за тях. Не че не им отдаваме нужното възхищение. Църквата „Сент Жонвиев“ на господин Суфло е несъмнено най-хубавата савойска паста, която някога е била изваяна от камък. Дворецът на Почетния легион е също знаменито сладкарско изделие. Куполът на Житния пазар е същински каскет на английски жокей, килнат на висока стълба. Кулите на „Сен Сюлпис“ приличат на два големи кларнета — какво пък, и това е форма като другите! Разкривените и жестикулиращи телеграфни жици внасят приятно разнообразие в очертанията на покривите им. Порталът на „Сен Рош“ може да се сравни по великолепие само със „Сан Тома д’Акен“. И той има една релефно изобразена Голгота в една ниша и едно позлатено дървено слънце. Това са действително удивителни произведения на изкуството. И куполообразната кула на лабиринта в Ботаническата градина е също много остроумно замислена. Колкото до сградата на Борсата, гръцка с колонадата си, римска с полукръглите сводове на вратите и прозорците си и ренесансова с ниския си схлупен свод, тя безспорно с много издържан в стилово отношение паметник. Доказателството е, че тя е увенчана с атически корниз, какъвто никога не е бил виждан в Атина — хубава права линия, изящно прекъсната тук-таме от кюнците на печките. Нека добавим, че ако е прието архитектурата на известна страда да е нагодена към предназначението й, и то така, че това предназначение да бие на очи от пръв поглед, какво възхищение тогава трябва да събуди сграда, която може да бъде еднакво лесно и кралски палат, и камарата общините, и кметство, и колеж, и манеж, и академия, и склад, и съд, и музей, и казарма, и гробница, и храм, и театър. А междувременно е обикновена Борса. Освен това архитектурните постройки трябва да са съобразени с климата. Тази сграда е построена очевидно точно за нашето студено и дъждовно небе. Покривът й е почти плосък като в Ориента, така че зиме, когато вали сняг, го метат. Та нали покривът е създаден точно за това, да бъде метен. Колкото до предназначението, за което говорихме преди малко, тя го изпълнява невероятно добре: във Франция е Борса, както би била храм в Гърция. Вярно е, че архитектът доста се е поизмъчил, докато прикрие циферблата на часовника, който щеше да наруши хубавите линии на фасадата. Но в замяна на това пък имаме колонадата, която обкръжава сградата и под която в дни на религиозни тържества може чудесно да се разгърне шествието на сарафите и търговските
