премятане над бездните на исполинската катедрала го бяха направили ловък като маймуна или дива коза. Така децата в Калабрия се научават да плуват, преди да проходят, и още съвсем невръстни си играят с морето.
Впрочем не само тялото му се беше нагодило към църквата, но и душевният му мир. В какво състояние се намираше душата му? Как се бе огънала, каква форма бе приела под тази възлеста обвивка, при този необикновен начина на живот? Мъчно би могло да се определи. Квазимодо се бе родил гърбав, едноок и хром. С голяма мъка и търпение Клод го бе научил да говори. Но някаква неумолима орисница преследваше клетото подхвърлено дете. Когато едва четиринадесетгодишен Квазимодо стана звънар на „Света Богородица“, нов недъг допълни уродливостта му. Камбаните пукнаха тъпанчетата му. Той оглуша. Единствената врата, която природата беше оставила широко отворена пред него, се захлопна внезапно завинаги.
С нейното затваряне изчезна единственият лъч радост и светлина, който все още проникваше в душата на Квазимодо. Тя потъна в дълбок мрак. Неизлечима и безизходна като самата му уродливост печал налегна клетника. Глухотата му го направи до известна степен и ням. За да не става за посмешище на околните, когато разбра, че е глух, той се обрече на мълчание. Нарушаваше го само когато беше сам. Гърбавият звънар доброволно върза езика си, развързан с такава мъка от Клод Фроло. И когато се наложеше да каже нещо, той го раздвижваше бавно и трудно като врата с ръждясали панти. Ако все пак се опитаме да проникнем през твърдата плътна кора до душата на Квазимодо, ако успеем да изследваме дълбините на това уродливо създание, ако ни се удаде да надникнем с факла в ръка зад непрозрачните органи и да разгледаме вътрешния мир на това невзрачно същество, да осветим най-тъмните кътчета, невероятните задънени улички на съзнанието му и внезапно да осветим ярко окованата във вериги душа в дъното на тази пещера, ние бихме я заварили навярно приклекнала в жалка поза, хилава, рахитична, подобна на затворниците от венецианските тъмници, които чезнат до дълбока старост, превити на две в ниски и къси каменни килии.
Умът безспорно се атрофира в лошо сглобеното тяло. Квазимодо долавяше смътно слепите пориви на душата си, създадена по подобие на тялото му. Впечатленията от заобикалящите го предмети се променяха чувствително, преди да стигнат до съзнанието му. Мозъкът му представляваше странна среда: мислите, които я прекосяваха, излизаха съвсем разкривени от нея. Разсъждението, плод на това пречупване, се оказваше, разбира се, нестройно и изопачено.
Затова той беше жертва на хиляди оптически измами, хиляди неверни съждения, хиляди заблуди, сред които се рееше мисълта му—ту безумна, ту малоумна.
Първата последица на това злополучно устройство беше, че Квазимодо не можеше да има ясен поглед върху нещата. Той не получаваше нито едно непосредствено възприятие. Външният свят му се струваше много по-отдалечен, отколкото на нас.
Втората последица бе, че стана зъл.
Той беше действително зъл, защото беше див. А беше див, защото беше грозен. И в неговата природа, както и в нашата, имаше известна логика.
Неимоверно развитата му физическа сила беше още една причина за неговата злост. „Malus puer robustus“83 — казва Хобс.
Трябва обаче да бъдем справедливи: неговата злост не беше вродена. Още с първите си стъпки сред хората той почувствува осезателно тяхното презрение, подигравки и погнуса. Всяка човешка дума, отправена към него, бе присмех или проклятие. Докато растеше, виждаше около себе си само ненавист. И той също стана зъл. Зарази се от всеобщата злост. Мразен от всички, той вдигна оръжието, с което го бяха наранили.
Изобщо Квазимодо обръщаше съвсем неохотно лице към хората. Катедралата му стигаше. Тя бе населена от мраморни статуи на крале, светци и епископи, които поне не му се смееха, а го гледаха спокойно и благосклонно. Другите статуи — чудовища и демони — също не изпитваха ненавист към него: той премного приличаше на тях. Те се подиграваха по-скоро с нормалните хора. Светците му бяха приятели. Те го благославяха. И чудовищата му бяха приятели. Те го закриляха. Затова той се отдаваше на дълги излияния пред тях. Понякога прекарваше с часове клекнал през някоя статуя, увлечен в самотен разговор. Ако някой го изненадваше така, той побягваше като любовник, когото са заварили, като прави серенада.
Катедралата му заместваше не само човешкото общество, но и вселената, природата. Той не мечтаеше за други виещи се дървета освен за вечно цъфналите разноцветни стъклописи по прозорците, нито за друга сянка освен за сянката на каменните листи, отрупани с птички, чиито кичури украсяваха саксонските капители. Не бленуваше за други планини освен за исполинските кули на църквата, нито за друг океан освен за вълнуващия се в краката му Париж.
Но едно нещо той обичаше най-много в родната катедрала, то пробуждаше душата му и я караше да разперва клетите си крила, свити жалко в пещерата й, то го изпълваше понякога с блаженство — камбаните. Той ги обичаше, галеше ги, говореше им, разбираше ги. Всичките будеха у него нежност — от най-тънкогласата камбанка на стрелчатата куличка до тежката камбана над портала. Средната камбанария и двете кули бяха за гърбавия три огромни клетки с птици, отгледани от него и пеещи само за него. Нищо, че същите тия камбани бяха притъпили слуха му. Нима често пъти майките не обичат най-много точно това дете, което им е причинило най-много горест?
Не беше ли техният глас единственият достъпен за слуха му звук? Затова голямата камбана, беше неговата любимка. В семейството от шумни девойки, люшкащи се буйно около него в празнични дни, той изпитваше особено предпочитание към нея. Тя се казваше Мари. Висеше самичка в южната кула, близо до сестра си Жаклин, средно голяма камбана, затворена в по-малка клетка до нея. Жаклин носеше името на жената на Жан дьо Монтагю, който бе подарил тази камбана на църквата. Това не попречи да го изложат по-късно обезглавен в Монфокон. Във втората кула висяха още шест камбани, а най-малките шест обитаваха камбанарията над покрива ведно с дървеното клепало, което използуваха само през страстната седмица, от четвъртък до сутрешната великденска служба. И така, Квазимодо имаше в харема си петнадесет камбани, но дебелата Мари беше възлюблената му.
Мъчно можете да си представите радостта му в дните, когато всички камбани биеха едновременно. Щом архидяконът го отпратеше с думите: „Върви!“, той се втурваше нагоре по витата стълба на камбанарията по-бързо, отколкото друг би се смъкнал по нея. Влизаше задъхан във въздушното обиталище на голямата камбана. Съзерцаваше я няколко мига влюбено и благоговейно, после я заговаряше нежно, милваше я с ръка, както се гали кон, комуто предстои дълга езда. Жалеше я за умората, която щеше да й причини. След тия встъпителни ласки той заповядваше на помощниците си, настанени на долния етаж на кулата, да почнат. Те увисваха на въжата, скрипецът заскърцваше и исполинската металическа капсула се разклащаше бавно. Квазимодо я следеше с очи, обзет от трепетно вълнение. Първият удар на медния език по пиринчената стена разтърсваше дървеното скеле, на което той стоеше. Гърбавият тръпнеше ведно с камбаната. „Карай!“ — викаше той с безумен смях. Движението на камбаната се ускоряваше, ъгълът на люлеенето й ставаше все по-широк, а окото на Квазимодо се отваряше все повече и повече, пламтящо, фосфоресциращо.
Най-сетне всички камбани почваха да бият едновременно. Цялата кула се тресеше — греди, оловни капчуци, каменни плочи. Всичко гърмеше — от стълбовете до трилистните сводове на върха. Квазимодо не беше на себе си. Той се мяташе насам-натам. Трепереше заедно с кулата от глава до пети. А разюзданата и разярена камбана извръщаше час по час към стените на кулата бронзовата си паст и изпускаше бурното си дихание, което се носеше на четири левги околовръст. Квазимодо заставаше срещу зиналата й уста. Той приклякваше и се изправяше при всяко люшкане на камбаната, вдъхваше мощното й дихание и гледаше ту гъмжащия от народ площад на двеста стъпки дълбочина под него, ту огромния меден език, който всяка секунда изреваваше в ушите му. Единствен глас, достъпен за слуха му, единствен звук, нарушаващ за него безмълвието на вселената. И той му се радваше, както птичката се радва на слънчевия лъч. Внезапно бесът на камбаната сякаш го заразяваше. Погледът му придобиваше налудничаво изражение. Той изчакваше тя да се приближи до него, както паякът изчаква мухата, и се мяташе стремително върху нея. Увиснал над бездната, понесен в страшното люшкане на камбаната, той се държеше за ушите на пиринченото чудовище, притискаше го с двете си колене, пришпорваше го с петите си и удвояваше с тласъка и тежестта на тялото си бясното му люлеене. Кулата се тресеше, гърбавият крещеше и скърцаше със зъби, червените му коси щръкваха, гърдите му пухтяха като ковашки мях, очите му изпускаха пламъци, чудовището цвилеше задъхано
